— Да, Раби.
— Разбирам. — С тъга осъзна, че думите на предупреждение не са подействали на Серад, както се бе надявала, и това я изпълни с отчаяние.
— Трябва да се върнат тази нощ от пустинята.
— Благодаря, Алмира.
— Има нещо друго, Раби.
— Да?
— Чух също така, че Малик е планирал да изпрати Серад на път заедно с Хасим още днес и че ще бъдат далеч за повече от седмица.
Раби замислено присви очи, проумявайки какво й казва прислужничката и какво трябва да направи.
— Алмира… възможно ли е? — Нямаше нужда да продължава, защото Алмира разбра какво мисли господарката й.
— Свързах се с когото трябва.
— Тогава да действаме. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
Двадесет и осма глава
Серад и Тори се върнаха в града по тъмно и тя с удоволствие отиде в харема, за да се изкъпе и смени дрехите си, а Серад се оттегли в своите покои. Там той намери слугата, който го очакваше, за да му предаде, че леля му се нуждае от него. Първата му мисъл бе, че е болна и той веднага тръгна.
Раби бе разтревожена. По време на предишния им разговор тя му се скара за неговото поведение и почти бе склонна да му каже цялата истина за тяхното оставане в Алжир през всичките тези години. Когато чу за държането му с младата пленничка, тя разбра, че трябва да му разкрие всичко. Изпрати Алмира при него с молба да я посети веднага щом се завърне и сега го очакваше.
Безпокоеше се, че Серад не обръща внимание на думите й и затова бе нервна относно това, което искаше да му каже. Заплахата на Малик, че ще ги раздели и страхът, че Ейвъри може да открие, че са живи я бяха принудили да мълчи през всичките тези години. Никога не бе забравила и за миг жестокото предателство на брат си. Осъзнаваше, че Ейвъри може да е в Лондон в момента и да живее охолен живот. Ако това беше така в действителност, тя и Серад щяха да се изложат на опасност, ако се завърнеха там.
Завръщането в Англия при семейството обаче бе нещо, което Раби знаеше, че никога няма да се случи. Серад беше много щастлив в Алжир. Като син на емира и известен корсар Серад имаше всичко, което един мъж би желал да притежава. Бе заприличал на истински алжирец, но дори и така в сърцето й той завинаги си оставаше Александър. Въпреки че я болеше от тази мисъл, тя се съмняваше, че титлата и наследството в Англия ще бъдат нещо привлекателно за него. Все пак Раби знаеше, че времето за пълно откровение е настъпило. Трябва да му каже всичко — ако не заради него, поне заради момичето, което държи в плен.
— Лельо Раби? — Серад се успокои, когато я откри на любимото й място в градината. — Добре ли си?
Раби не отговори, а само се обърна и го погледна. Беше свикнал да вижда любов, одобрение, привързаност в очите й и тъгата, която видя сега в погледа й, го разтревожи.
— Чувствам се чудесно — отговори бавно тя. — Извиках те, защото е време да поговорим… Много сериозно.
Серад застина. Не помнеше някога да се е държала така.
— Какво имаш предвид, лельо Раби?
— Искам да знаеш, че ти си Александър Уейкфийлд, бъдещият херцог на Хънтингтън — бързо изрече Раби, — и не мога да изразя колко разочарована съм от това, което си направил.
— Александър… — Името докосна струна в сърцето му. Спомняше си отделни неща, но знаеше, че и много е забравил. Все пак вече бе голям мъж, капитан на кораб. Животът му в Алжир бе хубав. Защо трябваше да мисли за миналото? Животът е тук и сега. Болеше го от нападките на леля му и той трябваше да се защити.
— Какво съм направил или не, не те засяга.
— Не, засяга ме! — отвърна Раби. Той все още бе неин племенник, тя го бе отгледала. — Никога не съм мислила, че ще постъпиш с някой друг така, както постъпиха с мен.
Серад я погледна учудено.
— Не разбирам?
— Преди двадесет години бях млада и невинна. По онова време живеех в Хънтингтън с теб и дядо ти. Беше чудесно и спокойно време. Бях сгодена за лорд Джералд Ратклиф — мъжа на моите мечти, мъжа, когото обичах.
— Защо ми казваш това? — попита внимателно той.
— Защото е време да чуеш истината.
— Истината? Не разбирам!?
Раби му разказа всичко. Започна с предателството на Ейвъри и как се озоваха на борда на кораба на път за Франция. Разказа му и как Мухамед ги бе пленил и довел като затворници в Алжир, а после ги бе предал на Малик. Когато спомена за опита им за бягство от палата, след като бяха дадени като част от плащането на годишния данък, очите й заблестяха.
— След като Малик ни намери и ни доведе обратно тук, той ни забрани да използваме нашите истински имена и да говорим за миналото. Каза още, че ако го направя, ще ни раздели и аз повече никога няма да те видя. Това бе заплаха, която приех много сериозно и дори сега, когато ти разкривам всичко, поемам огромен риск, но чувствам, че е дошло време, когато трябва да говоря открито. Не мога да ти позволя да разрушиш живота на младата жена, която държиш в харема си, а ти несъмнено ще го направиш, ако не й позволиш да се прибере у дома при семейството си. Трябва да я освободиш, Александър. Трябва! — Раби нарочно използваше английското му име, за да му въздейства по-силно.
— Наистина ли си била толкова нещастна с Малик? Наистина ли толкова ти е тежал съвместният ви живот? — попита той и очите му потъмняха. Винаги бе мислил, че Малик е честен и достоен мъж и този разказ за неговото безжалостно държане бе смущаващ.
— Не… не. Малик винаги се е отнасял към мен с внимание и уважение. Но това, което искам ти да разбереш, е, че просто нямах избор. Бях принудена да се откажа от моя живот…
— Тогава ти си нещастна — заключи той.
— Не. Аз не съм нещастна, но кой знае как бих живяла, ако ми беше позволено да се прибера у дома. Разбираш ли ме? Моят живот, семейството ми и свободата да избирам бъдещето си ми бяха отнети брутално. Щастието ми бе откраднато и никога повече не ми бе позволено да си го върна обратно. — Очите й отразяваха копнежите на душата й и тайната сърдечна болка, с която бе живяла през тези години. Бе останала в харема на Малик като негова любовница, но винаги бе отказвала на предложенията му за женитба, защото вярваше, че сърцето й все още принадлежи на Джералд.
Серад погледна в очите й и те го изпълниха с противоречиви чувства. Той желаеше Тори. Не искаше да я освободи. Но все пак историята на леля му му разкри другата страна на ситуацията. И това как действията му могат да причинят много болка и страдание. Бе смутен. На връщане от оазиса си мислеше, че животът му е чудесен. Тори бе дошла при него по свое желание и те се любиха страстно, без никакви граници. Сега всичко се промени.
— Значи ти никога не си обичала истински Малик? — предизвика я той.
— Не разбираш ли? Друг избираше моя живот. Никога не ми бе дадена възможност да реша сама — отговори бавно тя.
— Това наистина ли е толкова ужасно?
— Клетката, златна или не, все пак си остава клетка. Сега няма да говорим за мен. Прекалено късно е вече. Но все още остава Тори. Пусни я. Позволи й да се върне при семейството и бъдещето си. Каквото си направил, е грешка… ужасно голяма грешка.
— Но аз я желая и тя ме желае — защити се Серад.
— И съм сигурна, че си й дал възможност да избира между възможността да сподели леглото ти и да се
