докато намерят Тори. Появата на кораб от британската флота го разтревожи. Фрегатата му не бе все още способна да постигне пълна скорост и маневреност. Не искаше да влиза в битка, която със сигурност щеше да загуби. Ценеше кораба и хората си твърде много, за да ги изложи на такъв риск. Искаше само да намери търговеца и да върне жената, която обича, обратно. Но, изглежда, самата съдба му бе попречила и го бе поставила пред много по-трудно изпитание.
— Ще променим ли курса си, за да ги избегнем? — попита Тарик, като се приближи до своя капитан.
Серад се ядоса и разстрои, след като обмисли малкото възможни варианти.
— Да, но не прави нищо, което да предизвика тяхното подозрение.
Тарик остави Серад сам и побърза да изпълни нареждането. Капитанът искаше да избегне сблъсъка на всяка цена. Щяха да продължат колкото е възможно по-бавно, с надежда, че англичаните няма да опитат да ги спрат. Но очакванията му да се изплъзнат мирно не се оправдаха, след като капитан Деморест най-после разбра кой стои пред него и го последва. Серад се втурна към мостика, за да се присъедини към Тарик, знаейки, че не може да рискува да се бие.
— Да приготвим ли оръдията, капитан Серад? — попита един от мъжете, готови да се бият срещу англичаните с всички сили.
— Не! — отсече той и почувства тежестта на вината си.
Ако беше помислил малко повече за сигурността на хората, нямаше да се впусне по този начин след Тори с пострадалия кораб. Но вече бе твърде късно. Можеше само да опита да избяга от британската фрегата.
— Не? — Екипажът му бе объркан.
— Това ще бъде самоубийство. Ще опитаме да избягаме. Това е единствената ни възможност.
Серад и Тарик се спогледаха загрижено и след това съсредоточиха вниманието си върху предстоящия сблъсък. Серад прогони всякакви мисли за Тори от съзнанието си.
Нямаше вече връщане назад, след като капитан Деморест откри, че пред него стои „Ятаган“. Бяха чували за кораба и неговия капитан и бяха твърдо решени да го премахнат от моретата веднъж завинаги.
— Заредете оръдията! — заповяда капитанът и „Белведер“ започна да преследва жертвата си. „Ятаган“ бе бавен и това го озадачи. В слуховете, които бе чувал, се превъзнасяше скоростта му. Тази мудност го караше да бъде предпазлив и готов да използва сила. Серад бе известен със своите забележителни моряшки способности и Деморест не искаше да разбере по най-неприятния начин, че бавната скорост е само уловка. Той беше сигурен, че всички разкази за навигаторската смелост на Серад са истина.
— Огън, когато сте готови! — Деморест догони кораба пред себе си, като се чудеше защо корсарят се опитва да избяга. Всичко, което бе чувал за него, го караше да вярва, че той ще се обърне и ще се бие.
Оръдията на „Белведер“ прогърмяха. На борда на „Ятаган“ Тарик все още гледаше Серад в очакване на заповед.
— Ще отвърнем ли на огъня?
— Не. Пълен десен! Нека видим дали все още няма някакъв друг начин да се измъкнем.
Хората му се втурнаха да изпълнят заповедта. Всички знаеха, че „Ятаган“ все още не е способен да постигне нормалната пълна скорост и маневреност и че ще трябва да разчитат на способностите на Серад, а и на много късмет, за да се измъкнат. Серад стоеше на мостика и високо извикваше заповедите си. Всеки път успяваха да избегнат артилерийския огън на британците. Единствено благодарение уменията на своя капитан, който предвиждаше всеки ход на англичаните, успяваха да останат незасегнати от ожесточените продължителни атаки. Но най-накрая липсата на маневреност ги обрече. „Белведер“ даде унищожителен залп от едната си страна и разкъса целия им такелаж, което ги направи съвсем неподвижни.
Серад чувстваше болката от поражението и съзнанието, че неговото собствено импулсивно решение да напусне пристанището, преди ремонтът да е завършен, ги е довело до този край.
— Ще се бием ли, капитан Серад? — искаха да знаят хората му.
Серад и Тарик гледаха как фрегатата се приближава и вражеските моряци приготвят своите абордажни куки. Знаеха, че са способни да убият много от британските моряци, ако се стигне до ръкопашен бой. Но все пак нямаше начин да победят.
— Не! Не оказвайте никаква съпротива! — извика Серад. — Досега нямаше кръвопролитие. Нека да оставим нещата така.
Капитан Деморест не можеше да повярва, че се приближава до борда на покрития с позорна слава „Ятаган“. Неговият кораб и екипаж бяха най-добрите и той бе горд от техните усилия. Въпреки че се възхищаваше от работата на своите хора в усилията да превземат другия съд, той не можеше да не отдаде дължимото на действията на другия капитан. Никога не бе срещал такива невероятни навигаторски умения. Бе очевидно, че корабът е претърпял някакви повреди и не е способен на нормално плаване. Знаеше, че това е единствената причина, поради която бе спечелил победа този ден.
Деморест се изкачи на палубата на „Ятаган“ и потърси неговия капитан. Забеляза Серад, който стоеше с царска осанка близо до мостика, и разбра, че той е господарят. Забеляза, че всеки член на екипажа е тежко въоръжен с ятаган и пищов, но никое от оръжията не бе вдигнато.
— Вие ли сте капитанът на този кораб?
— Аз съм Серад, капитан на „Ятаган“ — отвърна гордо мъжът.
— Аз съм капитан Деморест и ви арестувам — съобщи той. Изучаваше мъжа пред себе си и се опитваше да отгатне неговата националност. Носеше алжирско име, но със сигурност не изглеждаше като северноафриканците. — Мистър Фогс…
Един от неговите мъже пристъпи напред по негова команда и окова китките и глезените на Серад.
— Какво ще стане с хората ми и с кораба?
— Вашият екипаж ще бъде отведен пред магистрата и той ще реши тяхната съдба. Корабът ви е вече собственост на Короната.
Серад кимна намръщен. Успокои се, че хората му не бяха убити незабавно. Но това не намали болката от провала. Знаеше, че няма да му провърви, както и на екипажа, а дори мисълта, че ще загуби „Ятаган“ бе по-малко болезнена от съзнанието, че повече никога няма да види Тори.
Два дни по-късно един търговски кораб, който редовно пътуваше между Алжир и Лондон, задмина бавнодвижещия се „Белведер“ с пленения „Ятаган“, плаващ зад него по пътя към Англия. Знаейки, че емирът Малик ще иска да узнае за това, те увеличиха скоростта си, за да пристигнат по-бързо.
Тори и Джоунс едва повярваха, когато забелязаха бреговете на Англия. Бяха се завърнали у дома. Облекчението им бе огромно и не бяха сигурни дали да плачат, или да се радват при вида на родната земя.
— Какво ще правим, когато стигнем пристанището, мис Виктория? — попита Джоунс.
— Добрите свещеници ни дадоха достатъчно пари, за да наемем превоз, Джоунс, така че мисля да напуснем кораба веднага и да отидем в къщата на дядо ми.
— Но ако той не е там?
— Няма значение. Винаги има прислуга в къщата, дори и когато той не е в Лондон, сигурна съм, че ще ни кажат как да го намерим.
Вълнение прониза двете жени в очакване корабът да бъде закотвен и стълбата спусната. Наеха карета без затруднение, която бързо ги отведе далеч от неприятния палубен живот.
Преминаха през града и по пътя към къщата на маркиза сълзите напираха в очите им. Бяха вкъщи! Бяха спасени!
— Джоунс, не мога да повярвам, че сме тук! Сега всичко изглежда нереално. Сякаш се е случило с някой друг… — Тори обърна изпълнените си със сълзи очи към компаньонката си.
Джоунс можеше да види как пленничеството беше оставило своите следи върху младата жена и се протегна, за да хване ръката й и да й вдъхне увереност.
— Скъпа моя, ти се справи прекрасно. Аз съм горда с теб… много горда.
Тори рязко пое въздух при мисълта за Серад. Бе се опитала да не мисли за него, да изтрие спомена за приказните дни в пустинята, и бе успявала досега. Вгледа се навън през прозореца на каретата,
