възприемайки всичко, което бе познато за нея, чувствайки как отново е лейди Виктория Лорънс. Все пак, макар че почувства своето истинско завръщане, една част от нея щеше завинаги да остане Тори.
Сякаш измина цяла вечност, преди каретата да спре пред величествената триетажна тухлена къща на маркиза. Кочияшът отвори вратата. Тори бързо слезе и се спусна към стъпалата. Джоунс остана да благодари и плати на мъжа и след това бързо последва развълнуваната си господарка.
— Мис Виктория, не се държите като дама! Една лейди никога не тича и никога… — укоряваше я тя, изкачвайки стълбите.
— Дядо! — Тори плачеше и чукаше по вратата. Влетя през портала в момента, в който неподозиращият слуга отвори.
Алфред бе в салона заедно с група стари приятели, когато чу суматохата в предната зала. Тъкмо бе станал от креслото си, за да види каква е причината, когато чу неговата любима внучка да го вика. Застина от учудване, но неприятните емоции отстъпиха на радостта, когато Тори се появи на вратата.
— Виктория!? Боже мой, дете, това ти ли си?
— О, дядо! Ние сме вкъщи — най-после сме у дома! — извика тя. Чувстваше се, сякаш бе малко момиче, когато попадна в топлата му любеща прегръдка. Изглеждаше, сякаш нищо не се е променило в този момент, но сърцето й знаеше, че всичко е различно.
Малик получи съобщението от капитана на търговския кораб и веднага го повика в двореца си. Искрено се надяваше, че мъжът е сгрешил. Но след като разговаря с него, разбра истината: Серад заедно с кораба и екипажа си били пленени от англичаните и са на път към затвора. И вероятно към смъртта. Малик бе изпълнен с болка и знаеше, че трябва да каже новините на Раби, преди тя да е разбрала от мълвата в двореца, а това не бе нещо, което очакваше с нетърпение. Изпрати да я повикат и тя пристигна в личните му покои.
Раби бе изненадана от неочакваното повикване, защото го виждаше рядко през деня. Без да се бави, тя се подчини.
Любопитството, с което влезе в стаята, се превърна в безпокойство, когато видя изражението му.
— Да, Раби. Имам новини.
— Какви? Нещо лошо?
— Серад…
Тя пое дълбоко въздух:
— Серад?
— Има свидетел, който е видял „Ятаган“ да плава под британски контрол по пътя към Англия зад въоръжена фрегата. Очевидно е понесъл значителни поражения. Имам всички основания да мисля, че Серад и хората му се намират в ръцете на английското правителство…
— О, боже! — Тя повдигна измъчено очите си към него. Съзнанието й трескаво търсеше начин, по който можеше да помогне. Имаше само един път и тя знаеше какво трябва да направи.
— Малик! — Изрече името му с прочувствена молба. — Аз мога да спася Серад.
— Как?
— Трябва да ми позволиш да се върна в Англия. Ако стигна дотам навреме, мога да му помогна.
Малик я погледна. Отначало очите му бяха студени. Чудеше се как дръзва изобщо да повдигне този въпрос, който бе заповядал да не се повдига никога.
— Не!
— Малик! Серад ще умре, ако не отида и не им кажа каква е неговата истинска самоличност! Трябва да ми позволиш да го спася! Трябва! — Сълзите й бяха искрени и тя стоеше пред него, както никога през тези двадесет години.
Той не знаеше какво да каже или да направи. Раби не го бе молила за нищо досега. Бе се подчинявала на всяко негово желание. Сега животът на Серад зависеше от решението му. Ще посмее ли да позволи на Раби да замине и да рискува да я загуби? Ще има ли смелостта да я освободи или ще я остави при себе си и ще обрече осиновения си син на почти сигурна смърт?
— Какво може да направиш? — попита той разколебано.
— Баща ми е известен и богат. Има влияние в съда и съм сигурна, че ще го спаси. Серад е негов внук… — обясни тя, като се молеше баща й да е все още жив и Ейвъри да не е херцог на Хънтингтън. — Моля те, Малик, ако ме пуснеш да отида, сигурна съм, че баща ми ще освободи Серад и хората му. Сигурна съм!
— Ще ти съобщя моето решение тази вечер — отвърна той, все още неспособен да приеме мисълта за раздяла. Обичаше я и се страхуваше, че тя повече няма да се върне при него.
— Малик, не можем да чакаме до вечерта. Ако в пристанището има достатъчно бърз кораб, готова съм да отплавам веднага.
Тя с отчаян жест сграбчи рамото му, като се опитваше да го убеди в страха си за Серад. Малик се вгледа в морскосинята красота на очите й и разбра, че няма избор. Обичаше я, обичаше и Серад. Ако позволеше Серад да умре заради собствения му егоизъм, нямаше да си прости никога. Тя също нямаше да му прости.
— Моля те… — прошепна сподавено Раби, отправяйки нежен поглед към него.
Обичаше я толкова много, че не можеше да й откаже. Тя бе права. Нямаше друг избор.
— Разбира се, че трябва да тръгнеш. Ще се погрижа най-бързият кораб в пристанището да е готов за теб.
Раби обви ръце около врата му и го целуна.
— Благодаря ти. Животът на Серад зависи от това. — Искаше да каже много повече. Искаше да каже, че знае за какво се безпокои той, но не можеше да изрече никакви обещания.
Малик искаше да притисне своята любима към себе си и никога да не я пуска. Искаше да я накара да му обещае, че ще се върне при него, но се страхуваше дори да го изкаже на глас. Боеше се, че след като веднъж се е отделила от него, с готовност ще се върне към стария си живот и ще го забрави. През всичките тези години Раби никога не бе казвала, че го обича и винаги бе отказвала да стане негова жена. Дори и сега Малик чувстваше болка при мисълта, че не е успял да спечели любовта й.
Малик задържа Раби до сърцето си за миг и после я остави с мрачно настроение. Ако я бе целунал или докоснал още веднъж, нямаше да е способен да я пусне да тръгне. Лицето му бе застинало, когато се отдели от нея, но очите му отразяваха болката и агонията на душата.
— Ще изпратя един от слугите да те вземе, когато корабът е готов за отплаване.
— Благодаря ти. — Тя се опита да го погледне в очите още веднъж, но той се обърна. Чувстваше неговото отчаяние, но трябваше да върви! След това се обърна и излезе. Спасението на Серад бе най- важно за нея. Раби знаеше, че пътуването до Лондон щеше да бъде най-дългото плаване в живота й.
Тридесета глава
Дейвид беше прегърнал Тес и я целуваше нежно. Бяха прекарали още една блажена нощ и той се опитваше да не обръща внимание на факта, че утринното слънце вече разстила руменина по хоризонта.
— Трябва да тръгвам — неохотно прошепна Тес. Казваше това, въпреки че ръцете й все още бяха обгърнали Дейвид и устните й търсеха нежно неговите.
— Знам — отговори той с въздишка. През месеците след тяхната първа страстна среща неговите чувства към Тес бяха разцъфнали. Въпреки че знаеше от самото начало, че няма реално бъдеще пред тях, той не беше способен да й устои и сега откриваше, че я обича със страст, която го изненадваше.
Чувството за вина опустошаваше Дейвид. Начинът, по който се грижеше за запазване тайната на връзката му с нея, го нараняваше дълбоко, защото той я използваше. Но все пак не можеше да зачеркне себе си, въпреки че до този момент Тес беше най-важното нещо в живота му, където всичко друго беше фалш и лъжи. Чувствата му към Тес бяха истински, искрени и много объркващи.
Тес мразеше да го напуска, но знаеше, че трябва. Като се измъкна от леглото, тя започна тихо да се облича, докато той лежеше и безмълвно я наблюдаваше. Погледна го и му се усмихна топло.
— Тес…
