Тя се обърна и беше изненадана, като видя, че той я последва към вратата. Нямаше възможност да проговори, тъй като Дейвид я прегърна и я целуна страстно и отчаяно.
— О, господи, Алекс. — Беше останала без дъх от целувката, а очите й приличаха на звезди, когато с учудване се взря в него. Това, че тя използва фалшивото му име, разруши магията за него.
— Пази се, Тес! — И отстъпи от нея.
Стори й се, че улавя нотка тъга в гласа му, но не успя да я разбере.
— Ще мисля за теб цял ден — обеща тя.
— Аз също ще мисля за теб — отвърна той дрезгаво.
Тес напусна стаята, като се движеше предпазливо, за да не я видят, докато се прибира.
Дейвид гледаше затворената врата и след това се оттегли до прозореца, за да се наслади на изгряващото слънце. Не знаеше защо изведнъж почувства тежест и неудовлетвореност. Нещата бяха такива, каквито месеци наред ги помнеше, и нямаше никаква причина да е притеснен. Обичаше Тес и въпреки че никога нямаше да могат да се оженят, поне можеха да се срещат. Убеждавайки самия себе си, че това ще е достатъчно, Дейвид загърби гледката и се върна в тъмните сенки на стаята си и своя живот.
Дейвид беше в кабинета с дядо си и преглеждаха някои важни книжа, свързани с едно от техните имения, когато пристигна пратеник от Лондон.
Едуард не очакваше нищо и беше много любопитен каква е спешната новина.
— Казваш, че го изпраща Алфред? — попита херцогът.
— Да, Ваша Светлост — отговори Далтън.
— Покани мъжа вътре.
— Веднага, сър. — Възрастният слуга излезе от залата. Едуард беше седнал зад бюрото, а Дейвид стоеше точно до него. Двамата гледаха в очакване мъжа, който влизаше в стаята.
— Ваша Светлост, маркиз Рейвънсли ме изпрати да ви донеса това — каза той и подаде запечатаното послание на Далтън, за да го даде на херцога.
— Благодаря ви. Можете да останете, докато го прочета и видя дали ще има нужда от отговор.
Пратеникът кимна и застана покорно.
Дейвид се напрегна, като чу, че писмото е от маркиза и гледаше с нетърпение Едуард, който го отваряше и хвърли бърз поглед върху него.
Едуард,
Господ беше с мен и отговори на моите молитви. Виктория и нейната компаньонка се завърнаха в Лондон тази седмица в отлично здраве. Всичко е наред. Очаквам с нетърпение нещо от теб и Александър.
Едуард го прочете отново, за да е сигурен, че е разбрал правилно всичко и тогава го подаде на Дейвид с широка и щастлива усмивка.
— Благодаря ти, Господи! — възкликна Едуард.
— Какво има? — попита Дейвид.
— Момичето се е завърнало. Виктория си е вкъщи.
— Наистина ли? — повтори той учуден.
— Алфред не казва много, но като че ли всичко ще стане, както бе планувано — обяви той и щастието му бе очевидно, когато подаваше писмото на Дейвид да го прочете.
Дейвид го прочете и докато го гледаше, чувствата му се разбунтуваха. Въпреки че желаеше всичко най-хубаво на своята още невидяна годеница, знаеше, че този път всичко с Тес е свършено и тази мисъл го разкъсваше като жесток, освирепял звяр.
— Отговор няма да има. — Едуард освободи пратеника и тогава съобщи на Далтън: — Това е най- хубавата новина, която сме получавали от завръщането на Александър.
— Наистина, Ваша Светлост.
Двамата мъже сияеха от щастие. Никой от тях не знаеше какво става в душата на Дейвид.
— Нека слугите приготвят нещата ни. Ще тръгнем за Лондон веднага. Лейди Виктория Лорънс, бъдещата херцогиня, се е завърнала вкъщи. Мисля, че е време да срещне своя годеник, нали, Далтън?
— Да, Ваша Светлост.
— Александър?
— Да, дядо.
— Имаш ли нещо да кажеш?
— Много съм щастлив, че Виктория се е върнала и много се радвам, че е в безопасност. С нетърпение чакам да се срещна с нея — отговори той тактично.
— Запознанството става след няколко месеца, но аз не се съмнявам, че Виктория заслужава да бъде чакана.
— Сигурен съм, че си прав, дядо. — Дейвид се опита да прозвучи ентусиазирано, но всичко, за което мислеше сега, беше раздялата му с Тес.
Едуард бе нетърпелив да потегли към Лондон, за да поздрави своя стар приятел за късмета му и приеме бъдещата си снаха, както му е редът.
Дейвид беше погълнат от подготовката за пътуването и не му остана време да се сбогува с Тес. Не знаеше, че докато каретата на Уейкфийлд се спуска надолу по пътя, Тес вече е чула новината за завръщането на Виктория и сега стои на прозореца на безлюдния хол и го гледа как се отдалечава със страх, че ще изчезне завинаги от нейния живот.
Облечена в един от новите модерни халати, които дядо й беше поръчал, Тори чакаше с Джоунс в стаята си пристигането на своя годеник.
— Мис Виктория, изглеждате чудесно. Мисля, че косата ви прави много привлекателна по този начин. — Джоунс й правеше комплименти.
— Благодаря — отговори механично тя, като продължаваше да се взира през прозореца на своята спалня на втория етаж в препълнената улица долу, опитвайки да открие Уейкфийлдови.
— Мога да позная, развълнувана сте от предстоящата среща с вашия Александър.
Тори искаше да й каже, че той не е „нейният“ Александър, но не го направи.
— Едно е сигурно — нервна съм.
— Но защо? Няма смисъл. Изглеждаш прекрасно. Ще се представиш великолепно. Сигурна съм, че ще бъде впечатлен.
— О, Джоунс, ти си чудесна! — Тори се обърна и прегърна възрастната си приятелка си с искрена привързаност.
— Разбира се, че съм — отвърна Джоунс, стъписана от неочакваната прегръдка. — Но и ти също.
— Не е ли странно как всичко се промени.
Джоунс видя сенките, които се прокрадваха в очите на Тори.
— Искаш да кажеш, че животът днес е пълна противоположност на този отпреди месец?
Тори кимна:
— Времето със Серад изглежда като сън.
— Все пак се надявам, че ще успееш да го забравиш, все едно че е било лош сън и нищо повече. Ти не си се променила. Все още си същото сладко, обично дете, каквото винаги си била.
Тори искаше да каже на Джоунс, че греши, че тя се е променила. Животът със Серад и познанството им дори за това кратко време я бяха променили по начин, който тя не можеше да опише. Имаше нещо иронично в това, че Джоунс бе употребила думата сън. Всяка нощ успяваше да заспи лесно, но след полунощ се будеше от обсебващите я сънища за Серад. Понякога изобщо не успяваше да заспи отново, тъй като образът му изпълваше мислите й. Друг път се опитваше подходящо да ги разпредели до зазоряване и след това се отказваше и ставаше. Тори беше започнала да се чуди дали това ще я спохожда до края на живота й.
