от тръпката на завръщането. Къщата изглеждаше, както някога. Сякаш нищо не се бе променило. Но Катрин знаеше, че това е илюзия. Въпреки че през нощта нещата изглеждаха същите, както преди двадесет години, в действителност всичко се бе променило — включително и тя.
Мислите за Александър я подканиха и тя позволи на кочияша да й помогне при слизането. Загърната в гънките на широко наметало, което капитанът на кораба й бе дал, тя стоеше на пътеката, гледаше входната врата и се подготвяше за всичко, което щеше да се случи след минути.
— Готова ли си? — попита Алмира, като се присъедини към нея. Тя също бе с наметало, дадено й от капитана, а този тип облекло не бе подходящ за влажната и студена лондонска нощ.
— Да… о, да, да!
Далтън чу почукването на вратата и се учуди кой би могъл да бъде. Беше прекалено късно за гости. Надяваше се, че няма да има проблеми тази вечер.
— Да? — каза Далтън с обичайното достойнство, докато отваряше портала. Видя две дами. — Мога ли да ви помогна с нещо?
Катрин се взря в семейния слуга с нескрито умиление. Бе се променил толкова много… и все пак бе същият. Когато проговори, името му прозвуча като стон през сълзи.
— Здравей, Далтън!
— Лейди Катрин!?
Когато Катрин забеляза по очите му, че я бе разпознал, не можа да се въздържи и се спусна към него, прегърна го и сълзите я разтърсиха. Не бе забравила нежните му грижи и благородната доброта, бяха й липсвали много.
В първия миг Далтън не я позна, но гласът й… Той не беше се променил.
— Мили боже! Това сте вие! — Той отвърна на прегръдката с искрено въодушевление, нещо действително неприсъщо за него. Изведнъж се опомни, че трябва да предупреди баща й за завръщането й и ентусиазирано извика:
— Ваша Светлост!
Старият слуга не се и опита да овладее щастието, което струеше от него дори когато херцогът се появи в хола. Той я прегърна силно като своя собствена дъщеря, прибрала се вкъщи. Обожаваше я и изчезването й бе за него не по-малко тежко, отколкото за Едуард.
Едуард беше на горния етаж и се бе приготвил да се оттегли в спалнята си, когато чу слугата да го вика. Показа се на края на стълбите, раздразнен, че го безпокоят по това време. При вида на сцената долу остана спокоен.
— Катрин… — прошепна, като не можеше да повярва на очите си. Катрин… възможно ли бе неговата Катрин да се е върнала вкъщи?
Катрин се отдръпна леко от Далтън и се взря в баща си.
— О, татко… — извика и затича към него с разтворени ръце.
Едуард слизаше по стъпалата, докато Катрин се качваше нагоре. Срещнаха се по средата и се прегърнаха. Връщането на Александър го бе направило предпазлив и мнителен, но сега нямаше съмнение. Това беше неговата Катрин, неговата безценна дъщеря, неговата любов и живот. С божия помощ тя се бе върнала вкъщи, при него.
— Катрин, мили боже, не мога да повярвам! — Той я обсипа с целувки, притисна я до сърцето си, решен никога да не й разреши да си замине. Беше му трудно да я пусне и погледне към нея.
— О, татко! Аз съм вкъщи… Наистина съм си вкъщи — изхлипа тя.
Беше емоционален момент за всички. Алмира стоеше встрани и наблюдаваше със сълзи на очи.
Едуард бе прегърнал дъщеря си, докато слизаха надолу. Той я гледаше и не можеше да повярва на очите си.
— Ела… ела в гостната. Трябва да поговорим. Кого си довела със себе си? Къде беше? Как успя да се върнеш? — Сякаш въпросите му нямаха край.
— Това е Алмира, моя слугиня и компаньонка. Беше с мен по време на пътуването ми от Алжир дотук.
— Алжир? — Едуард се взря в нея озадачен. — Там ли беше през всичките тези години?
— Да… от самото начало. Но за това ще ти разкажа по-късно. Има нещо по-важно, което трябва да знаеш.
— Какво има? — попита той, докато вървяха към гостната.
Катрин стисна ръката на баща си и каза забързано:
— Алекс, татко. Той е в ужасна беда и ти си единственият човек, който може да му помогне.
— Александър в беда? Но той излезе оттук само преди няколко часа…
— Какво? Искаш да кажеш, че си го видял? Знаеш за „Ятаган“ и…?
— „Ятаган“? — Едуард мигновено се намръщи, като си спомни името на някогашното корабче — играчка на Александър и изведнъж разбра, че говорят за едно и също нещо.
— „Ятаган“ е корабът на Александър. Той е заловен от флотата и е отведен в затвора.
— Катрин, нещо бъркаш. Какво имаш предвид с това, че Александър е заловен от флотата? Той живее тук с мен от месеци, откакто Вивиан го доведе при мен от…
— Вивиан? — Очите на Катрин заискриха при споменаването на това име. — Вивиан е тук? А Ейвъри?
— Ейвъри изчезна, когато изчезнахте и вие, и никога не чухме за него. Но Вивиан накрая откри Александър в Америка и го доведе тук, при мен.
— О, не, това не е вярно! — извика Катрин гневно. — Александър е с мен от самото начало.
— Какво? — Едуард онемя от новината. Ако Александър е бил с Катрин, тогава кой е младият мъж, когото той обича и за когото се грижи? Беше ли Вивиан…
— Ако Вивиан е довела някого тук и го е представила като Алекс, мога да кажа, че той е измамник. Александър и аз бяхме отвлечени от Ейвъри. Щеше да ни продаде в робство във Франция, но за щастие пирати отвлякоха кораба ни. Не съм сигурна, но мисля, че Ейвъри е бил убит при нападението. Ние бяхме отведени в Алжир и дадени като подарък на емира. Името му е Малик. Малик отгледа Алекс като свой собствен син и сега той е известен като Серад. Изкарваше прехраната си като корсар по моретата и корабът му се казва „Ятаган“.
— Мили боже! — Учуден и обезпокоен, Едуард вдигна очи, за да погледне Далтън, който крачеше край вратата. — Александър не е Александър.
— Изглежда, така е, Ваша Светлост — отговори разтревожено Далтън.
— А какво е станало с Александър? Къде е той? Ти каза, че е в затвора?
Катрин му разказа всичко, което знаеше, и тогава Далтън каза:
— Вчера, Ваша Светлост, имаше статия във вестника за някакъв пират, затворен в Нюгейт.
— Татко, трябва да побързаме… Сигурна съм, че искат да го убият. Трябва да го спасим.
Далтън поръча да докарат карета и разпореди на друг слуга да се погрижи да бъде приготвена стая в женските покои за Алмира. Едуард и Катрин бяха готови и чакаха каретата и когато колата пристигна, качиха се и тръгнаха към Нюгейт.
— Надявам се да не сме закъснели… — притесняваше се Катрин.
— Мисля, че все още има време, ако е бил затворен вчера. — Едуард хвана ръката й, за да я успокои.
Катрин отпусна главата си върху рамото му и си позволи неземното удоволствие да си представи, че отново е малкото момиче, дори и за кратко време. Беше толкова хубаво да се чувства обичана и защитена по този начин! Само баща й можеше да й даде любовта, която й бе липсвала ужасно.
— Миличка, толкова много ми липсваше — каза тъжно Едуард. — Толкова много имаме да си разказваме. Толкова много неща се случиха.
— Татко… — Тя се повдигна, за да го погледне и зададе въпроса, който не я напускаше с години: — Искам да знам какво се случи с Джералд?
Едуард пребледня и не отговори на въпроса й. Катрин се изуми от неговото колебание.
— Татко? Какво има? Нали не е мъртъв?
— Понякога си мисля, че бих предпочел да е мъртъв — измърмори Едуард. Може би щеше да го разбере, ако младият човек постепенно бе изгубил интереса си към Катрин, когато месеците минаваха и тя не се
