Конете спряха пред голяма градска къща от светъл камък. Един паж, който носеше запалена факла, отвори вратата на каретата. Керн си сложи шапката, излезе навън и застана неподвижно за известно време, като вдишваше хладния вечерен въздух. Той се подготви да се срещне с Хатауей.
Дискретността беше най-ценното качество на маркиза. Сега Керн трябваше да го уведоми, че поради годежа си с него дъщерята на Хатауей можеше да стане обект на присмех. Честта задължаваше Керн да оттегли предложението, което й беше направил.
Той се изкачи бавно по стълбите, които водеха към заобиколената от колони входна врата, където го посрещна един слуга, който го въведе във вестибюла. Керн познаваше тази къща също толкова добре, колкото и собствения си дом: от мраморното стълбище до фамилните портрети върху ламперията на стените.
— Хатауей тук ли е? — обърна се той към слугата, който пое палтото и шапката му.
— Да, милорд, но е зает с гост от провинцията.
По дяволите! Керн беше нетърпелив да приключи неприятната задача, заради която беше дошъл тук. Сега щеше да му се наложи да овладее нетърпението си и да изчака.
— Въведи ме тогава — той долови гласове и даде знак на слугата да тръгне напред, след което го последва в дневната стая с нейния висок таван, тапицирани в зелено шезлонги и позлатени столове.
— Лорд Керн — обяви слугата.
Погледът на графа бе привлечен към камината, където стоеше домакинът му. Дребен, но внушителен мъж, лорд Хатауей притежаваше гордото излъчване на военен герой. Гъстите му бели вежди бяха смръщени, а посивялата му руса коса беше неестествено разрошена.
Наблизо седеше по-малкият му брат, преподобният лорд Реймънд Джефрис, пастор на църквата „Сейнт Джордж“. Раменете му бяха прегърбени под финия плат на свещеническите му одежди. Той стискаше с две ръце дръжката на бастуна си и притискаше тъпия му край, забит в килима. На лицето му беше изписано нехарактерно за него мрачно негодувание.
Враждебността, която витаеше във въздуха, изненада Керн. Той имаше смътното чувство, че присъствието му дразнеше лорд Реймънд. Това само по себе си озадачаваше графа, тъй като той винаги се бе чувствал добре дошъл в този дом и към него винаги се бяха отнасяли като към член на семейството.
На един шезлонг встрани от вратата се бяха настанили две жени, обърнати с гръб към Керн. Русата лейди Хелън Джефрис се обърна да го поздрави с усмивка, изражението й беше толкова безгрижно, че той усети прилив на решителност да се бие, за да получи ръката й.
Но само един поглед към другата жена беше достатъчен да пропъди всички нежни чувства.
Единствено тя не се обърна с лице към него. Сиво боне скриваше чертите й от погледа му. Късното следобедно слънце правеше тъмните й къдрици да изглеждат като пламтящи. Тя се държеше като принцеса, с изправени рамене и вдигната глава. Само преди три дни той бе поставил ръце върху тази гладка бяла кожа.
Не. Сигурно отново бе започнал да халюцинира.
Керн се приближи към шезлонга. Тя седеше спокойно, сложила ръце в скута си. Беше облечена в скромна, сива рокля.
Миг по-късно той се втренчи в лукаво чувствените кафяви очи на Изабел Дарлинг.
Искаше му се да отхвърли онова, което виждаше. Как, по дяволите, копелето на една проститутка беше успяло да се вмъкне в един от най-почтените домове в Англия? Какви лъжи беше наговорила на Хатауей? Какви истини бе казала на Хелън?
Огънят в камината съскаше, сякаш се забавляваше. Изабел Дарлинг стана от мястото си с победоносна усмивка и тръгна към графа, на няколко крачки пред него, тя направи грациозен реверанс.
— Лорд Керн — измърка. — Каква чест. Братовчедка ми ми е разказвала толкова много за вас.
— Братовчедка? — повтори смирено той.
— Ами, да. Аз съм братовчедка на лейди Хелън. Госпожица Изабел… Дарси. — Тя замълча, като го гледаше изпод миглите си, сякаш го предизвикваше да се опита да опровергае думите й.
Керн възнамеряваше да отвърне нещо, но преди да успее да отвори уста, Хелън се приближи и хвана Изабел под ръка.
— Не е ли това една прекрасна изненада, Джъстин? Не знаех, че съм имала братовчедка. Тя току-що пристигна в града.
— И вече се представя сама на господата — подметна кисело преподобният лорд Реймънд и размърда пръсти около изработената от слонова кост дръжка на бастуна си. — Най-добре ще е някой да научи това момиче на обноски.
— О, боже, да не би да обърках нещо? — Изабел вдигна ръка до бузата си и се изчерви силно. — Моля да извините провинциалните ми маниери.
— Засрами се, чичо Реймънд, поставяш гостенката ни в неудобно положение. — Хелън придружи Изабел обратно до шезлонга. — Скъпа Изабел. Нали мога да те наричам Изабел?
— Нищо друго не би ми доставило по-голямо удоволствие.
— Не трябва да се обиждаш — каза Хелън и потупа ръката й. — Тук всички сме от едно семейство и е напълно нецивилизовано от страна на татко и чичо да се държат толкова грубо. Та ти току-що пристигна.
— Страхувам се, че ви се натрапвам — на всички ви. — Изабел сведе глава и откри нежната извивка на врата си. — Както казвах, ненавременната смърт на родителите ми ме остави в не съвсем завидно финансово положение. Може би бихте могли да ми препоръчате някой почтен пансион…
— За бога, в никакъв случай. И дума да не става да живееш у непознати. — Хелън се изкиска. — Е, и ние сме ти непознати, но се надявам, че няма да е за дълго. Надявам се, че скоро ще бъдем приятели.
— Колко сте мили — промълви тихо Изабел. — Толкова успокояващо е да знам, че живея на безопасно място… сред хора, които мислят за мен.
Тя лъжеше толкова умело. Керн усети как в него се надига ярост.
— Сигурно търсите работа като гувернантка или компаньонка — каза той. — Позволете ми да ви помогна да си намерите добро място. Незабавно.
— Благодаря, милорд, но моите проблеми едва ли трябва да занимават една толкова високопоставена личност като вас.
— Напротив, аз се възхищавам на хората, които търсят честен начин да си изкарват прехраната. Притежавате ли някакви специални умения?
Намекът му накара Изабел да пребледнее. Погледът й срещна неговия и той видя негодуванието и решителността й да си проправи път в обществото. Тя му хвърли една лъчезарна усмивка.
— Съжалявам, но предложението ви за помощ закъсня, милорд. Малко преди да влезете, братовчедка ми ми предложи място в домакинството си.
— Не просто място, тук ще имаш дом. — Очите на Хелън блестяха от сълзи на съчувствие. — Изабел ще бъде моя компаньонка. Тя ще ме придружава в обществото. Нали, татко?
Изражението на маркиза не издаваше мислите му.
— Разбира се — каза безизразно той. — Госпожица Дарси трябва да остане у нас за сезона. Настоявам за това.
Керн се намръщи от изненада. Защо, по дяволите, Хатауей приемаше измислиците на Изабел за чиста монета? Едва ли беше толкова глупав…
Керн сграбчи облегалката на един стол и му се прииска това да беше вратът на Изабел.
— Откъде точно идвате, госпожице Дарби?
— Дарси — поправи го тя, без да отмества поглед от неговия. — Пристигнах с пощенската кола от Нортумбрия. Пътувах почти четири дни.
— Странно. По акцента бих ви взел за лондончанка.
— Скъпата ми покойна майка е прекарала детството си в Лондон. Несъмнено съм възприела нейния акцент.
— Хатауей? Никога не си споменавал, че семейството ти има клон с име Дарси.
