Грешница на любовта

Маркизът сякаш се вцепени. В тъмните му очи се появи тревожно пламъче.

— Връзката е доста далечна. Въпреки това госпожица Дарси е добре дошла тук.

— Разбирам. Тя носи ли препоръчително писмо?

— Това е невъзможно. Всичките й роднини са вече покойници. — Предупредителната нотка в гласа му показа на Керн, че не трябваше да задава повече въпроси.

Графът се втренчи в Хатауей. Маркизът знаеше истинската самоличност на Изабел. Но откъде? Невъзможно беше той да се е срещал с Аврора Дарлинг. Хатауей не можеше да бъде един от мъжете, описани в мемоарите.

Дали?

Невъзможно.

Тогава Хатауей хвърли един поглед на брат си, който гледаше с усмивката на човек, стиснал до болка зъби. Десет години по-млад от маркиза, преподобният лорд Реймънд Джефрис бе имал развратна младост. Той накуцваше в резултат на един отдавнашен дуел, скандалът, за който брат му бе успял да потуши без много шум. Инцидентът обаче го беше накарал да улегне, да се ожени за момиче от почтено семейство и да се прехранва от патронажа на Хатауей.

Лорд Реймънд. Разбира се!

В миналото лорд Реймънд сигурно бе имал връзка с Аврора Дарлинг и сега Хатауей — както винаги — се опитваше да предпази брат си от евентуален скандал.

Свещеникът се изправи с помощта на бастуна си.

— Иска ми се да имах време за празни приказки, но трябва да подготвя литургия за утре.

— Погрижи се да е интересна — каза Хелън. — С братовчедката Изабел ще те слушаме от семейната пейка.

— Темата на проповедта ми ще бъде „Аз съм добрият пастир и познавам стадото си.“ Никой от нас не може да излъже Всевишния, защото Той винаги знае какви тайни крием в сърцата си. — Хвърли мрачен поглед на Изабел, след което си тръгна.

— Ще те изпратя — каза Хатауей.

Двамата братя напуснаха дневната, съпроводени от силното тропане на бастуна на лорд Реймънд, което бе израз на безмълвен гняв. Двамата бяха наклонили глави един към друг и Керн едва успя да се въздържи да не тръгне след тях и да им поиска обяснение.

Той все пак щеше да говори с маркиза. Щеше да го притисне да сложи край на този маскарад. Този път Хатауей не трябваше да предпазва брат си от скандала. Много по-лошо можеше да стане, ако Изабел Дарлинг успееше да се омъжи за някой аристократ.

Керн усети леко докосване върху ръката си. Лейди Хелън му се усмихна.

— Ще останеш ли за вечеря, Джъстин?

Тя имаше ясните очи и порцелановата кожа на току-що завършило училище момиче, но за първи път наивността й го раздразни.

— Поканен ли съм?

Хелън го погледна озадачено, почти обидено.

— Разбира се. Винаги си добре дошъл.

Графът се засрами от собствената си грубост. Тя, разбира се, нямаше никаква представа на какво се дължеше лошото му настроение. Хелън не познаваше мрачната страна на живота.

Той сложи нежно ръка върху нейната.

— Разбира се, че ще остана за вечеря, ако с това ще ти доставя удоволствие.

— Сигурен ли си? Ако имаш други планове…

— Нямам.

Изабел Дарлинг стоеше и ги наблюдаваше с леко повдигнати вежди. Погледът й не пропускаше нищо и ако се съдеше по извивката на красивите й устни, терзанията на Керн я забавляваха.

— Смея да кажа, че причината за колебанието на Негова светлост съм аз, милейди. — Тя се наведе съзаклятнически напред и за миг Керн се уплаши, че щеше да разкрие тайната си, за да опетни невинността на Хелън. След това Изабел продължи. — Несъмнено той се страхува, че твоята братовчедка от провинцията може да го постави в неудобно положение, като използва неподходяща вилица.

Хелън се изкиска.

— О, Джъстин не е чак толкова придирчив. А и ти определено не си селянка.

— Облечена съм като такава, това е несъмнено. — Тъмните й очи му се присмиваха и въпреки волята си той усети отново привличането й. — Какво ще кажете, милорд? Дали няма да бъде по-лесно да направите дама от една прокажена, отколкото от мен?

Момиченцето беше използвало собствените му думи срещу него. Той се поклони официално.

— Преувеличавате, госпожице Дарси. Не бих си и помислил да се правя на Пигмалион, но подозирам, че ще успеете да се справите доста добре и сама.

Погледите им се срещнаха: неговият — твърд, нейният — загадъчен мамещ, привличащ. Керн не можеше да свали очи от нея, макар да осъзнаваше, че Хелън е застанала до него, без да знае как се измъчва годеникът й.

— Сезонът започва прекрасно — каза усмихнато Хелън и плесна с ръце. — О, с какво нетърпение го очаквам! През следващите седмици двете ще се забавляваме много добре.

Тя беше успяла. Беше се вмъкнала в кръга на елита!

Изабел усети, че коленете й се подкосяват, и приседна на един стол в огромната тоалетна стая на лейди Хелън. Чувстваше се облекчена от това, че беше успяла да се измъкне от враждебното присъствие на лорд Керн в дневната. Когато го беше видяла да влиза, Изабел се беше уплашила за първи път в живота си, че може да припадне. Бе очаквала той да я изобличи и се бе приготвила да чуе как я обявява за измамница.

Той обаче не беше го направил. Очевидно искаше да защити годеницата си от неприятните последствия, независимо колко много щеше да бъде наранена гордостта му. Неговата себеотдайност я изненадваше. Какво ли щеше да бъде и тя да можеше да предизвика подобна любов у някой мъж?

Изабел си наложи да се осъзнае. Лорд Керн просто бе показал задължителната за един джентълмен галантност към дамата си. Хатауей също бе действал по същия начин, за да защити единствената си дъщеря.

Когато този следобед тя бе отишла при маркиза и бе показала на него и брат му някои заклеймяващи записки от дневника на майка си, Хатауей беше побеснял. Лицето му бе почервеняло толкова силно, че Изабел се беше уплашила, че може да му стане нещо. За негова чест, той не се беше нахвърлил върху нея, нито пък се бе опитал да отрече истината, както бе направил отначало лорд Реймънд. Маркизът бе останал дълго загледан в нея, скрил мислите си зад каменно изражение. След това, точно когато Изабел бе започнала да смята, че всичко е загубено, се бе съгласил с условията й. За да защити репутацията на брат си, Хатауей щеше да я приеме в дома си и да я представи пред обществото като своя далечна родственица.

За разлика от лорд Керн, който беше отказал да я подкрепя. Ако знаеше, че подозира баща му в убийство, той сигурно щеше да я удуши със собствените си ръце.

Изабел почувства нов прилив на решителност да постигне целта си. Мини й бе осигурила допълнителна информация, която потвърждаваше подозренията, за които майка й пишеше в мемоарите си. Изабел си спомни за доказателството, което беше открила преди три дни.

След като бе разказала на Мини истината за убийството, по-възрастната жена се беше отпуснала върху леглото и се беше загледала в пода. След известно време тя бе вдигнала поглед.

— И мислиш, че Линууд е отровил Аврора?

— Или някой от останалите й любовници. Кой друг може да е бил?

— Бях забравила за това и досега не съм ти го казвала — бе започнала бавно Мини, — но сега… Чудя се дали да ти го кажа.

— Какво? Знаеш ли кой е бил? Знаеш ли кой е направил това с мама?

— Вечерта, преди Аврора да се разболее, аз видях един джентълмен да влиза в спалнята й. Беше твърде тъмно и не разпознах лицето му, а и тогава това не ми направи никакво впечатление, защото тя не