пода.
— Дяволите да те вземат, ти си страхливец и лъжец. Ти ще я признаеш. Ще ми кажеш коя е тя в действителност. Веднага!
Гърдите на Хатауей се повдигнаха, но той не направи опит да се освободи. Погледът му беше втренчен шокирано в Керн.
— Досетил си се — каза той с дрезгав глас. — Как?
— Това няма значение. Просто го кажи. Поне веднъж в двуличния си живот кажи истината.
— Добре тогава! Изабел… е моя дъщеря.
Признанието отекна в съзнанието на графа. Той бе знаел истината, когато бе дошъл тук, но отново се почувства отвратен от подлостта на Хатауей. Това беше човекът, на когото Керн се беше възхищавал през целия си живот.
Графът пусна Хатауей и се отдалечи.
— Ти си Аполон. Изабел е родена от връзката ти с Аврора Дарлинг. Връзка, която е била прекратена в нощта преди сватбата ти.
Хатауей се отпусна в един стол и сведе глава.
— Да.
— Когато ти се ожени, аз бях само на девет години — каза Керн — Въпреки това си спомням церемонията в църквата. Спомням си как си мислех, че някой ден искам да бъда джентълмен като теб. Само че мъжът, на когото се възхищавах, само няколко часа по-рано бил станал от леглото на любовницата си.
— Направих онова, което смятах за правилно.
— Правилно? Ти ме накара да мисля, че си по-добър от Линууд. Че си човек с морал и съвест. Докато през цялото време ти си продължавал връзката си с куртизанка.
— Аз обичах Аврора. Да я оставя, беше най-трудното решение, което съм вземал в живота си.
— А какво ще кажеш за това, че си изоставил Изабел?
— Тогава още не знаех, че Аврора е бременна. Пък и тя беше проститутка. Бракът с нея беше немислим. Нямах избор.
Колкото и да му беше неприятно това, Керн разбираше пред каква дилема е бил изправен Хатауей. Той самият беше развалил годежа си с Хелън, за да предложи на Изабел да стане негова любовница. С какво това го правеше по-различен от маркиза?
— Когато разбрах, че Аврора е бременна — продължи маркизът, — беше твърде късно да направя каквото и да било. Съпругата ми също беше забременяла. Трябваше да запазя раждането на Изабел в тайна.
— Можел си поне да посетиш Изабел тайно.
— Плащах за къщата й, за дрехите й, за гувернантката й. Погрижих се тя да бъде отгледана далеч от бордея.
— Тя е имала нужда от баща, а не от банкова сметка, по дяволите.
— Да не мислиш, че през всичките тези години не съм бил загрижен какво ще стане с нея? Защо според теб й позволих да стане част от семейството ми? Това нямаше нищо общо с проклетите мемоари, а представляваше само едно извинение да опозная собствената си дъщеря. — Той млъкна и зарови лице в ръцете си.
— Значи с брат ти сте имали връзка с една и съща жена.
— Когато той тръгна с нея, аз го презирах, въпреки че, не я бях виждал от много години. Но не можех да го виня, че е бил пленен от красотата й.
— Когато разбра, че Изабел търси убиеца на майка си, ти поиска от мен да й попреча. Защо? — попита графът. — Само от разкриването на своята тайна ли се страхуваше?
Хатауей се намръщи.
— Ако мислиш, че Реймънд е убиецът, грешиш. Брат ми не е отровил Аврора.
— Аха — каза тихо Керн, вперил поглед в маркиза. — Но дали не си го направил ти?
Хатауей пребледня.
— Ти наистина ли ме подозираш в такова чудовищно нещо?
Керн се мразеше за тези подозрения, но искаше единствено да предпази Изабел и нямаше друг избор.
— Имал си мотив да желаеш смъртта й. Тя е знаела тайната ти. Тя и единственият човек, на когото се е доверявала. Сър Джон Тримбъл.
— Той ли се свърза с теб?
— Не. Тази сутрин отидох при него. Бил е отровен.
— Господи! Сигурен ли си?
— Така каза лекарят. Освен това каза, че снощи Тримбъл е споменал името Аполон.
— Тримбъл дойде при мен вчера сутринта. Задаваше ми въпроси за нощта, в която Аврора се разболяла. Признавам, че ме ядоса много. — Маркизът погледна Керн и добави: — Когато си тръгна, Тримбъл спомена, че му се виел свят. Все ми е едно дали ми вярваш или не. Нямам намерение да се защитавам от такова долно обвинение.
Керн му вярваше. Хатауей не беше отровил Тримбъл и не беше убил и Аврора. Тогава кой беше убиецът?
— Когато е бил тук, Тримбъл случайно да е посещавал Кали, прислужницата на Изабел?
Хатауей поклати глава.
— Не, поне доколкото знам. Той се появи малко след като вие с Изабел си тръгнахте. Говорих с него и той си замина.
Странно. Мини бе заявила, че Тримбъл искал да разпита Кали. Дали го беше направил без знанието на Хатауей? Дали тогава Кали беше отровила Тримбъл? Нещо тук не се връзваше…
Хатауей се изправи и втренчи стоманения си поглед в графа.
— Като стана дума за Изабел, искам да знам какви са намеренията ти спрямо нея.
— Намеренията ми… — повтори отнесено Керн.
— Да, за бога. Не ми харесва мисълта, че Изабел ще ти бъде любовница. — Хатауей задиша тежко и стисна юмруци. — Въпреки че никога няма да може да се омъжи за благородник, аз се надявах, че ще успее да си намери съпруг с добър доход и да живее почтен живот. Ти обаче успя да я съсипеш. — Не съм свършил. Ти ограби бъдещето на Изабел. Въпреки, че стореното не може да се поправи и по всичко личи, че ще трябва да търпя тази връзка, настоявам да се държиш добре с нея. В противен случай ще отговаряш пред мен. — Бащинският гняв на маркиза подейства по странен начин на Керн. Той усети как яростта му се изпарява.
— Изабел няма да бъде моя любовница. Тя ще бъде моя съпруга.
— Съпруга?
— Аз я обичам. Тя ме научи да следвам сърцето си, а не правилата на приличието.
Изненаданото изражение на Хатауей отстъпи пред предпазливо облекчение.
— Брак. Никога не си бях представял… Но, да, може да се получи. Двамата можете да заминете за провинцията за известно време. Скандалът ще отшуми все някога. А и Хелън ще свикне. Струва ми се, че приятелството й с Изабел й липсва. — Той отиде до стария портрет на красивата дама с перуката и се загледа в него. — Знаеш ли, че Хелън първа забеляза приликата? А аз не можех да й кажа, че Изабел й е сестра. Затова Изабел прилича толкова много на майка ми.
Керн отиде до маркиза и също се загледа в картината. Едва сега той забеляза невероятната прилика в скулите и очите, в усмихнатата уста. Изабел притежаваше същата воля и гордост. Защо му беше отнело толкова дълго време да осъзнае това?
— Някой ден Изабел ще бъде херцогиня — каза Хатауей.
— Нейна светлост Линууд. Никой няма да смее да й се подиграва. А ако някой все пак посмее, аз ще се погрижа за него.
— Не — заяви твърдо Керн. — Аз ще се погрижа за него.
Хатауей го погледна със съжаление.
— Да. Ти заслужи това право. — Той отиде до прозореца и се загледа в спускащия се здрач. — Тя все
