Къщата беше построена от същите светли камъни, както и околните. Високи колони обграждаха верандата от двете страни. Три гранитни стъпала водеха към дискретна бяла врата. Прозорците бяха тъмни, с изключение на мъждукащата светлинка в една от стаите на втория етаж.
Спалнята на Аврора.
Кой беше там?
Керн посегна да почука на вратата, но размисли и вместо това натисна бравата. Беше заключено.
— Ще влезем през задната врата — каза той.
Хатауей кимна мрачно и тръгна след него. Той сигурно също беше изпитал лошо предчувствие, когато бе забелязал мъждукащата светлинка в прозореца. Дали Мини беше влязла там.
Опустошението в спалнята на Аврора сигурно беше причинено от Мини. Тя се беше престорила, че е била нападната. Но защо? В мемоарите нямаше нищо против нея.
Освен ако тя не беше търсила мемоарите. Освен ако сама не се беше наранила с ножа, за да накара Изабел да се прибере в бордея.
Въпреки че вечерта не беше студена, Керн усети хлад. Не бе трябвало да позволява на Изабел да се връща тук. Нямаше да намери покой, докато не я откриеше и тя отново не се озовеше в безопасност в прегръдките му.
Край конюшните цареше мрак. Наблизо изпръхтя кон. Миризмата на разлагащи се боклуци беше станала по-силна след дъжда от предишния ден. Стъпките им отекваха по паважа.
Керн стигна до входа за прислугата и отвори вратата. Хатауей влезе след него. Необходими им бяха няколко секунди, за да свикнат с тъмнината в неосветения коридор. На графа му се стори странно, че от кухнята не се носи миризмата на приготвяна вечеря.
Къде бяха изчезнали всички?
Керн тръгна по тясното задно стълбище. Двамата вървяха бавно в тъмнината. Сигурно щеше да намери Изабел в спалнята й. Тя може би беше решила да подремне малко. Това обясняваше защо прозорецът й не беше осветен.
А може би тя и лелите й се бяха събрали в стаята на Аврора и си говореха за доброто старо време. Или пък се опитваха да успокоят разбитото сърце на Изабел.
Графът обаче не можеше да се отърси от тревогата, която го беше обзела. Отсега нататък той възнамеряваше да държи Изабел колкото се можеше по-близо до себе си. Щеше да се ожени за нея и нямаше да й позволи да наруши брачната си клетва да го почита и да му се подчинява.
Коридорът на втория етаж също не беше осветен. Хатауей посочи към затворената врата на будоара на Изабел. Керн отиде там и долепи ухо до вратата. Отвътре се чуваха някакви гласове. Той натисна бравата, но тя се оказа заключена.
Изабел изплю течността право в лицето на Мини.
Възрастната жена изруга, отскочи назад и вдигна престилката си, за да избърше лицето си.
— Неблагодарно момиче. Аз правя само това, което е най-добро за теб. Винаги съм постъпвала така.
Изабел се сви на кълбо на пода. Въпреки всичко малка част от течността мина през гърлото й. Тя знаеше, че когато действието й се проявеше, вече нищо нямаше да може да й помогне.
Дикенсън щеше да я използва, както си поискаше. Леля Мини щеше да му помогне. А Изабел не можеше да направи нищо, за да им попречи.
Оръжие. Трябваше да намери оръжие.
Докато оглеждаше стаята, всичко плуваше пред очите й. Но наоколо нямаше нищо, с което да се защити. Леля Мини се беше погрижила за това.
Изабел бавно осъзна истината. Леля Мини беше унищожила вещите на майка й. Тя беше нарязала роклите, тя беше разляла парфюмите, тя беше преобърнала мастилницата. Тя беше мразила майка й.
Леля Мини беше убила майка й.
Тази ужасяваща мисъл не излизаше от ума на Изабел. Леля Мини искаше Изабел да остане тук. Тя неведнъж бе повтаряла това. В мемоарите си Аврора пишеше, че искала да остави жените и да се премести в провинцията, където да живее само с Изабел.
Майка й се беше страхувала, че е била отровена от някой от бившите си любовници, желаещ да й попречи да публикува мемоарите си. Само че убийството й нямаше нищо общо с книгата й.
То се дължеше само на егоизма на леля Мини да задържи Изабел в бордея.
Над съзнанието на Изабел се спусна мъгла. Опиумът. Тя се опита да мисли, да запази разума си, но умът й бе обвит от топла мъгла и тя престана да усеща каквото и да било, освен смътно чувство за опасност. Повече от всичко й се искаше да се сгуши и да затвори очи. Крайниците й сякаш тежаха по сто килограма. Изабел смътно усети как в стомаха й се разлива топлина. Джъстин. Колко много й се искаше той да я прегърне. Тя се раздвижи неспокойно по коравия килим.
Изабел чу гласа на Мини, който идваше някъде много отдалеч.
— Така, детето ми. Виждам, че си глътнала достатъчно от лекарството, за да се почувстваш по-добре. Скоро ще осъзнаеш, че всичко това е в твой интерес.
— Отдръпни се. Тя е готова за мен.
Той се извисяваше над нея. Изабел се опита да фокусира замъгления си поглед, но образът му се разцепи на две. Не трябваше да му позволява да я докосне…
— Вдигни я и я сложи на леглото — нареди му леля Мини.
— Ти за какъв ме мислиш, за слуга ли?
— Направи каквото ти казвам. Няма да позволя момичето ми да бъде използвано на пода, сякаш е някаква улична кучка.
Дикенсън измърмори нещо и се приближи предпазливо до Изабел, сякаш всеки момент очакваше тя да избухне отново. На нея обаче не й бяха останали сили. Опиумът беше проникнал във вените й и я караше да се чувства слаба и отпусната.
Дикенсън приклекна до нея и сложи ръце под тялото й. Студените му ръце я изтръгнаха от вцепенението й. Тя потръпна и извика тихо:
— Неее!
Керн и Хатауей тъкмо се чудеха дали да почукат или не, когато дочуха приглушения вик.
Звукът прониза Керн като стрела. Изабел.
— Отдръпни се! — нареди той.
Маркизът едва успя да отскочи встрани, когато Керн се хвърли с рамо към вратата. Дървото изскърца. Той повтори опита си и този път ключалката поддаде и вратата отлетя встрани.
Графът нахълта в будоара, следван от Хатауей. В стаята беше тъмно и нямаше никого. Слаба светлинка се процеждаше изпод вратата на спалнята.
Керн се втурна натам, обзет от страх. Един бърз поглед му беше достатъчен да огледа всичко.
Терънс Дикенсън стоеше гол до кръста до огромното легло. Мини беше коленичила в горната част на леглото. Тя държеше главата на Изабел, галеше косата й и я успокояваше.
Изабел лежеше сякаш подготвена за жертвоприношение, съвсем неподвижна, облечена само в тънка бяла нощница.
— Господи! — избухна Хатауей.
На Керн му причерня пред очите. Той изръмжа диво и се нахвърли върху Дикенсън. Възрастният мъж отстъпи бързо назад, спъна се в някакъв стол и падна на килима.
Той се сви уплашен и вдигна ръка, за да се предпази от гнева на графа.
— Аз… мога да обясня. Мини ме накара. Н-но… н-ни-що не се получи. В-всичко беше г-грешка.
— Много голяма грешка.
Керн вдигна Дикенсън от пода и стовари юмрук в челюстта му. Чу се силно изпращяване и главата на Дикенсън се отметна назад. Той се удари в стената и се строполи на пода, където остана да лежи неподвижно, със затворени очи.
