още не знае кой съм аз.
Керн си спомни сълзите в очите й. Едва сега разбираше защо Изабел бе искала да му попречи да научи всичко за миналото й. Тя се срамуваше, защото мислеше, че той ще разбере, че собственият й баща я смяташе за неудобство, което трябва да бъде скрито някъде надалеч.
— И няма да узнае — каза графът. — Поне засега. Може би с времето, когато нещата се поуталожат, тя ще бъде готова да приеме истината.
Маркизът кимна, без да се обръща.
— Доверявам се на преценката ти по този въпрос. Да се надяваме, че Минерва също ще прояви достатъчно разум и ще си държи езика зад зъбите.
Тези думи стреснаха Керн.
— Мини знае кой си?
— Да, тя и Тримбъл бяха единствените, които знаеха. След смъртта на Аврора трябваше да намеря начин да изпращам пари на Изабел. Затова се свързах с Минерва.
— Пари? — Озадачен и разгневен, графът се втренчи в гърба на Хатауей. — Ти не си давал никакви пари на Изабел през изминалата година.
Маркизът се обърна с лице към събеседника си.
— Грешиш. На всяко тримесечие депозирах по хиляда фунта в сметка на името на Минерва. Тя трябваше да използва средствата за нуждите на Изабел.
Четири хиляди годишно — това беше почти богатство. Но къщата беше порутена, жените се хранеха лошо, а Изабел беше принудена да носи стари дрехи.
— Мини не е давала парите на Изабел. Мини се е преструвала, че са напълно разорени — изговори на висок глас подозренията си Керн. — Освен това Мини е последният човек, който е видял сър Джон Тримбъл преди посещението му при теб.
— Какво искаш да кажеш? — попита Хатауей. — Че Минерва е отровила Тримбъл? Но защо?
— Може би той е започнал да й задава твърде много въпроси за смъртта на Аврора — каза мрачно Керн. — Може би Мини знае повече, отколкото казва. Много повече.
Погледът на Хатауей се изпълни с див страх.
— Изабел не може да остане там — каза той и тръгна към вратата на библиотеката. — Ще я доведа тук.
Керн го хвана за ръката.
— Но тогава тя ще разбере, че си й баща. По-добре ще бъде аз да отида сам.
— Не — каза маркизът с тон, който показваше, че няма намерение да спори по въпроса. — Аз не бях до Изабел, когато тя растеше. Нямам намерение да я изоставям и сега.
Глава 21
Изабел усети ръката му да се плъзга по бедрото й. Дланта му оставяше влажна следа върху кожата й. Пръстите му я стискаха силно, почти я щипеха.
Джъстин?
Тя се размърда, опитвайки се да се отърси от безпокойството и да се потопи в горещия кладенец на възбудата. Тялото й обаче отказваше да й се подчини. Кожата й настръхна. Допирът му беше някак чужд, отвратителен. Тя инстинктивно стисна крака и му попречи да стигне до целта си.
— Дяволски студена риба — измърмори мъжът.
Не беше Джъстин.
Изабел усети тревога и се насили да отвори клепачите си. Когато най-накрая успя, видя срещу себе си лисичата физиономия на Терънс Дикенсън.
Спокойствието й се изпари мигновено и бе заменено от ужас. Нощницата й беше вдигната до кръста.
Леля Мини притискаше Изабел към себе си, галеше косата й и шепнеше тихо в ухото й.
— Не се плаши, моя малка Венера. Сега и ти си нощна пеперудка, като лелите си. Ще останеш тук с нас, ще се радваш на много мъже…
Леля Мини възнамеряваше да я превърне в проститутка. Когато Керн разбереше затова, повече нямаше да я иска… Нямаше да я отведе от този бордей. Ужасът накара Изабел да извика задавено.
Тя се хвърли към ръба на леглото. Вдигнатата нощница й позволяваше да се движи сравнително бързо. Стаята се завъртя около нея. Тя падна от леглото и си удари силно рамото. Твърде зашеметена, за да може да се изправи, запълзя към будоара.
Дикенсън сграбчи краката й. Тя се опита да се измъкне, като риташе и дращеше. Ноктите й се забиха в плътта му и той падна назад с вик на болка.
Изабел продължи да пълзи към вратата на будоара, но леля Мини й препречи пътя.
— Не можеш да избягаш, дете — каза тя. — Няма къде да отидеш.
Изабел се опита да концентрира мислите си.
— Лееееля… Кааали. —
Мини се усмихна леко.
— Другите курви не могат да ти помогнат. Те спят дълбоко. Лично се погрижих за това.
Изабел усети как надеждата я напуска. Тя се надигна и дръпна нощницата до глезените си. Това беше единственото нещо, което можеше да направи, за да се защити.
Но тя знаеше, че той нямаше да дойде да я спаси. Нали го беше отхвърлила. Завинаги. Изабел притисна ръце към главата си и се опита да успокои сетивата си. Господи. Тя едва успяваше да мисли ясно.
— Ти трябваше да се погрижиш тя да не ми създава неприятности — оплака се Дикенсън, докато бършеше кръвта от издрасканото си лице. — Казвам ти, тя е толкова зла, че на човек може да му се сбръчка членът.
— Тя е по-красива, отколкото заслужаваш — отговори му Мини. — Но не се притеснявай. Скоро ще стане много послушна.
Мини бръкна в джоба на престилката си и извади една лъжица и малко флаконче. Отвори флакончето и се приближи бавно към Изабел.
Изабел изчака Мини да се отпусне внимателно на колене. Докато възрастната жена отмерваше една лъжица от течността, Изабел замахна с ръка и я удари в превързаната ръка. Флакончето и лъжицата полетяха встрани. Мини изпищя.
Изабел се опита да стигне до будоара.
Тя тъкмо протягаше ръка към бравата, когато някой сграбчи косата й. От болката й притъмня. Тя падна назад и се озова върху Мини.
Като държеше ранената си ръка встрани, Мини извика на Дикенсън:
— Помогни ми, идиот такъв! Дръж я!
Дикенсън прикова Изабел към пода. Тя продължи да се извива, но опитът за бягство я беше изтощил. Когато Мини се опита да напъха лъжицата с течността в устата й, тя стисна здраво устни.
Мини стисна носа на Изабел.
— Правиш всичко това доста трудно — измърмори тя. — Искам само да останеш тук, за да мога да се грижа за теб, да ти бъда майка. Винаги съм искала само това. Но ти ми отказваш също като Аврора. Тя искаше да се премести заедно с теб и да ме остави тук.
Изабел се опита да задържи мисълта, която отлиташе. Пред очите й притъмня. От липсата на въздух гърдите й буквално горяха. Когато вече не можеше да издържи, тя разтвори леко устни, за да си поеме дъх.
Мини натика лъжицата в устата й. Изабел се задави, когато сладникавата течност я изпълни.
