скрием парите си на сигурно място.
— Прави каквото искаш, Кено — каза Ласитър и изчака, докато Джим Харууд насочи към него колата. Каскит Дешър отново седеше на капрата до помощник-шерифа. Сидни Блад беше зад тях, хванал се за дъската на капрата.
Кено Бакет изостана, но след няколко минути пак навакса и яздеше на известно разстояние след колата. Очевидно беше разбрал, че шансовете му не са добри, ако язди сам през територията на апачите.
Никой не проронваше нито дума.
Досега имаха късмет, това на всеки от тях беше ясно. Но още не бяха стигнали границата на Ню Мексико.
Тропотът на конските копита и глухият шум от движението на колата ехтяха силно в нощната тишина. Луната отново изчезна зад облаците. При тази лоша видимост беше опасно за живота да се кара през подобно непроходимо място, но нямаха друг избор.
От време на време с тропота на копитата и скърцането на колелата на колата се примесваше и друг шум. Няколко мига преди това Ласитър забеляза тясната сива ивица на източния хоризонт.
Той извърна глава и се ослуша. Тогава видя гримасата на Кено Бакет и веднага разбра, че и той е чул същото и е стигнал до същото заключение.
Бакет извика с прегракнал глас и пришпори сивия си кон към колата.
— По дяволите, карай по-бързо, Дешър! — каза той запъхтян. — Трябва да намерим място, от което можем да се отбраняваме срещу бандитите!
Сидни Блад, който от умора почти беше заспал върху трополящата кола, се сепна.
— След нас ли са? — попита той дрезгаво.
Ласитър не отговори, посочи един заоблен хълм и извика на Джим Харууд:
— Натам! — и препусна. Пристигна на хълма пръв.
Сивата ивица на хоризонта беше станала по-широка. Ласитър обърна глава и погледна в посоката, откъдето до тях беше достигнал далечният тропот на конете. Сега вече се виждаше и облак прах, издигащ се косо към тъмното небе.
Той силно стисна устни.
Ездачите бяха на не повече от три мили разстояние. Един пронизителен вик стигна до ушите на Ласитър.
Дъхът му спря. Като изкачиха половината хълм, единият от двата запрегнати в колата коне се строполи и повлече надолу и другия. Дешър и Харууд излетяха високо във въздуха. От Сидни Блад Ласитър не виждаше и следа.
Колата се обърна и погреба под себе си картечницата. Ковчегът на Дешър се изпързаля няколко ярда надолу по хълма, преди да спре в една скала.
Ласитър пришпори Груло надолу по хълма към обърнатата кола. Каскит Дешър се изправяше, ругаейки. Първият му поглед беше отправен към ковчега. Той изтича нагоре и коленичи до него.
Ласитър скочи от седлото до неподвижно лежащия на земята Джим Харууд. Младежът все още беше замаян. Ласитър му помогна да се изправи. След това се огледа за колата.
От седлото на своя сив кон Кено Бакет завързваше ласото си за капрата. След това подкара коня и колата се изправи със скърцане, но с трясък се строполи върху колелата си.
— Дешър! — изръмжа Бакет. — Остави, по дяволите, ковчега там, където си е! По-добре се погрижи за картечницата.
Сидни Блад се приближи до колата, накуцвайки. Лицето му беше бледо. Погледна Ласитър и каза:
— Тя вече не става за работа.
След като хвърли един поглед на картечницата, Ласитър разбра, че Блад имаше право. Отиде при Груло и извади уинчестъра от кобура.
— Бързо, горе на хълма… — каза той. — Горе и без картечница имаме добри шансове.
Сидни Блад и Джим Харууд веднага хукнаха нагоре. Кено Бакет като че ли имаше намерение да обърне коня си и да се махне оттам. Но в този момент групата ездачи излезе от пролома и се насочи право към хълма.
Каскит Дешър също видя ездачите, заряза ковчега си и хукна нагоре.
Ласитър силно присви очи. Ездачите се виждаха само като малки точки. Той си отдъхна. Бяха по-малко, отколкото беше предполагал. Въпреки това щеше да се наложида се бият за живота си. Смътно предчувствие му подсказваше, че единият от ездачите е Джуд Донован. А Донован нямаше да се успокои, преди да убие всички или той самият да умре от парче олово.
14.
Гуендолин Кимброу замръзваше от студ. Олицетворяваща самото нещастие, тя седеше свита в краката на Орвил Мак Интайър в коша на балона и трепереше с цялото си тяло. Беше увила вълненото одеяло плътно около голото си тяло. На раменете си носеше якето на Мак Интайър.
Шотландецът запалваше горелката на големи промеждутъци от време. Острото съскане на пламъка всеки път вдъхваше ужас на момичето.
Те успешно преодоляха планинските хребети, които опасваха тясната долина около Уулфс Хоул. Постоянният вятър носеше балона на изток.
Мак Интайър и момичето виждаха известно време заревото на огъня от долината. После чуха тътена на малкото оръдие и тихото пукане на изстрелите.
Мак Интайър се надяваше, че Ласитър и останалите ще успеят да направят пробива.
Балонът не летеше на много голяма височина. Мак Интайър знаеше, че е опасно. От друга страна, не искаше да го виждат на разстояние по-голямо от двайсет мили, когато настъпи денят. По едно време видя светлата ивица откъм изток.
Новият ден настъпваше.
Мак Интайър почака, докато първите лъчи на изгряващото слънце потопиха земята под него в огненочервено. Тогава изчисли мястото, на което се намираше. Под себе си видя блестящата ивица на Джила Ривър и… Мак Интайър се стресна.
Едновременно с четиримата ездачи, които се появиха там долу, на един хълм, блеснаха и изстрели.
Само части от секундата по-късно един куршум удари горелката и изфуча близо край него.
Шотландецът проклинаше. Запали горелката. Пламъкът съскаше в отвора на балона.
— Какво беше това? — попита Гуендолин Кимброу с треперещ глас.
Мак Интайър се канеше да й отговори, но в този момент външната обвивка на балона над тях се скъса. Навсякъде имаше дупки, които бързо се уголемяваха. Мак Интайър разбра, че вече нямаше да могат да избягат. Мъжете долу бяха стреляли по балона със сачмени патрони. От свистенето на горелката детонацията на изстрела не се беше чула.
Изведнъж в балона зейна дупка голяма около пет ярда.
Мак Интайър проклинаше. Свършено беше с тях. Топлият въздух в балона изчезваше за секунди. Въпреки горещия пламък на горелката балонът бързо падаше.
Мак Интайър погледна през ръба на коша.
Четиримата ездачи препускаха след все по-ниско падащия балон, който сега се сгромолясваше като камък.
— Дръж се здраво! — извика Мак Интайър на момичето в краката си. Той се опитваше да загаси горелката, но ръчката заяждаше.
Кошът се разтърси от удара в една стърчаща скала.
Гуен Кимброу изкрещя от ужас. Мак Интайър се хвана здраво за ръба на коша. Кошът се допря до земята и се обърна. Балонът го повлече и той се тътреше по пясъка.
Горелката все още свистеше. Изведнъж големият пламък обхвана обвивката на балона и тя се подпали.
Последва силен тласък. Кошът се удари в една скала и повече не се помръдна. В ушите на Мак Интайър шумеше звукът от горелката. Усещаше бързо усилващата се горещина. Хвана Гуен Кимброу за ръката, измъкна я от коша, и й изкрещя:
