беше подхвърлил на Шийна. Идеята с удара в Силвър Сити беше толкова добра, че реши да я пробута и на Джуд Донован:
Той се огледа за коня си. Жребецът се чувстваше добре. Ласитър го нахрани и му даде вода, преди да се отправи към „Емпайър“. Вдигна яката на якето си. Нощите в планината бяха дяволски студени. Върху някои локви блестеше тънък лед.
Прозорците на „Емпайър“ светеха. Очевидно тук лампите не загасваха. Ласитър се надяваше, че в този ранен час ще може да получи закуска тук.
Не беше единственият ранобудник. Мирис на прясно сварено кафе изпълваше кръчмата. Зад тезгяха кръчмарят бършеше чаши. На три от масите седяха мъже. Някои сигурно бяха останали тук през цялата нощ. Стъклените им очи се Втренчиха в Ласитър, който седна на една маса встрани от тих.
Кръчмарят почука на стената зад тезгяха.
Едновременно с един нисък, кривокрак мъж, който влезе през отворената врата до тезгяха, през другата, водеща към игралната зала, врата се вмъкна и Шийна Ларкин. Лицето й леко се изчерви. Иначе по нищо не личеше, че половината нощ се е отдавала на Ласитър до пълно изтощение.
Ласитър погледна към нея бегло, за да не привлича вниманието на останалите мъже върху себе си.
Кривокракият старик се приближи и попита Ласитър какво желае. Ласитър си поръча яйца със сланина, хляб и кана кафе. Старият се затътри обратно към кухнята.
Шийна говореше с кръчмаря, след това се отдели от тезгяха и тръгна към Ласитър. Сега беше облечена в бяла фланелена риза на големи ромбове, която закриваше гърдите й, и тесни панталони от груб плат.
— Здрасти — каза тя, като че ли виждаше Ласитър за първи път.
— Здрасти — отвърна той със сдържана усмивка.
— Мога ли да седна, мистър? — попита тя.
Ласитър посочи празния стол до себе си. Тя седна, опря лакти върху масата и отпусна хубавото кукленско лице върху дланите си. Без да движи устни, тя каза тихо:
— Донован иска да те види. Скоро ще бъде тук.
Ласитър само се усмихна. Попита тихо:
— Знаеш ли какво прави тук Газман?
— Изглежда, ти е голям приятел, а? — отвърна тя. И тъй като Ласитър не отговори нищо, тя каза: — Снощи той напусна Уулфс Хоул.
Ласитър беше изненадан. Очевидно Сидни Блад се е страхувал от него повече, отколкото обратното.
Преди да успее да зададе още един въпрос, вратата към игралната зала се отвори. Влезе Боб Ларкин и я задържа отворена.
Ласитър, присвил леко клепачи, наблюдаваше високия, широкоплещест мъж, който се приближи към масата му с тежки стъпки. Трей и Боб го следваха и застанаха диагонално зад него, когато грамадният мъж издърпа един стол и го възседна като кон, разполагайки се срещу Ласитър. Кели Ларкин го нямаше. Ласитър още не беше се срещал с Донован, но беше ясно, че само това можеше да е той.
Донован щракна с пръсти и каза с плътен глас:
— Извинявай, Шийна! Това е мъжки разговор.
В очите на Шийна Ларкин проблясна гняв. Но тя се подчини безмълвно. Единственият израз на протест беше, че силно затръшна зад себе си вратата, водеща към игралната зала.
— Значи ти си Ласитър — каза Донован и го измери безцеремонно със студените си сиви очи. Той не дочака отговора на Ласитър, а продължи:
— Отдавна нищо не съм чувал за теб. Къде се скри от Уелс Фарго? Оттатък при мексиканците ли?
Ласитър сви рамене.
— За съжаление бях преследван от кръволока на Уелс Фарго — отвърна той.
— Какво те води в Уулфс Хоул?
— Чух за твоя град и исках да се убедя, че човек може да се скрие от закона тук на сигурно място.
На Ласитър не му убягна дебнещият израз в очите на Донован.
— Защо искаш да узнаеш това? — попита босът на бандитите.
Ласитър се ухили.
— Замислил съм един удар и ми трябва място, където след това мога да се оттегля, без да има опасност, че може да ме намерят.
— Хм. Какъв е този удар?
— Минната банка в Силвър Сити.
Най-напред Донован се втренчи в Ласитър така, сякаш имаше пред себе си луд, след това гръмогласно се разсмя.
— На това не бих се осмелил дори аз е моята банда, Ласитър. Това е чисто самоубийство.
— Но не и ако всичко е планирано и човек има на разположение няколко надеждни мъже.
— Хм! — Донован се наведе напред. — Знаеш каква е цената и, когато давам убежище на някой, който бяга от закона.
Ласитър кимна.
— Половината от плячката. Съгласен съм.
Донован беше изненадан.
— Колко смяташ, че ще паднат? — попита той, превърнал се целият в слух.
— Ако имам късмет, около 100 000. Ако не, най-малкото 50 хил.
Донован облиза устни.
— Трябва ти една малка армия, Ласитър.
Сега по лицето на Ласитър се разля широка усмивка.
— Не сме много, Донован. Но сме по-добри от една малка мия.
За миг сивите очи на Донован проблеснаха. След това той кимна и стана.
— Не си губи времето, Ласитър. Няма защо да се страхуваш от закона, щом си в Уулфс Хоул и се придържаш към моите правила.
— Това исках да чуя, Донован. Щом закуся, тръгвам.
— Успех. С удоволствие бих ти правил компания по време на закуската, но там горе… — той многозначително посочи с палец към тавана на кръчмата… ме чака нещо, за което трябва да се погрижа.
Ларкинови се изхилиха мръснишки. Донован мина през кръчмата и изчезна в игралната зала, окато близнаците Ларкин отидоха да се черпят с уиски на бара.
Ласитър си отдъхна.
Първата част от плана му успя.
Сега всичко зависеше от това каква задача имаше наистина за него Джеймс Т. Бейли в Лордсбърг.
3.
Джеймс Т. Бейли изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да скочи. Той гневно гледаше Ласитър със зеленикавите си.
Очи и конвулсивно свиваше и отпускаше юмруците си.
— Луд ли сте, Ласитър! — избухна той накрая. — Кажете, че това не е вярно!
— Да съм луд ли? — попита Ласитър. — Не знам. Има няколко души, които твърдят това. Днес станаха с един повече, нали?
Джеймс Т. Бейли подскочи. В черния си костюм, с тънките мустаци и пепснето върху носа той приличаше на дресиран пингвин, но Ласитър знаеше, че този мъж имаше своите качества, иначе нямаше да работи за бригада № 7 дори и само на този етап.
— Това не е детска игра, мистър Ласитър! — изръмжа той така, че стъкленото шише на газената лампа задрънча. Да не мислите, че това е цирк и можете да се правите на клоун?
— Успокойте се, Бейли — каза Ласитър хладно. — Ако още от самото начало открито ми бяхте казали всичко, сега можехме да си спестим тези неприятни разправии.
— Какво общо има това, по дяволите? — изсъска Бейли. — Казах ви, че трябва да почакате още две
