толкова трагични.
— Лесно ти е на теб — отговори Колеман. — Опитай се поне веднъж да се поставиш на мое място, велики боецо!
— Постоянно се опитвам да гледам реалността в очите — отговори сухо Ласитър. — И сега правя същото. Освен това вече имам идея. Чуйте ме…
В този миг в дневната влезе Хуанита. Изглеждаше значително по-свежа, отколкото преди четири часа. Краткият сън й се беше отразил много добре. Тя не каза нищо, просто седна и заслуша обясненията на Ласитър.
— Смятам да поогледам ранчото на Мълиган — започна той. — Още сега тръгвам. Вие ще останете в града. Шерифът ще се заеме със служебните си дела, а Арч и Хуанита ще се крият тук. Никой не трябва да ви забележи.
Арч Колеман болезнено изкриви лице.
— Ами ако не се върнеш, Ласитър? Какво ще правим без теб? Нима ще останем до края на живота си в тази миша дупка?
— Не бива винаги да мислиш за най-лошото, Арч — успокои го Ласитър. — Баба ми едно време ни казваше да не рисуваме дявола по стената. Тогава със сигурност той няма да дойде да ни вземе.
Арч се намръщи.
— Нима вярваш в тази глупост?
— Вярвам в още много неща — отговори усмихнато Ласитър. — Например твърдо вярвах, че ще успея да те измъкна от затвора. Е, успях ли или не? Или ти си на друго мнение?
Хуанита отиде при Ласитър и обви двете си ръце около врата му. После нежно го целуна.
— Знам, скъпи, никой не може да те задържи. Но все пак мисля, че е най-добре да си починеш малко — гласът й трепереше. — Шерифе, нали и вие мислите така?
Стюдман кимна и се усмихна.
— Разбира се, че съм съгласен с вас — каза сериозно той. — Спалнята ми е на ваше разположение.
Хуанита погледна умолително Ласитър. „Може би е за последен път!“ — говореха очите й. Ласитър кимна и нежно се усмихна. Хуанита наистина беше великолепна жена…
Когато двамата се скриха в спалнята, шерифът тихо каза на Колеман:
— Прекрасно е да имаш такъв приятел. Трябва да си му благодарен до края на дните си.
— Аз наистина съм му много задължен — отговори с въздишка Арч Колеман. — А ако всичко свърши добре, ще бръкна дълбоко в джоба си. Кълна ти се, Верн!
— Но той не го прави за пари — усмихна се шерифът. — Мъж като Ласитър никога не би работил за пари. Твърде почтен е за това.
— Разбира се, ти си прав, Верн — съгласи се Колеман. — Въпреки това съм убеден, че всеки трябва да получи това, което е заслужил. И доброто, и лошото.
Шерифът уморено си наля чаша уиски.
— Дано се справи — промърмори той.
За момент настъпи тишина. После шерифът тихо продължи:
— Ласитър наистина е добър човек. Един от малкото истински мъже. Най-добрият, когото съм познавал някога. Въпреки това този път се съмнявам в успеха му. Ред Клайд Мълиган е същински дявол в човешка кожа. Един от ония негодници, които вършат каквото си искат и никой не може да ги уличи в нищо. Затова на Ласитър ще му бъде дяволски трудно. Знаеш ли, много се тревожа за Рио Сардоне… Дано не му се случи нещо лошо!
Арч Колеман махна с ръка.
— Рио е такава лисица — отговори спокойно той. — Все ще намери начин да се измъкне. И той е като Ласитър. Никой не може да го постави на колене.
— Дано да си прав. Арч…
7.
По същото време, когато шерифът и Колеман говореха за него, Рио Сардоне се намираше срещу насочените пушки на Мълиган и хората му. Седеше с високо вдигнати ръце на седлото на петнистия си мустанг, сигурен, че всичко е изгубено.
Въпреки това Рио спокойно се вгледа в суровото лице на Ред Клайд Мълиган, който се захили като същински дявол. Зад гърба на Рио бяха конете на Ласитър, Колеман и Хуанита Перада.
— Значи ти си измислил тая дяволия, Рио — проговори неочаквано меко Мълиган. — Ти ни забърка тази каша. Най-добре е да те застрелям на място.
В ръцете си Мълиган държеше пушка. Повечето от хората му също се бяха прицелили в главата на Рио Сардоне.
Рио не отговори. Странно, но не изпитваше страх.
— Защо направи това, Рио? — продължи Мълиган. — Това ли е твоята благодарност? Нали великодушно ти разреших да се заселиш на границата на пасищата ми? Нима не откупих от теб толкова много коне, и то все на добра цена? Бъди честен, Рио! Не съм ли бил винаги добър с теб?
— Да, сеньор — кимна Рио Сардоне. — Винаги бяхте добър към мен.
Едрият земевладелец се намръщи. Нещо не беше наред в тази история. Очакваше съпротива и изблици на буен гняв. Очакваше дори невероятни лъжи и оправдания. А вместо това този тип седеше спокойно срещу него с вдигнати ръце и се съгласяваше с всичко.
Дали беше толкова сигурен, че ще се измъкне? Нещо не беше в ред!
— Ти си помогнал на враговете ми, Рио! Вярно ли е това?
— Да, сеньор, помогнах им.
— Но защо, Рио? — попита слисаният ранчеро. — Защо го направи?
Рио отговори съвсем искрено:
— Съжалих се над тях, сеньор. Не разбирате ли? Арч Колеман винаги се е държал добре с мен. Понякога ми идваше на гости в малкото ми ранчо. Ние бяхме приятели, сеньор. Затова ми се стори ужасно да го оставя на произвола на съдбата.
Червенокосият мъж срещу него се намръщи грозно.
— И къде отидоха тримата, Рио? Къде е русата жена? Къде са двамата мъже с нея?
Рио вдигна рамене.
— Откъде да знам, сеньор? Помолиха ме да скрия конете им. И аз точно това направих.
— Ти се опита да ни заблудиш! — изфуча Мълиган. — Това е истината, негоднико! Ако нямах скаут като Кърли, може би щеше да успееш. По дяволите, ти си едно проклето копеле!
Рио Сардоне не се помръдна. Още от самото начало знаеше, че няма никакъв смисъл да се вълнува и да показва неспокойство. Това само щеше да влоши положението му.
Знаеше, че Мълиган преследва определена цел. В този миг чу съскащ звук зад гърба си, но не успя да се изплъзне от примката на ласото, която се уви около тялото му. Коженият ремък пристегна ръцете му. Той се сви и скочи като котка върху сухата земя, без да се нарани. Мъжът, който хвърли ласото, го дръпна към себе си. Лошото тепърва започваше.
Рио остана да лежи по гръб. Над него бяха надвесени половин дузина зеещи дула и приклади на пушки. После се появи жестоко ухиленото лице на Мълиган.
— Къде са тримата? — изкрещя той. — Казвай или лошо ти се пише!
Рио кротко поклати глава.
— Аз само взех конете им, сеньор. Нищо повече не знам. Заклевам се във всичко свято!
Ред Клайд Мълиган изгледа замислено вързания мексиканец. После коварно произнесе:
— Е, добре, имаме време. Няма смисъл да го убием веднага. Първо ще го сварим малко, за да омекне. Но не прекалявайте! Не искам да го уморите…
Той се извърна и се отдалечи. Този мъж явно беше сигурен в силата си. Беше готов да стъпче в калта
