всеки, който се изпречи на пътя му. Такъв беше Ред Клайд Мълиган.
Той спокойно се отправи към коня си. Метна се на седлото и се обърна към хората си:
— Най-добре е да го отведете в собственото му ранчо. Там ще ви е удобно — и спокойно потегли. Петима от хората му го последваха. Това беше личната му охрана. Най-смелият сред тях беше Джеси Шърман, този, който доскоро носеше звездата на заместник-шериф.
С пленника останаха петима мъже.
— Джеси — обърна се към помощника си Мълиган, — ако всичко свърши добре, ти ще бъдеш новият шериф на Каза Гранде. Този Стюдмън за нищо не го бива вече. Освен това ми пречи. На следващите избори няма да има никакъв шанс. Ти ще носиш звездата, Джеси. Ти си най-подходящ за тази почетна длъжност. Но първо трябва да свършим тази работа.
— Да, сър — произнесе почтително Шърман. Той вече си представяше как се разхожда гордо с шерифската звезда на гърдите. Слава богу, че преди половин година беше попаднал именно на човек като Мълиган. Двамата си подхождаха. Джеси Шърман беше сигурен, че в Каза Гранде ще направи големия си удар. Беше толкова уверен в това, че вече не беше в състояние да разсъждава разумно…
Мислите на Мълиган вече бяха другаде. Той си спомни тъмнокосата жена, която го очакваше в ранчото.
Джудит Бергман.
За него тя беше въплъщение на идеала му за женска красота. Затова разбираше увлечението на своя полубрат по тази хубавица, а също и смелостта му да завърже тайна любовна връзка.
Но защо Арч винаги го пререждаше? Защо жените предпочитаха пред него това проклето копеле, този мръсен кучи син?
В гърдите му отново се надигна омраза, която заплашваше да удави всяко разумно чувство. Това беше истинска болест, от която нямаше спасение.
Та той не беше по-грозен от Арч! Външният му вид беше съвсем приличен. Освен това беше много богат. Въпреки това и Лиза, и Джудит предпочетоха Арч пред него.
Защо, по дяволите?
Мислите на Ред Клайд Мълиган препускаха също като копитата на коня му. Зла усмивка играеше по тънките му устни. Все повече го завладяваше удоволствие при мисълта за Джудит Бергман. Ето че тази жена беше негова, само негова! Щеше да я превърне в своя робиня. Ще я накара да лази на колене пред него и да изпълнява всичките му желания…
Като тъмна сянка пред очите му се изправи образа на Ласитър. Това беше сериозен проблем. Не биваше да подценява това проклето куче! Вече беше събрал доста сведения за него и образът, който изникна пред очите му, не беше никак утешителен.
Ласитър беше опасен противник. Искаше се голяма смелост да се влезе в открита борба с такава мощна групировка като „Уелс Фарго“. А той беше направил точно това. Беше се съюзил с мексиканските генерали, а тук, в Щатите, имаше приятели дори сред най-висшите правителствени кръгове. Да не би пък наистина да е изпратен от губернатора? Може би дори е упълномощен от самото федерално правителство…
Обзет от вътрешно безпокойство, Ред Клайд Мълиган пришпори коня си под лъчите на палещото слънце.
Някъде сред безкрайните каньони Рио Сардоне лежеше вързан на коравата, измъчена от жегата земя. Дали не беше по-добре веднага да го убие?
Тревогата му все повече се усилваше. Усещаше, че се сблъсква с неща, с които няма сили да се справи. Правеше грешка след грешка и построеното с толкова усилия заплашваше да се срути като картонена къщичка. Той тихо изруга, но за щастие проклятията му бяха заглушени от конския тропот. Хората му не забелязваха нервността му. Всеки от тях си имаше свои грижи и не обръщаше внимание на никого около себе си.
Вече се свечеряваше, когато ездачите влязоха през голямата порта в ранчото, чиято великолепна къща беше гордостта на Ред Клайд Мълиган. Ред Клайд спря пред грамадната, боядисана в бяло веранда и скочи от седлото. С широки твърди крачки той влезе в дневната, където го очакваше пленницата му. Бяха вързали ръцете и краката й и тя лежеше неподвижна на килима.
— Проклето копеле! — изсъска Джудит, когато Ред се наведе над нея. — Бъди проклет за вечни времена! Бог забавя, но не забравя, Мълиган!
Той широко се ухили в отговор. Без да каже нищо, разкъса прозрачната й дреха и тя остана съвсем гола. Макар че се смееше, вътрешно Ред Клайд бушуваше от гняв. Мислите му непрекъснато се връщаха към Ласитър и това го подлудяваше. Затова реши да излее гнева си върху беззащитната жена.
— Сега си моя и ничия друга! — изкрещя той й я сграбчи в обятията си.
Джудит не можеше да се отбранява. Трябваше да изтърпи всички унижения. Затова затвори очи.
Крепеше я единствено надеждата, че ще успее да си отмъсти. Твърдо беше решила да не губи кураж и да чака удобния случай.
Навън бързо се смрачаваше. Мракът се спусна над безбройните хълмове и скоро иззад върховете им изникна пълната луна. Бледата й светлина огря прозорците.
— Няма ли поне да ме развържеш? — попита задъхано Джудит. — Тогава ще ти доставя райско удоволствие!
Ред Клайд направо се слиса. Погледна смаяно Джудит. Никога не беше очаквал подобни думи.
— Ти сериозно ли говориш? — попита дрезгаво той. — Отговори ми честно, Джудит!
— Можеш да опиташ — отговори тя и се усмихна прелъстително. Лицето й просветна. Мълиган изгуби ума и дума. Нима тази красавица сама му се предлагаше? Вече не мислеше за нищо друго, освен за предстоящото удоволствие. Беше опиянен от страст.
Затова решително извади ножа си и разряза въжетата, които стягаха красивото тяло на Джудит.
— Аз те обичам, Клайд — прошепна тя. — Винаги съм обичала силни мъже като теб.
— Защо тогава стана любовница на Колеман?
Тя се усмихна загадъчно. Ред Клайд не можеше да прочете мислите, които се тълпяха зад челото й. В този момент обаче Джудит не мислеше за нищо друго, освен как да го удари в подходящия момент. А този момент щеше да настъпи скоро, може би дори в следващите минути. Джудит знаеше да чака и тя чакаше.
Мълиган нетърпеливо повтори въпроса си:
— Защо предпочете Арч Колеман, кажи! Веднага ми отговори! Трябва да знам.
Но Джудит не отговори. Каквото и да му кажеше, нямаше да го задоволи. Затова продължи да лежи мълчаливо на килима, понасяйки търпеливо всички унижения, на които я подлагаше този изрод. Мислите й обаче бяха далеч оттук.
„Трябва да се справя с този мръсник! — повтаряше си тя. — Ще го накарам да падне в капана. Но трябва да бъда смела. Тежко му на този негодник!…“
Такива бяха мислите на Джудит Бергман и цялото й тяло трепереше от трудно удържан гняв.
— Защо, защо отиде при Арч? — повтаряше като луд Ред Клайд. — Кажи ми! Трябва да знам…
Джудит се усмихна колкото се може по-мило.
— Заблудих се — прошепна тя. — Смятах, че е по-добър като мъж. Но сега виждам, че съм се лъгала, Ред. Ще ми простиш ли тази глупост?
Тя продължаваше да го гледа с премрежени очи. Мълиган я целуна страстно. Целият му гняв се изпари в един миг. И вятърът, който изгаси тази пламтяща ярост, беше усмивката на Джудит Бергман.
Джудит беше умна жена. След като проумя, че нямаше друг изход, тя се примири с ролята на влюбена глупачка. Засега…
— Мили мой… — прошепна тя и отговори на целувката му.
Страстта, която прояви, изглеждаше истинска. Ред се увери, че тя не се преструва, и се отдаде цял на сладострастието и любовта си. Никога не беше преживявал подобни мигове. Когато най-после изтощено се отпусна встрани, нямаше сили дори да говори. Беше толкова уморен, че скоро заспа.
Джудит Бергман се надигна и с омраза се вгледа в спящия мъж. „Бих могла да го убия още сега“ беше
