— Виждал ли си флейтата ми?
Нестор не отговори.
С крайчеца на пръстите си Нерсес погали гладките лъскави копчета.
— Нестор, ти май се сърдиш за нещо?
— Късно е. Скоро ще съмне. Да не си решил и тази вечер да не спиш?
— Не се сърди, Нестор — Нерсес Мажан пристъпи до прозореца, дълго гледа светлите облачета, пръснати по тъмния небосклон. После рязко се обърна. — Това е такава флейта, Нестор — показвайки му отворения калъф, рече Мажан, — която свири само една-единствена мелодия. Създадена е, за да я изсвири само веднъж. Да си чувал някога за подобни необикновени флейти?
— В звездния свят няма нищо ново.
— Интересно каква ли е мелодията?
— Обикновена — рече Нестор. — Съвсем обикновена.
— Не вярвам.
— Защото все още не си я чул. Винаги е така.
— До известна степен май имаш право да се сърдиш. Ако продължава тъй, ще бъдем принудени да затворим аптеката.
— И вместо нея ще открием пансион — отбеляза Нестор. — Или по-точно странноприемница за всички, чиито пътища по стечение на обстоятелствата се кръстосват с пътищата на ПОСИЗУ. Не мисли, че те осъждам. Напротив, доволен съм от теб.
Нерсес Мажан така и не разбра от какво е доволен Нестор и го погледна смутено.
— Виждам, че момичето не ти дава мира. Мажан въздъхна дълбоко.
— Тайна ли е?
— Не — рече Нерсес. — Не крия нищо от тебе… Отначало тази история просто ме заинтригува. И едва по-късно открих нейния трагичен, дълбок смисъл… Оказа се, че Урсула и Оскар са от хората, които Виланк не е успял да смаже.
— Виланк е в състояние да смаже дори кореняците.
— Може би… но тях не е успял да погуби. По стечение на обстоятелствата двамата са се забъркали в отвратителна история. И ако единият от тях се е превърнал в престъпник, това е само защото не са искали да станат жертва на Виланк. Трябва да им се помогне, Нестор! Но кой тук би могъл да мисли за тях? Кой се вълнува от това, че те се обичат истински?… Напротив: всеки, който чуе това, се учудва или се надсмива. Но трябва да им се помогне, защото бъдещето винаги е принадлежало на дръзките и непокорните.
— Да те чуеше баща ти! — каза Нестор — Той знаеше, уверен беше, че този знаменателен ден ще настъпи и за тебе.
— Знаменателен ли?… Защо?
— Твоите прадеди не признаваха продължителната младост и отхвърляха целта, която тя преследва.
— Каква цел?
— Да се замрази животът… Да се попречи на бързата смяна на поколенията, да се забави напредъкът, който създава неприятности за мнозина. А какъв прогрес може да се очаква от еднообразния, сив, застинал живот?… Баща ти беше сигурен, че не греши… Не зная как успя да се събудиш от измамната, приятна дрямка. Не зная и какво мислиш за бъдещето, но съм доволен от тебе… Много съм мислил защо хората, след като напуснаха Земята, не можаха да запазят всичко онова, което бяха създали предците им през вековете и хилядолетията!…
— Ти помниш ли Земята?
— Помня я… Бих желал вечно да я помня, да живея на нея и никога да не съм променял моя естествен човешки облик, да не съм надявал маска с човешки образ — Нестор с отвращение посочи тялото си. — Не искам да скитам с хилядолетия от звезда на звезда, от галактика в галактика и да бъда паметта на древния ти род, а навреме да си отида от света и да се слея с праха на дедите ми от Земята.
Тъмният прозорец неусетно бе станал син, за да придобие по-късно акварелни оттенъци под лъчите на двете слънца.
Нерсес Мажан извади флейтата от кадифения калъф.
— Сега, ако натисна това копче, ще чуем единствената мелодия, Нестор. И ще получа отговор на всичките си въпроси и може би ще узнаем как да живеем по-нататък.
— Вероятно — отвърна Нестор. — Но защо трябва да изчезне завинаги тази рядка мелодия? Може да се наложи чрез нея да разрешим някой много по-сложен въпрос.
— По-сложен от този не виждам. — И Нерсес Мажан доближи флейтата до устните си и почти докосна копчето, което определяше съдбата на рядката мелодия. — Защо понякога става така, че едно незначително копче, един най-обикновен клавиш придобива такова значение.
— Това го правят хората. Те го искат.
— И там ли?… — Нерсес вдигна флейтата нагоре, сякаш искаше да покаже превърналата се в легенда Земя. — Как постъпват там, когато им се налага да направят своя избор?
— За това ли си се загрижил?
— А малко ли е, когато не знаеш на кого от двамата да повярваш?
— Заради такава нищожна причина не си заслужава да натискаш копчето. Повярвай и на двамата. Повярвай, без да правиш избор. И виж какво ще излезе от всичко това.
Нестор отиде при Нерсес, взе флейтата, сложи я в калъфа и шумно затвори кутията.
— Слизам долу — рече той, — след малко ще започнат да се тълпят за рецепти. Ще поспиш ли, или да ти приготвя закуската?
— Ще се опитам да поспя.
— Тогава лека нощ, макар че вече е утро.
— Лека нощ, Нестор.
Пета глава
— Закуска за двама — поръча Мажан на сервитьора. В „Клуба на жителите кореняци“ освен него нямаше никого.
И съдържателката не се виждаше, тъй като следобед обикновено не идваха посетители. Нерсес Мажан бе доволен, че е сам. Доволен бе, че я няма и Забел.
Очарователната Линда охотно се съгласи да се срещне с него и сама посочи този клуб.
Нерсес Мажан бе седнал на обичайното си място — до прозореца, в любимата си поза — с протегнати крака, със скръстени ръце, с притворени очи. Мъчеше се да си припомни последователно онези събития, които вече не предизвикваха у него съмнения.
— Нерсес!
Смутен от познатия глас, аптекарят бързо се обърна и видя съдържателката.
И помисли: „Напразно се съмнявах. Забел пак си е същата.“
— Здравей, Забел!
Забел се озърна крадешком и щом се увери, че са сами в салона, наведе се, ласкаво погали лицето на Нерсес и силно го целуна.
„Защо бягах от теб, Забел?“
— Ще закусиш ли?
Нерсес кимна.
— Днес ще те нахраня с печено.
— Няма да закусвам сам — отвърна Нерсес. — Освен това вече съм поръчал… Остани…
— Щом не си сам!… — Забел го прегърна през раменете. — Какво се е случило?… Май и тази нощ не си спал? Бледен си.
— Не съм спал.
— Защо?
— Не можах… Отначало не можах да заспя, защото търсех отговор на един много важен въпрос, а после… защото чак на разсъмване намерих отговора.
