— Те са изпратили купища заверени документи… Нямаме причини да се съмняваме, че в този миг Зенон Джабез е в град Сонт на далечната Лета и изпълнява служебните си задължения на заместник-директор. Ще ви кажа по-ясно, — усмихна се Линда Ло. — Зенон Джабез е жив. Никой не го е убивал. Нито Урсула, нито Оскар, а още по-малко той се е самоубил, както току-що казахте.
— А трупът, който открихте в спалнята?… А свидетелите?
— Какъв труп!… Щом разполагаме с такива документи, за нас вече не съществува, нито пък е от значение някакъв труп.
— Имате предвид…
— Забравете завинаги, че в Капелата е станало убийство!
— И всичко това го казвате вие?
— Ще ви дам възможност да се запознаете с отговорите на кметството в Сонт… Това са достоверни сведения. И вие, меластър Мажан, да, да, вие сам ще се убедите, че Зенон Джабез е жив и здрав, че тази история, която се случи преди няколко дни, е била само мираж… Какви ли не неща стават в нашия голям свят!
Нерсес Мажан енергично поклати глава.
— И след като не е ставало убийство, ние се принудихме да прекратим следствието — продължи Линда Ло, смеейки се от сърце.
— Почакайте… — На Нерсес Мажан му хрумна, че ако Зенон Джабез е жив и здрав и от директорския си кабинет управлява производството на дамско бельо, а пък тия няколкодневни кошмари са мираж, то по- щастлив край от този не може да се очаква. — Значи Урсула и Оскар най-после ще имат възможност да заминат заедно от Виланк.
— Не! — поклати глава Линда Ло. — Урсула вече няма да може.
— Зенон Джабез е жив… Значи тя не е убила никого… Вие се съмнявахте в Урсула… Но Урсула не го е убила… Зенон е жив и както казахте, се готви да даде ПОСИЗУ под съд за разпространяване на измислици…
— Вие не ме разбрахте — прекъсна го Линда Ло, бършейки ръцете си със салфетката. — Работата е там, че Урсула не може да замине тази вечер, защото се е обесила в килията си… В първия момент дори не повярвах. Жени като нея никога не се отказват така лесно от живота… Но едва сега разбирам защо Урсула…
„Клубът на жителите кореняци“ бавно се залюля… После се завъртяха стените, столовете; подът и таванът смениха местата си и в този вихър Нерсес Мажан едва дочу долитащия сякаш отдалече глас на Линда Ло.
— И такива неща се случват, меластър… Не си струва да се разстройвате заради това… Между другото, както и предполагах, нашият разговор не продължи повече от закуската… Разбира се, аз бях сигурна, че вие не сте в състояние да помогнете на разследването, но тази наша среща беше много приятна за мен… Днес сте решили да заминете заедно със съдържателката на клуба за фермата, нали?… Ако имах време, и аз бих се присъединила към вас…
„Урсула — пулсираха слепоочията на аптекаря Нерсес Мажан. — Урсулааа“…
В тишината се чуха само стъпките на сервитьора.
Как да те позная?
ЛЕТА. Единствената планета от съзвездието Чичил (вж. сектор 138 Г). Средно разстояние от звездата Чичил — 5,7 астрономически единици. Средна орбитална скорост — 39,95 см/сек… Период на въртене около оста — 32 ч.З мин. 11,4 сек. През 4986 година Маруяма Метуст (вж.)открива планетата и я нарича Сива пустиня. Когато през 5566 година започва заселването й, сивите пустинни терени са залесени с донесена отвън растителност. През 7000-та година на астрономическите карти се появява наименованието Лета, създавайки неприятности на астрономите. През 7124 година Сивата пустиня неизвестно защо е наречена Лета. В древната митология Лета се наричала реката в подземното царство на Хадес. Всеки, който пиел вода от нея, мигновено забравял всичко земно.
Първа глава
— Меластър!
Нерсес Мажан погледна седналия в съседното кресло слабичък мъж, чиито сключени вежди напомняха древна театрална маска.
— Меластър, вие… — човекът-маска тежко си пое дъх и посочи с пръст пода — вие… тукашен ли сте?
— Не.
— Благодаря — рече той, скръсти ръце и млъкна.
В чакалнята се бяха събрали всички, които днес бяха пристигнали в Сонт с орбиталната станция. Повечето нетърпеливо се тълпяха пред входа на града в очакване да чуят унилия, сякаш идещ от преизподнята глас да произнесе поредното име. Тогава призованият се втурваше към тъмнокафявата врата, която безшумно се отваряше, автоматически го поглъщаше и пак се затваряше.
Когато глухо отекващият глас извика поредния пътник, който след миг щеше да потъне в зиналата паст на кафявата врата, човекът в креслото отново се обърна към Нерсес Мажан.
— Меластър!
— Да?
— Сам ли сте пристигнали?
— Не.
— Благодаря.
Срещу прозорците на залата светнаха продълговати букви и зеленият им цвят ярко изпъкна сред царящата тук атмосфера на сдържана тревога.
… СОНТ.
— Меластър…
… СОНТ. Навън буквите отново блеснаха и Нерсес Мажан погледна своя угрижен съсед — човека- маска.
— Ако успеете да влезете в града… — рече човекът-маска и посочи кафявата врата, — мога ли да се надявам на среща с вас?
— Ако това е необходимо…
— Благодаря.
Нерсес Мажан реши да се поразсее и се залови да класифицира пътниците в залата. Това се оказа трудна задача, ала все пак трябваше по някакъв начин да се пребори със скуката и да се поразвлече поне малко, докато чака.
„Общо взето, като че ли едни са равнодушни, други — неспокойни. Не, не е точно така.“
— Меластър, това е много необходимо!
„… Търпеливи и нетърпеливи? Не е точно така.“
— Утре и вдругиден ще ви чакам…
„… Отчаяни и все още хранещи надежда? Точно така!“ Нерсес Мажан се усмихна доволно и погледна към съседа си — вероятно единствения в чакалнята, който принадлежеше към двете групи едновременно. Именно той с меланхоличния си оптимизъм подсказа на аптекаря вярното определение.
