КВАДРАТНА СФЕРА
Аптекарят се облегна на перваза на прозореца и се усмихна. Сега не му беше трудно да се наслади на забравените спомени, които изплуваха от бездните на далечните времена. Те се появяваха един подир друг, спокойно, без паника. Отначало „Квадратна сфера“. Букви, които се проточваха чак до дъното на улицата.
КВАДРАТНА СФЕРА
За да го прочетеш, трябваше да изтичаш от площад „Близнаци“, но не към улица „Весел заек“, а към улица „Козирог“. Непременно трябваше да тичаш, за да могат буквите, които бяха на голямо разстояние една от друга, бързо да вървят една подир друга и да образуват дума.
Щом се върне във Виланк, той трябва на всяка цена да провери дали заведението с горното нелепо име продължава да работи. Нерсес Мажан мислено затича по улица „Козирог“, за да не изостане от спомените, и заедно с тях влезе във главния вход на зданието.
… Той здраво се бе вкопчил в спомените си. Толкова здраво, че в тишината на стаята на втория етаж на хотел „Жълт кикен“ изведнъж ясно чу гласа на портиера, който седеше във вестибюла и грижливо сресваше плешивата си глава.
— Меластър, ако кучетата залаят, постарайте се да не вдигате температура!
— Ще се постарая — обеща Нерсес Мажан.
… Ниши, ниши, ниши.
Полукръгли, малки, големи и скосени.
С ниски тавани и високи подове.
Нерсес Мажан се вмъкна в първата, но тя се оказа заета.
Някакъв човек бе легнал на ръба на масата с гръб към стената, енергично разтриваше ушите си и не му обърна внимание.
Нерсес Мажан се озърна, измъкна изпод масата двукрако столче и се замисли дали може да седне на него.
— Слушам ви, меластър — на входа на нишата се появи сервитьорът.
— Маулско кафе.
Сервитьорът изчезна.
А човекът, който лежеше в края на масата, без да се обръща към Мажан, рече:
— Умберто. Познават ме под това име — и започна да разтрива двете си уши едновременно. — Но аз съм съвсем друго лице. Умберто е мъжът на моята любовница. Ако се уморите да седите на този стол, тогава станете прав.
— Защо сте легнали на масата и разтривате ушите си? — учуди се Мажан.
— А какво бихте искали: да лежа на ушите си и да разтривам масата?… Следващия път.
И още по-удобно се облегна на стената.
— Въпреки че нахълтахте в моята ниша, ние няма да чакаме украсената с оранжев брокат карета — прозвуча пак гласът на човека.
— Каква карета? — попита Мажан.
— Не, преди два дни — отвърна човекът.
— Умберто, не е ли възможно да говорите по-ясно? — предложи Мажан.
— Умберто е мъжът на любовницата ми, затова изпитвам голямо удоволствие, когато разтривам ушите си — отвърна човекът. — Ако сервитьорът не ви донесе кафето, помолете тогава и за горещ лед. Не ви ли е топло от непоносимия студ?
— Мога да ви помогна — рече му Мажан. — Макар че съм аптекар, разбирам нещичко и от болести.
— Ако се опитате да замесите тесто, ще се убедя, че смъртта ми е омръзнала.
Сервитьорът отново се появи.
— Моля, меластър — рече той и сложи на коленете му нещо увито в пелена. — Убеден съм, че ще останете доволен от нашето кафе.
Нерсес Мажан смутено погледна вързопа, отгърна внимателно единия му край и новороденото се разплака.
— Какво да правя с него? — извика отчаяно Нерсес Мажан подир сервитьора.
Човекът, който лежеше на масата, се обърна към аптекаря, остави ушите си, без да бърза, бръкна в джоба си и извади оттам малък пистолет.
— Напразно си се загрижил — рече му той. — Когато носят маулско кафе, на всяка цена трябва да се плаче, за да не пие детето.
И също тъй бавно вдигна пистолета. В този миг Нерсес притисна детето към гърдите си и побърза да закрие лицето му с пелената.
— Умберто — промърмори човекът. — Умберто, ти си нищожество, защото мъжът на моята любовница преди два дни избяга с жена ми. Умберто, ти трябва да живееш за мъст, защото смъртта и без това ти е омръзнала.
Нерсес Мажан се опита да разтърси глава, за да се освободи от този кошмар. Детето в скута му се разплака още по-силно. Умберто стреля в главата си.
— Видя ли как не успях — каза той, гледайки учудено пистолета. — Май няма да се науча да стрелям… Може би няма да е зле да опитам още веднъж?
И без да чака отговор, отново опря цевта в челото си и стреля.
Нерсес Мажан видя как по лицето на Умберто се стече струйка кръв. Значи бе улучил.
— Умря ли вече? — попита някаква жена, която влизаше в момента.
Новороденото продължаваше да плаче с цяло гърло. Жената беше полугола. Впрочем дясната половина на тялото й бе в разкошна дреха, дълга до земята, а лявата бе съвсем гола.
— Умря ли? — повтори жената и взе пистолета от безжизнените пръсти на Умберто.
Нерсес Мажан кимна.
— Смъртта му беше омръзнала и той повече не ме обичаше — обясни жената. — Умберто, когато пристигне каретата, ти ще ме чакаш в моргата, защото аз съм твоята любовница. Аз винаги съм криела това от тебе, Умберто… Но сега вече можеш да узнаеш всичко. — Жената рязко се обърна и насочи пистолета си срещу Нерсес Мажан. — Умберто!
— Аз не съм Умберто… Скрийте пистолета! — запротестира Мажан.
— Умберто, миличък — извика жената. — Ако това не е нашето бебе, тогава знай, че за една жена е много по-добре да е млада и красива, отколкото грозна и стара… Отговори, Умберто! — Жената размърда ръката си, в която държеше пистолета. — Защо мълчиш, щом не си виновен?
— Две по две е равно на пет — не намери друг по-подходящ отговор Нерсес Мажан.
— Умберто, значи ти ме обичаш — трепна гласът на жената. — Умберто!… — Тя се облакъти на масата и се разплака.
Нерсес Мажан внимателно се измъкна от нишата, на един дъх изтича до вестибюла, при портиера, който седеше там и продължаваше да реше плешивата си глава.
— Искате ли маулско кафе? — попита го запъхтян аптекарят.
— Само с обувки ако е — отвърна портиерът.
Нерсес Мажан сложи повитото бебе на коленете му и се измъкна от „Квадратната сфера“.
И когато затича по улица „Козирог“ към площад „Близнаци“, никак не се учуди на спираловидните букви в дъното на улицата, които изглеждаха така: „Антардавк арефс“.
Защото две по две беше равно на пет.
От белите чекмеджета протягаха шии големи и малки, блестящи и прозрачни, сини и светложълти шишенца, на които с черни букви бе написано съдържанието им. На масата, на малки поставки, стояха крехки епруветки, бели порцеланови хаванчета и търпеливо чакаха блажения миг, когато бучките, сложени в тях, щяха да бъдат стрити на прах. Облепените с тъмночервено кадифе стени успокояваха нервните посетители; с преднамерена небрежност бяха наредени меки овални столове с метални крака.
От време на време редките минувачи спираха пред отворената врата на аптеката, за да вдъхнат
