този, който седи в кабината, трябва да има възможност да наблюдава улицата, а самият той да не се вижда от минувачите. Но, както бе установил Нерсес, на тази планета не всичко се подчиняваше на здравия разум. И като се настани по-удобно на стола, той се вгледа във висящия срещу него паралелепипед, върху който мигаше нещо напомнящо котешко око.
Засега нямаше нищо смешно.
Но той търпеливо чакаше, недоумявайки на какво се смееше малко преди това седналото тук момиче.
— Меластър — тихо прозвуча нечий глас.
— Да?! — и Нерсес Мажан се огледа.
— Дълго ли ще седите така?
— Не — отвърна аптекарят.
И си спомни, че отвън го виждат.
Боейки се, че поради прекалено сериозния му вид минувачите могат да го вземат за глупак, той започна да се смее на висок глас и същевременно се постара смехът му да изглежда напълно естествен.
— Защо се смеете? — страхливо попита гласът.
— Да не мислите, че съм влязъл в кабината, за да плача? — рече Нерсес. — Както всички, така и аз се смея. — И пак се закикоти. — Ето така… — и се изправи.
— Отивате ли си, меластър?
— Да. Има и други, които искат да се посмеят.
— Но аз още нищо не съм ви разказал.
— Необходимо ли е това?
— Разбира се, меластър.
— Почакайте… Кой сте вие? — попита Мажан и пак седна пред котешкото око.
— Не си отивайте? — промълви гласът.
— Нямам такова намерение — успокои го Мажан.
— Пуснете в процепа една монета и аз ще ви разкажа нещо много смешно. — Котешкото око бързо замига.
Аптекарят порови из джобовете си и най-сетне намери някаква монета.
— Тази става ли? — показа я той на котешкото око.
— Не знам… Не виждам… Аз изобщо не виждам клиента. Баща ви за първи път ли ви изпраща да се посмеете?
— Баща ми ли?
— Нищо, нищо, момчето ми — гласът прозвуча нежно. — Ти още не умееш да се смееш добре. Много изкуствено излиза. И не знаеш колко струва всяка една история. По-късно, като придобиеш опит, всичко ще ти се стори много обикновено, естествено — значи и приятно. А този път чуй това, което е избрал баща ти. Хайде… пусни монетата в процепа. Хайде да видим каква история ще ти разкажа.
— Да видите ли? Но нали казахте, че нищо не виждате?
— Не обръщай внимание, момчето ми. Обикновено така се казва. Като пораснеш, ще видиш още колко противоречия има в живота. Хората говорят за онова, което самите те не познават. Но докато говорят, започват да си въобразяват, че и в действителност всичко е така.
Гласът млъкна.
Нерсес Мажан пусна монетата в процепа. Котешкото око пак премигна няколко пъти и изчезна.
В кабината отново се разнесе същият глас.
— Някога живял човек, който имал много леконравна жена. И мълвата за нея стигнала до ушите на кмета. Кметът повикал мъжа и го попитал: „Как можеш да търпиш и да обичаш такава блудница?“ „О, меластър — възкликнал мъжът, — как да нея обичам, щом я любят всички мъже в града?“
Нерсес Мажан се усмихна. Тази история му хареса.
— После? — попита той.
— Край. Това беше всичко — отвърна изплашено гласът. — Ще кажеш на баща си следващия път да ти даде по-дребни монети.
— Защо?
— Защото си още малък да слушаш скъпи истории. За тебе те са неразбираеми и безинтересни.
— По какво съдите? — запротестира Нерсес Мажан.
— Ти, момчето ми, искаш всичко да узнаеш… и то преди да му е дошло времето — отбеляза гласът. — Разбрах го, защото не се разсмя на историята, която ти разказах.
— Задължително ли трябва да се смея?
— Смехът е полезен. Човек, който се смее, винаги си остава човек.
— Тогава разкажете още нещо!
— Личи, че баща ти е щедър човек.
— Разкажете ми такова нещо, че да припадна от смях — предложи Мажан.
— Ще ти струва много скъпо… Няма да ти стигнат парите.
— И колко ще струва?
— Не зная — промълви гласът. — Ти искаш да ме объркаш, момчето ми.
— Аз не съм момче — отвърна Нерсес Мажан, — а аптекар. Пристигнах тук завчера.
— Извинете! — смутено рече гласът. — Усъмних се, въпреки че при нас много отдавна вече не идват нови заселници. Простете, меластър… Довиждане.
И млъкна.
— А вие кой сте? — заговорнически прошепна Мажан.
Гласът не отговори.
— Вие кой сте? — отново попита шепнешком Мажан. Котешкото око започна да мига тъй бързо и боязливо, че аптекарят не можа да сдържи смеха си.
— Ние сме съседи — каза той през смях. — Моята аптека е на отсрещния тротоар. Пак ще се срещаме. На всяка цена трябва да чуя вашата най-скъпа история.
„… Познавахме се отскоро и само няколко пъти бяхме имали възможността да се срещнем край игралната маса“ — бе разказал тогава Оскар, като показваше на аптекаря снимката на Зенон Джабез. Бяха фотографирани във фоайето на хотел „Капела“, докато разговаряха. Погледът на Зенон бе впечатляващ. Да, помисли си Нерсес Мажан, много рядко можеш да срещнеш такива изразителни очи.
В погледа на Зенон Джабез се съчетаваха непринудеността на светския човек и скрита тъга, неутолима жажда да изпита насладите на живота и дълбока угриженост. В този поглед бе запечатана една Урсула със знака на Досп на гърдите и една много далечна тъга по някакъв недостижим живот на друга планета…
„Какъв ли е сега погледът на Зенон Джабез?“ — помисли си Мажан и тръсна глава, за да прогони неприятната мисъл.
Защото сега него го нямаше. Съществуваше само миналото.
И в това минало — трагедията на Виланк: едно момиче, обесило се в килията на затвора, самоубилият се Зенон Джабез, когото Линда Ло възкреси с лека ръка, осланяйки се на писмото от кметството на Сонт, в което се съобщаваше за невероятно чудо на духа.
Като изкачваше стълбите на познатата къща на улица „Бледият влюбен“, Нерес Мажан успя напълно да се отърси от мисълта, че ще срещне Зенон Джабез, защото това противоречеше на законите на логиката. Той влезе в жилището на Бааб Каспар, за да се увери, че човекът със сините очи, който се бе самоубил във виланкския хотел, вече не съществуваше в нито едно кътче на Галактиката и нито един официален документ не би могъл да го възкреси.
Във вестибюла той хвърли поглед в огледалото и равнодушно сви рамене.
Нерсес Мажан очакваше отново да се появи домакинята, но този път го посрещна едно невръстно създание.
— Здравей, Бианка! — рече аптекарят.
Момичето се приближи, огледа аптекаря от главата до петите с нескрито любопитство, дори се позавъртя около него и се усмихна многозначително.
— Прав сте, аз съм Бианка. Но откъде ме познавате?
