Харман и Деймън се приближиха предпазливо, като се опитваха да не стъпват в синята течност и парчетата от съществото. За два дни бяха станали свидетели на унищожаването на два войникса.
— Хайде — каза Сави, извади празния кристален пълнител от пистолета и го замени с нов. — Ако наоколо има още войникси, ще си имаме сериозни неприятности. Трябва да се върнем при скутера. Бързо.
Поведе ги по тясна улица, зави по друга, още по-тясна, после пак зави по нещо, което даже не беше улица, а пролука между каменни сгради. Излязоха в широк прашен вътрешен двор, минаха под каменна арка и се озоваха в по-малък двор.
— Побързайте — прошепна старицата. Изкачиха се по външно стълбище, прекосиха покривна тераса, цялата жълто-кафява от прах, после се покатериха по дъсчена стълба на още по-висок покрив.
— Какво правим? — тихо попита Харман. — Не трябваше ли да се върнем при скутера?
— Ще го повикам да дойде при нас — поясни Сави, приклекна до ниския перваз на покрива и задейства функцията на близката мрежа, като предпазливо заслони сиянието над дланта си. Харман клекна до нея.
Деймън остана прав. Въздухът на покрива беше прохладен след жегата на павираните улици, гледката бе интересна. Надясно се издигаше синият лъч и окъпваше куполите, покривите и улиците в бледата си светлина. Вече беше тъмно и звездите обсипваха небето. В града нямаше осветление, ала древните куполи, кули и арки отразяваха синьото сияние. Сави им каза, че ограденият лагер на хълма, където пламтеше лъчът, се нарича Харам еш-Шариф, Планината на Храма, а двете сгради с куполи до лъча са Куполът на скалата и джамията Ал-Акса.
— Итба ал-Яхуд! — внезапно се разнесе остър, изкуствено усилен вик от улиците зад тях и отекна в лабиринта от сокаци на запад, между тях и скутера.
— Итба ал-Яхуд!
Сави вдигна очи от дисплея на дланта си.
— Това пък какво е? — прошепна Харман. — Войниксите не говорят.
— Не, това са древните роботизирани мюезини, които призовават за молитва от всички джамии — поясни старицата.
— Итба ал-Яхуд! — кънтеше треперливият, ала настойчив глас над мрачния град. — Ал-джихад! Итба ал-Яхуд!
— По дяволите! — изсумтя Сави и погледна дисплея си. — Нищо чудно, че не отговаря на дистанционното.
— Какво става? — Деймън и Харман се приближиха и приклекнаха, за да погледнат правоъгълния дисплей на сантиметри над дланта й. Виждаше се предницата на скутера, кацнал на мястото, където го бяха оставили. Скалистата равнина и градът изглеждаха зеленикави заради оскъдната светлина. Десетки войникси сновяха наоколо, мятаха се върху машината, блъскаха я с камъни и ги трупаха отгоре й.
— Преодолели са силовото поле и са счупили нещо — каза Сави. — Скутерът не иска да полети към нас.
— Аллах акбар! — викаха екливите треперливи гласове от всички краища на града. — Итба ал-Яхуд! Итба ал-Яхуд!
Тримата отидоха до ръба на покрива. За миг на Деймън му се стори, че сградите, павираните улици и оградените дворове се разтърсват, срутват се и се разпадат под отразената синя светлина, ала после разбра, че по камъка, куполите, стените и покривите пъплят хиляди неща — като нашествие на хлебарки, стичащи се към синия лъч. И едва след цял миг осъзна, че сградите са невероятно далеч, пресметна мащаба и разбра, че пълзящите към тях същества не са нито хлебарки, нито паяци, а войникси.
— Итба ал-Яхуд! — крещеше отвсякъде металическият глас. Сричките отекваха от планината, без да губят безумната си настойчивост.
— Какво значи това? — попита Деймън.
Войниксите пъплеха по покривите и през лабиринта от тесни лъкатушни улички. Вълната грамадни насекомоподобни фигури вече бе на по-малко от две преки, достатъчно близо, за да чуват дращенето на режещи дискове и остри манипулатори по камък и плочи. Сави бавно се обърна. Лицето й изглеждаше по- старо отвсякога на пулсиращата синя светлина.
— Итба ал-Яхуд — тихо повтори тя. — Убийте евреите.
32.
Шатрата на Ахил
Трябва да убия Патрокъл.
Тази мисъл ме спохожда като шепот в нощта, докато лежа в мирмидонския стан, в шатрата на Ахил, скрит в обвивката на старческото тяло на Феникс.
Трябва да убия Патрокъл.
Никога не съм убивал човек. Боже Господи, та аз протестирах срещу Виетнамската война като студент, не можех да издържа да гледам как умира кучето ни — наложи се жена ми да го заведе при ветеринаря — и през целия си научен живот съм се смятал за пацифист. Никога не съм
Няма друг начин. Мислех, че реториката ще е достатъчна, коригираната реторика на стария Феникс, че реториката ще убеди мъжеубиеца Ахил да се срещне с Хектор, да сложат край на тая война, да заровят бойната томахавка.
Да, все едно са ме фраснали по главата.
Решението на Ахил да си замине, да се върне към дълъг живот на удоволствия, без слава, е абсолютно смайващо за схоластик като мен, за всеки специалист по „Илиада“ — обаче е логично. Доблестта продължава да е по-важна от живота за Ахил, само че след Агамемноновите оскърбления той не вижда нищо доблестно в това да убие Хектор и после на свой ред да бъде убит. Одисей, тоя невероятен реторик, красноречиво описа как живите ахейци и безчет поколения след тях ще тачат Ахиловата памет, обаче това изобщо не интересува Ахил. Тук важи единствено
Вече разбирам. Защо не съм го разбирал по-рано? Щом Одисей не успя да убеди Ахил да се включи в сраженията, хитроумният Одисей с медения език, защо смятах, че аз ще успея? Бил съм глупак. Омир ме е направил глупак, обаче резултатът си е все същият.
Скоро след като Одисей и Големия Аякс си тръгнаха, точно след като угасиха факлите и мангалите в главното помещение на Ахиловата шатра, чух да водят робини за удоволствие на Ахил и Патрокъл. Никога не бях виждал нито една от тия робини, обаче знаех имената им — Омир не оставя никого безименен в „Илиада“. Мацката на Ахил (не можех да използвам тая дума като професор в Университета на Индиана в другия си живот, иначе полицията за налагане на политическа коректност щеше да ме уволни, обаче тук не ми се струва уместно да наричам тия кикотещи се сексиграчки „жени“) се казваше Диомеда, щерка на Форбант от остров Лесбос — въпреки че не беше лесбийка. Гаджето на Патрокъл се казваше Ифида. Едва не прихнах, когато ги зърнах да се вмъкват в шатрата — Ахил, който е висок, рус, величествен и мускулест, беше предпочел дребната набита брюнетка с едър бюст Диомеда, докато Патрокъл, който е тъмнокос и много по-нисък от приятеля си, беше избрал високата слаба плоскогърда блондинка Ифида. В продължение на около половин час чувах смеха на жените, грубия разговор на мъжете и после стоновете и виковете на четиримата от покоите на Ахил. Явно героят и неговото другарче не се стесняваха да правят секс в една стая и даже да го обсъждат помежду си, което ме кара да мисля повече за Блумингтън, щата Индиана, за агенти на недвижими имоти или масони на почивка в големия град, отколкото за знатни воини от тая
