Илион

героична епоха. Варвари.

После момичетата си отидоха, отново с кикот, и се възцари тишина, освен тихите разговори на стражите пред шатрата и пращенето на пламъците в мангалите, с които се топлеха. Както и чудовищното хъркане, носещо се от спалнята на Ахил. Не бях чул Патрокъл да си тръгва, така че или той, или русокосият герой се дереше така, сякаш има синузит.

И сега лежа тук и обмислям възможностите. Не, първо напускам старческото тяло на Феникс, по дяволите последиците, лежа тук като Томас Хокънбери и обмислям възможностите.

Стиснал съм в ръка телепортаторния медальон. Мога пак да отскоча до спалнята на Елена — със сигурност знам, че Парис е зад рова на километри от Илион и чака да се зазори, та двамата с Хектор да се отправят на последен бой с гърците и да изгорят ахейските кораби. Елена може би ще се зарадва да ме види. А може повече да няма нужда от забавления с нощния гост Хокънбери — колко странно, че някой друг, освен схоластиците, знае името ми! — и може да повика стражите. Това не е проблем, винаги мога да се телепортирам за миг.

Къде?

Мога да се откажа от тоя безумен план да променя хода на „Илиада“, да зарежа целта си да тръгна срещу безсмъртните богове, набелязана оная вечер, когато Агамемнон и Ахил се скараха, да се телепортирам на Олимп, да се извиня на музата и Афродита, когато я източат от ваната, да поискам лична аудиенция при Зевс и да го помоля за прошка.

„Да бе. Каква е вероятността да простят и забравят, Хокънберчо? Ти открадна шлема на Хадес, телепортаторния медальон и цялото си схоластическо снаряжение и ги използва за лични цели. Избяга от музата. И отгоре на всичко отвлече летяща колесница и се опита да убиеш Афродита в лечебната й вана“.

Единственото, на което мога да се надявам, е Зевс, Афродита или музата да ме убият бързо, вместо да ме обърнат с хастара навън или да ме хвърлят в мрачната яма на Тартара, където сигурно ще бъда изяден жив от Кронос и другите варварски титани, затворени там от гръмовержеца.

Не, вече съм си надробил попарата и трябва да си я сърбам. Или там както се казва. Преклонена глава сабя не я сече. Да би мирно седяло, не би чудо видяло. Обаче докато търся поговорка, каквато и да е поговорка, ми хрумва една абсолютно непрофесорска, ала съвсем убедителна мисъл…

„Ако скоро не измисля нещо, тотално ще се прееба“.

Мога да се разбера с Одисей.

Одисей е най-разумният тук, цивилизованият, мъдрият тактик. Одисей може би е отговорът на моите търсения. Има по-голяма вероятност да убедя Одисей, че прекратяването на тая война с троянците и общата кауза срещу прекалено човекоподобните богове са напълно възможни. Честно казано, винаги съм обичал да преподавам „Одисея“ на студентите си повече от „Илиада“. Сбъркал съм, че мога да намеря повратната точка в събитията, като дойда с пратеничеството при Ахил. Не, не Ахил е човекът, към когото трябва да се обърна тая нощ — каквото е останало от тая нощ, — а Одисей, Лаертовият син, мъж, който може да разбере молбите на един учен и необоримата логика на мира.

Ставам и докосвам телепортаторния медальон, готов да потърся Одисей и да му отправя молбата си. Спира ме само един проблем: ако Омир казва истината, знам какво става, докато аз лежа в тая шатра и си блъскам главата. Агамемнон и Менелай не могат да заспят и също размишляват над хода на събитията и преди малко, по-точно преди около час, по-големият брат е повикал Нестор и го пита дали някак могат да избегнат привидно неминуемото клане. Старецът препоръчва да свикат военен съвет с участието на Диомед, Одисей, Малкия Аякс и още неколцина ахейски вождове. Щом се събират, той предлага най-дръзкият сред тях да се промъкне зад троянските редици и да разузнае какви са намеренията на Хектор. Дали след няколко часа троянците и техните съюзници ще се опитат да изгорят корабите? Или е възможно Хектор да се е наситил на кървища и победи и да върне ордите си в града, за да отпразнуват успеха, преди да продължат бойните действия?

За тази задача са избрани Диомед и Одисей и тъй като двамата са били вдигнати от сън за съвета и не носят оръжието си, взимат снаряжението на стражите, включително шлем от бича кожа за Диомед и един прочут микенски шлем със зъби от глиган за Одисей. С лъвската кожа, която е наметнал на плещите си Тидеевият син, и черния шлем на Одисей, осеян с бели зъби, двамата воини представляват ужасяваща гледка.

Да се телепортирам ли на тоя съвет?

Няма смисъл. Диомед и Одисей може вече да са се отправили на своя десант. Възможно е Омир да лъже или да греши, също като с речта на Феникс. Пък и точно сега това няма да ми помогне. Вече не съм схоластик, а само човек, който се опитва да остане жив и да сложи край на тая война — или поне да я насочи срещу боговете.

Въпреки че тая нощ става още нещо, което ми хрумва и смразява кръвта ми. Когато се отправят на разузнаване, Диомед и Одисей откриват Долон — копиеносеца, чието тяло само преди две нощи бях заел, проследявайки Хектор на срещата му с Елена и Парис — пратен да шпионира в тила на ахейците. Той носи лък и шапка от кожа на невестулка и предпазливо се промъква в мрака сред труповете на убитите в търсене на път през рова и покрай гръцките стражи, ала зоркият Одисей го съзира и двамата с Диомед лягат сред телата, изненадват го и го обезоръжават.

Троянецът ги моли да го пощадят. Одисей ще му каже, ако вече не го е направил, „мисъл за смърт да не сепва духа“ му, и после спокойно и тихо ще източи от младия копиеносец конкретни сведения за диспозицията на Хекторовите троянци и техните съюзници.

Долон изпява всичко — разположението на карийците, пеонците, лелегите и кавконите, местата за сън на пеласгите, упоритите верни ликийци и наперените мизийци, местонахождението на стана на прочутите фригийски конесмирители и меонските колесничари — изпява всичко и моли за милост. Даже предлага да го завържат и да го вземат в плен, докато не се уверят във верността на информацията му.

Одисей ще се усмихне или сигурно вече го е направил, и ще потупа разтреперания, ужасен Долон по рамото — помня мускулестото равновесие на Долоновото тяло, нали се бях преобразявал в това момче — и после Лаертовият син и Диомед ще му вземат шапката, лъка и вълчата кожа, Одисей ще прошепне на тракащото със зъби хлапе, че го разоръжават, преди да го отведат в стана си като пленник, и Диомед ще отсече главата на Долон с един свиреп удар с меча си. Главата на младежа още ще крещи за милост, докато се търкаля по пясъка.

И Одисей ще вземе копието, лъка, шапката от невестулка и вълчата кожа и ще ги предложи на Атина Палада с вика: „Радвай се, дивна богиньо, за тези троянски трофеи! А сега ни предвождай до тракийските шатри, за да убием още мъже и да им откраднем конете. И тия трофеи ще бъдат твои“.

Варвари. Заобиколен съм от варвари. Даже боговете тук са варвари. Едно е сигурно — тая нощ няма да разговарям с Одисей.

Обаче защо Патрокъл трябва да умре?

Защото първия път съм бил прав — Ахил наистина е ключът, повратната точка, чрез която мога да променя съдбата на всички, богове и хора.

Съмнявам се, че Ахил ще замине след няколко часа, когато зората протегне розовите си пръсти. Сигурно ще остане да гледа, също като в Омировия епос, да се наслаждава на новите злополуки на гърците. „Мисля, че сега ахейците ще допълзят в краката ми“ — ще каже той след поредния неуспешен ден, когато са ранени всички велики водачи, Агамемнон, Менелай, Диомед и Одисей. И това е след пратеничеството при Ахил от предишната нощ, когато вече са се унизили да го умоляват да се върне. Ахил ще се наслаждава на поражението на аргивци и ахейци и едва когато Хектор убие приятеля му Патрокъл, в момента хъркащ в съседната стая, мъжеубиецът отново ще излезе на бойното поле.

Ето защо Патрокъл трябва да умре — за да обърне хода на събитията.

Ставам и изброявам нещата, които нося. Къс меч, да, за да се сливам с войската, обаче никога не съм използвал тая проклетия и знам, че дори няма връх. Музата ми го даде като реквизит, а не като оръжие. За истинска защита през тия девет години разполагах със свръхлек пласт бойна броня, достатъчно здрава, за да спре меч, копие и стрела, казвали са ни в казармата на схоластиците, въпреки че никога не се е налагало