Илион

да я проверявам, и тазер петдесет хиляди волта, монтиран на върха на микрофона, какъвто носим всички. Това оръжие е предназначено само да зашемети нападателя, колкото да избягаме до телепортаторен портал. Освен това разполагам с лещи, усилващи зрението ми, филтри, усилващи слуха ми, откраднатия шлем на Хадес, телепортаторния медальон, който виси на шията ми, и преобразяващата гривна на китката ми.

Не щеш ли, в уморената ми глава започва да се оформя план — или поне част от план.

Действам, преди да съм изгубил кураж. Нахлузвам шлема на Хадес, изчезвам от погледа на смъртни и богове — чувствам се като Фродо, Билбо или Ам-гъл, когато си слагат пръстена — и тръгвам на пръсти от помещението, в което са постлали на Феникс, към спалнята на Ахил.

Ахил и Патрокъл спят заедно голи, робините отдавна ги няма и Патрокъл е прехвърлил ръка през плещите на мъжеубиеца.

Тая гледка на слабата светлина ме кара да се закова на място. „Ахил е педал? Това значи, че оня тъп асистент от факултета, вманиачен по педерастията и лесбийството, е имал право, че пустословните му статии са били верни, че целият му политически коректен брътвеж е бил верен!“

Изхвърлям тия мисли от главата си. Това не значи нищо друго, освен че съм на три хиляди години от Индиана през XXI век и че не знам какво виждам. Тия двама мъже преди малко цели два часа са развратничили с робини и са заспали там, където ги е сварил сънят. Пък и кой го интересува тайният любовен живот на Ахил?

Задействам преобразяващата гривна и повиквам записа от сканирането, което бях направил преди два дни в залата на боговете на Олимп. Не знам дали ще се получи — другите схоластици ми се бяха присмели.

Вероятностни вълни минават през квантови пластове, които са ми непонятни. Въздухът като че ли затреперва, замръзва, после пак затреперва. Смъквам мекия шлем на Хадес от главата си и ставам видим.

Видим като Атина Палада, тритогения, третородната на боговете, Зевсова щерка, закрилница на ахейците. Висок близо два и осемдесет и излъчващ божествена светлина, се приближавам до леглото. Ахил и Патрокъл едновременно се стресват от съня си.

Усещам нестабилността във всеки атом на тая форма. Преобразяващата гривна не е предназначена да приемаме тела на богове, обаче макар фигурата ми да жужи като струна на арфа, използвам това кратко време, което ще ми даде квантовото заместване. Полагам усилия да не обръщам внимание на усещането не само, че изведнъж съм се сдобил с гърди и вагина — никога не съм се преобразявал в жена, — но и че съм богиня.

Формата е нестабилна. В душата си знам, че не притежавам способностите на Атина, че само съм заел квантовата й обвивка за тия няколко секунди. Сякаш ще стане някаква ядрена реакция, ако скоро не се избавя от квантовия вълнов фронт на Атина.

— Ахиле! Събуди се! Стани!

— Богиньо! — извиква бързоногият мъжеубиец и се изтъркулва от възглавниците на пода. — Какво те води тук посред нощ, дъще на Зевс?

Патрокъл търка очи и също с усилие се надига. Двамата са голи, телата им са по-красиво изваяни от най-фините гръцки статуи, необрязаните им пениси висят между мускулестите им загорели бедра.

— ТИХО! — изревавам аз. Гласът на Атина е усилен, свръхчовешки. Знам, че ще събудя другите в шатрата на Ахил и сигурно ще сепна стражите на входа. Имам по-малко от минута. Сякаш за да докаже правотата ми, златната ръка на Атина затреперва, преобразява се в светлата космата китка на професор Томас Хокънбери, после пак се превръща в ръката на Палада. Виждам, че Ахил е свел очи и не забелязва това. Патрокъл зяпа облещен.

— Богиньо, ако съм те оскърбил… — започва Ахил и вдига очи, ала главата му остава сведена.

— ТИШИНА!!! — изревавам аз. — МОЖЕ ЛИ МРАВКА, ПЪЛЗЯЩА В ПРАХТА, ДА ОСКЪРБИ ЧОВЕК? МОЖЕ ЛИ НАЙ-ДОЛНАТА И ГРОЗНА РИБА В МОРЕТО ДА ОСКЪРБИ МОРЯК, ЧИИТО МИСЛИ СА НАСОЧЕНИ КЪМ ДРУГИ НЕЩА?

— Мравка ли? — повтаря Ахил и на красивото му изваяно лице се изписва объркване на сгълчано дете.

— ВИЕ СТЕ ПО-НИЩОЖНИ ОТ МРАВКИ ЗА БОГОВЕТЕ — изревавам аз и пристъпвам напред. Сиянието на Атина ги облива като радиоактивна светлина. — ВИЕ НИ РАЗСМИВАТЕ СЪС СМЪРТТА СИ, АХИЛЕ… СИНЕ ПЕЛЕЕВ И ИДИОТСКО ДЕТЕ НА ТЕТИДА.

— Идиотско дете — повтаря Ахил. По високите му скули плъзва руменина. — Богиньо, с какво…

— МЛЪК, СТРАХЛИВЕЦО! — Дотолкова усилвам гласа на Атина, че могат да чуят оскърблението в Агамемноновия стан на километър и половина по брега. — НЕ НИ Е ГРИЖА ЗА ВАС. ЗА НИКОГО ОТ ВАС. ВАШАТА СМЪРТ НИ РАЗСМИВА… НО НЕ И ТВОЕТО МАЛОДУШИЕ, БЪРЗОНОГИ АХИЛЕ!  — Презрително изричам последните думи и превръщам епитета на поета в унизителна обида.

Ахил свива юмруци и пристъпва напред, като че ли се приближава към противник.

— Богиньо Атино, закрилнице на ахейците, винаги съм ти принасял най-отбрани жертви…

— ЖЕРТВИТЕ НА СТРАХЛИВЦИТЕ НЕ ОЗНАЧАВАТ НИЩО ЗА НАС НА ОЛИМП — изревавам аз. Усещам, че вероятностната вълна, която е истинската богиня Атина, наближава критично разбиване. Имам само няколко секунди в тая форма.

— ОТСЕГА НАСЕТНЕ САМИ ЩЕ СИ ПРИНАСЯМЕ ЖЕРТВИ — казвам аз и ръката на Атина се протяга към Патрокъл. Палката е скрита под предмишницата ми, показалецът ми е върху задействащия бутон. — АКО ИСКАШ ТРУПА НА ГАДЖЕТО СИ, ЕЛА СИ ГО ВЗЕМИ ОТ ОЛИМП, СТРАХЛИВЕЦО АХИЛЕ!

Прострелвам Патрокъл в средата на загорелите му обезкосмени гърди и почти невидимите електроди и невидимите жици му вкарват електричество петдесет хиляди волта.

Той се улавя за гърдите, сякаш ударен от мълния, извиква, разтърсва се и се гърчи като в епилептичен пристъп, опикава се и се строполява.

Преди Ахил да успее да реагира — бързоногият воин стои гол със свити юмруци и опулени очи, прекалено смаян, за да помръдне — аз карам Атина да направи две крачки напред, да хване проснатия и привидно мъртъв Патрокъл за косата и грубо да го повлече към изхода.

Ахил идва на себе си, изръмжава и изтегля меча си от ножницата на стола.

Като продължава да тегли безжизнения Патрокъл за косата, фигурата на Атина с треперене изгубва квантова стабилност като екран на повреден телевизор. Стискам медальона си и заедно с Патрокъл се телелортирам извън шатрата на Ахил.

33.Ерусалим и Средиземноморският басейн

Сави поведе Деймън и Харман надолу по стълби и стълбища и накрая се спуснаха на една от тесните улички. Сиянието на звездите и неутриновият лъч им осигуряваха светлина, колкото да не се блъскат в стените и да не падат в кладенците, докато тичат, въпреки че сенките във входовете и прозорците бяха мастиленочерни. Деймън скоро се задъха и изостана. Никога не беше тичал, дори като дете. Това бе пълен абсурд.

Вече по-близо, на по-малко от една пряка в лабиринта от сгради с плоски покриви, пъплеха стотиците бързащи войникси.

— Итба ал-Яхуд! — дереше се гласът от тонколоните, които Сави беше нарекла „мюезини“.

Старицата ги поведе по една павирана улица, после по друга, по-тясна и по-тъмна, през открито пространство, осеяно със сияещи човешки кости, и накрая влязоха във вътрешен двор, който бе още по- тъмен от улицата. Тропотът на лапите и дращенето на манипулаторите на тичащите в нощта войникси се приближаваше.

— Итба ал-Яхуд! — сякаш още по-настойчиво призоваваха мюезините.

„От нас тримата само Сави е еврейка, каквото и да значи това — помисли си Деймън. Дробовете му горяха и едва се държеше на крака. — Ако с Харман се отделим от нея, войниксите ще ни оставят на мира, сигурно даже ще ни помогнат да се приберем у дома. Няма защо да споделяме нейната съдба“.