Той рязко спря на прашния паваж. Харман се вмъкна черния правоъгълник на един вход и му махна с ръка да побърза. Младият мъж погледна през рамо, заслушан в шума зад себе си — като дращене на нокти или тракане на кухи кокали в камък, — и на светлината на синия лъч видя първите десетина войникси: тичаха по улицата, която те току-що бяха пресекли.
Сърцето му се сви — не беше свикнал да изпитва страх и в момента мисълта да направи каквото и да било сам му се стори ужасяваща — и той се втурна в тъмния вход след Харман и старицата.
Сави ги поведе по все по-тесни, все по-стари и изтъркани стълбища. Четири етажа надолу извади фенерче от раницата си и го включи, тъй като до тях вече не достигаше отразена светлина. Деймън видя мръсно платно, метнато върху дупка, която му се стори прекалено тясна, за да се провре през нея.
— Бързо — прошепна старицата, отметна зеблото настрани и се вмъкна в отвора. Деймън чу ехо като от кладенец. Харман незабавно последва Сави в мрака.
Младият мъж долови дращене от разрушената къща над тях, но стъпките на войниксите не отекваха по стълбището. Поне засега.
Той се наведе над дупката, провря тесните си рамене и установи, че виси над бездънен черен кръг с диаметър по-малко от метър и двайсет, после размаха ръце, напипа железни скоби на отсрещната стена и със сумтене се провря през отвора — древната мазилка драскаше кожата му. Краката му увиснаха в празнотата. Скоро намери опора върху ръждивите стъпала и се заспуска след Сави и Харман.
Студен въздух докосна лицето му. Пръстите и ходилата му неуверено се местеха от скоба на скоба, отдолу се чуваше шепот — и изведнъж скобите свършиха и той падна от около метър и половина върху тухлен под.
Харман му помогна да се изправи. Деймън видя кръга на фенерчето на Сави — осветяваше кръгъл тунел от древни камъни и тухли.
— Насам — прошепна Сави и отново се затича, наведена заради ниския таван. Мъжете я последваха — гледаха светлия кръг на фенерчето, вместо собствените си крака.
Стигнаха до разклонение. Сави се консултира с ориентиращата функция на дланта си и зави по левия коридор.
— Не чувам войниксите зад нас — отбеляза Харман. Тихият му глас отекна в тясното пространство. Най-висок от тримата, той трябваше да се навежда най-много.
— Над нас са — каза Сави. — Следват ни по улиците.
— Близката мрежа ли използват? — попита Деймън.
— Да. — Тя спря на следващото разклонение и този път избра средния от трите по-малки прохода. Сега вече и тримата трябваше да се наведат ниско, за да влязат.
Харман отново стрелна с очи Деймън — явно въпросите за близката мрежа събуждаха любопитството му, — но не попита нищо.
— Следват
— А не теб, така ли? — изненада се Деймън.
Тя поклати глава.
— Мен ме няма в никоя мрежа. Войниксите изобщо не знаят, че съм тук. Вие двамата обаче присъствате и в далечната, и в близката мрежа. Струва ми се, че най-близкият факспортал е Мантуа. Те знаят, че не сте стигнали чак там.
— Къде отиваме сега? — прошепна Харман. — При скутера ли?
Сави отново поклати глава. Сивата й коса беше мокра от потта или изпаренията и полепваше по черепа й.
— Тези тунели не излизат извън стария град. И войниксите вече са извадили скутера от строя. Насочвам се към трактора.
— Какъв трактор? — попита Деймън, но вместо да му обясни, Сави се обърна и продължи напред.
След стотина крачки кръглият тухлен тунел се превърна в тесен коридор, а след още трийсетина крачки се изкачиха по стълбище и стигнаха до стена.
Сърцето на Деймън се опита да изскочи през гърдите му.
— Какво ще правим? — изпъшка той. — Какво ще правим? Какво ще правим? — Извърна се от светлината и напрегнато се заслуша в мрака.
— Ще се катерим.
Деймън се обърна и видя, че Сави се мушка в нов вертикален кладенец, още по-тесен от онзи, по който се бяха спуснали. В следващия миг светлината над тях угасна.
Харман подскочи към най-долното стъпало, не успя да го хване, тихо изруга, подскочи пак, хвана го и се изтегли. Деймън едва го виждаше. Възрастният мъж се наведе и му подаде ръка.
— Хайде, Деймън. Бързо. Войниксите сигурно вече са горе.
— Тогава защо се качваме там?
— Хайде. — Харман го хвана за ръката и го издърпа нагоре.
Войниксите пробиха стената на сградата точно когато тримата човеци се качваха на трактора.
Грамадната машина заемаше по-голямата част на огромна постройка, която според Сави някога била черква. Когато излязоха по стълбището от подземието, Деймън спря — не разбираше какво вижда. Тракторът приличаше на великански паяк — шестте колела, всяко високо поне три и половина метра, бяха свързани с нещо като спици, в центъра на които сияеше с млечна светлина сферична кабина, напомняща на бяло яйце в средата на паяжина.
Тропането по вратите и стените започна още преди Сави да се покатери по тънката метална стълба, висяща от спиците.
— Бързо — каза тя. Вече не шепнеше.
Трети поред — отново — Деймън си помисли, че много я бива да дава излишни нареждания. Един закован прозорец на двайсетина метра височина се пръсна и петима войникси се вмъкнаха в сградата. Режещите им манипулатори се забиваха в камъка като пикели. Безоките ръждивочервени куполи над корубите им тромаво се завъртяха надолу и се насочиха към трактора и тримата човеци, които се опитваха да се вмъкнат в сферичната кабина. От отсрещната стена се посипаха камъни и през образувалия се отвор влязоха още десетина войникси.
Сави докосна един избелял червен кръг от долната страна на сферата, въведе цифри в появилия се малък жълт енергиен диск и част от стъкленото кълбо се плъзна настрани с високо скрибуцане. Тя се вмъкна вътре и Харман я последва. Деймън сви крака в кабината миг преди първият войникс да се понесе по прашните камъни към него.
Отворът в сферата се затвори. В средата имаше шест контурни седалки от напукана кожа и двамата с Харман заеха страничните, докато Сави прокарваше ръка по някакъв плосък метален клин, щръкнал над предната седалка. Около нея запулсира меко сияещ проекторен пулт. Старицата докосна червена виртуална шайба, завъртя яркожълт кръг покрай един зелен плъзгач и пъхна ръката си в регулаторно гнездо което я обхвана плътно.
— Ами ако не запали? — попита Харман и Деймън го номинира за майстор на реторични въпроси в неподходящи моменти. Няколко войникси се покатериха по високите черни колела и заподскачаха като грамадни скакалци върху стъкленото кълбо. Младият мъж потръпна и се приведе.
— Ако не запали, ще умрем — отвърна Сави и завъртя виртуалния регулатор надясно.
Нямаше рев на двигател, нито бръмчене на жироскоп, а само тихо, едва доловимо жужене. Но предните прожектори на трактора се включиха и оживяха десетки виртуални дисплеи.
Войниксите върху кабината удряха и деряха стъклото… но изведнъж се подхлъзнаха и паднаха на земята от над пет метра височина. Незабавно скочиха на крака и отново започнаха да се опитват да се покатерят по кълбото, ала кой знае защо, вече не можеха да намерят опора върху повърхността, върху която бяха стояли само допреди секунди.
— Това е силово поле, дебело само микрони — измърмори Сави. Вниманието й беше насочено към светещите иконки на виртуалния пулт. — С нулево триене, за да не се събира сняг и дъждовна вода, обаче явно помага и срещу войникси.
Деймън се обърна да погледне съществата, които се катереха по грамадните колела, удряха металната
