Илион

ще отплаваме и ти можеш да дойдеш… или да останеш.

Той вдига ръка за поздрав и влиза във вътрешното помещение на шатрата си, а аз оставам да стоя като глупак, какъвто съм всъщност, онемял във всеки смисъл на думата, поразен от това невероятно отклонение от сюжета на „Илиада“.

Ахил трябва да бъде убеден да остане, даже да не участва в боевете, за да може „Илиада“ сама да постигне своето — троянците пак да победят и гърците да отстъпят, след като всичките им велики вождове бъдат ранени, Одисей, Агамемнон, Менелай, Диомед, абсолютно всички, и тогава, обзет от съчувствие към другарите си, знаейки, че Пелеевият син няма да се включи в сраженията, Патрокъл да надене златните доспехи на Ахил, да трепе троянците и да бъде убит в двубой с Хектор, а тялото му бъде обезобразено и осквернено. Виж, това вече ще изкара Ахил от шатрата му, ще го изпълни с убийствен гняв и ще реши съдбата на Хектор, Илион, Андромаха, Елена и всички нас.

„Наистина ли си тръгва?“ Не мога да го проумея. Не само че не съм намерил повратната точка и не съм променил нещата, но и сега цялата „Илиада“ е излязла от релси. Над девет години съм схоластик тук, следя, наблюдавам и докладвам на музата, и ни веднъж не е имало сериозно противоречие между събитията в тая война и Омировия епос. А сега… това. Ако Ахил си замине, а той определено има всички намерения да го направи призори, ахейците ще бъдат победени, корабите им ще бъдат изгорени, Илион ще се спаси и Хектор, а не Ахил ще стане великият герой на епоса. Почти няма вероятност да се осъществи Одисеевата „Одисея“… поне не така, както се пее сега. Всичко се е променило. „Само защото истинският Феникс не беше тук, за да произнесе истинската си реч ли? Или боговете са се намесили в тая повратна точка преди аз да имам възможност?“ Никога не ще узная. Моят шанс да убедя Ахил и Одисей в съвета, моят хитър план окончателно е провален.

— Хайде, стари Фениксе — казва Патрокъл и ме хваща за ръка, като че ли съм дете, отвежда ме в едно странично помещение в голямата шатра, където са ми приготвили възглавници и завивки. — Време е за сън. И утре е ден.

31.Ерусалим

— Какво е това? — попита Харман. С Деймън стояха в сянката на Западната стена в Ерусалим, само на няколко крачки зад Сави, и тримата зяпаха плътния лъч синя светлина, който вертикално пронизваше помръкващото небе.

— Мисля, че това са моите приятели — отвърна старицата. — Всичките ми девет хиляди сто и тринайсет приятели — всички старостилни човеци, пометени с последния факс.

Деймън погледна Харман и разбра, че и двамата се съмняват в психическото състояние на Сави.

— Твоите приятели ли? — попита младият мъж. — Това е синя светлина.

Сави откъсна очи от лъча — той осветяваше покривите на древните сгради и стените около тях, окъпваше всичко в синьо сияние, докато денят продължаваше да изтлява — и с мрачна усмивка каза:

— Да. Този лъч синя светлина. Моите приятели. — Тя им даде знак да я последват и ги изведе от двора по същия път, по който бяха дошли — далеч от стената, от лъча синя светлина.

— Постчовеците ни казаха, че последният факс е начин да ни съхранят, за да прочистят света — продължи Сави. Макар и тих, гласът й отекваше в тесните улички. — Планът бил, обясниха ни те, да редуцират кодовете ни — за постчовеците дори тогава всички ние бяхме само факскодове, приятели — да редуцират кодовете ни и да ни включат в непрекъсната неутринова спирала за десет хиляди години, докато те разчистят планетата.

— Какво значи това? — не разбра Харман. — Как да разчистят планетата?

Минаха под дълга арка. Деймън едва виждаше лицето на отново усмихващата се Сави.

— Към края на Изгубената ера положението стана доста кофти — поясни тя. — И още повече се влоши след Рубикона. После настъпиха шантавите времена. АРНКисти на свободна практика възраждаха динозаври, форусракоиди и отдавна изчезнали растителни форми, тотално разсипваха земната екология, докато биосферата и инфосферата не започнаха да се сливат в самоосъзната ноосфера — логосферата. Постчовеците бяха избягали на своите пръстени — разумната ноосфера на Земята вече не им вярваше — и то основателно, защото те експериментираха с квантово телепортиране, отваряха портали на места, които не разбираха, отваряха врати, които не биваше да отварят.

Излязоха на една по-широка улица и Харман спря.

— Ще се опиташ ли да ни го обясниш по-ясно, Сави? Не разбираме две трети от приказките ти.

— Как бихте могли? — Старицата погледна Харман с лице, изразяващо или мъка, или гняв. — Как изобщо бихте могли да разберете нещо? Няма история. Няма техника. Няма книги.

— Имаме книги — възрази Харман.

Тя се засмя.

— Какво общо имат тия неща за динозаври и ноосфери със синия лъч? — попита Деймън.

Сави седна на една ниска стена. Надигна се вятър и засвири в натрошените керемиди на покривите. Бързо се захлаждаше.

— Трябваше да ни разкарат някъде, докато разчистели нещата — повтори Сави. — Неутринен пръстен, така ни казаха. Без маса. Чиста работа. За десет хиляди години, докато разчистели Земята. По-малко от мигване на око за нас, старостилните хора. Така ни казаха.

— Обаче са оставили теб — отбеляза Харман.

— Да.

— Случайно ли?

— Съмнявам се — отвърна старицата. — Постчовеците не правеха нищо случайно. Сигурно са имали някаква цел. Сигурно са ме наказвали, задето се ровех в истории, които е по-добре да останат погребани. Нали разбирате, аз бях такава — историк. Историк на културата. — Тя пак се засмя — безпричинно, поне от гледна точка на Деймън.

— Значи неутриното е синьо, така ли? — попита той. Беше решен да получи ясен отговор.

Сави отново се засмя.

— Съмнявам се. Според мен то няма цвят… нито чар. Обаче този син лъч се появява на всеки Тиша б’Ав, на всеки девети ав, и нещо ми подсказва, че останалите старостилни човеци, всичките ми приятели, са записани и кодирани в този син лъч. Според мен не го генерира машина. Мисля, че Земята преминава през неутринен лъч всяка година в този момент от орбитата си и машината само прави лъча видим.

— Само че от факса не са минали десет хиляди години — напомни й Харман. — А само хиляда и четиристотин.

Сави уморено кимна.

— И след последния факс нещата не са разчистени, нали, млади приятели? — Тя се изправи, метна раницата си на гръб и направи няколко крачки по улицата, после се закова на място.

— Войникс! — възкликна Деймън. — Сега няма да се наложи да вървим пеш до скутера. Ще го пратим да докара едноколка и…

Войниксът, силует от желязо и кожа, изведнъж сви манипулаторите си и ги замени с режещи дискове. После се понесе право към тях — тичаше по стената на сградата на четири крака като полудял паяк.

Сави бръкна в раницата си и извади черното устройство от пластмаса и метал — „пистолет“, така го беше нарекла — и го насочи към връхлитащия войникс.

Младият мъж бе прекалено смаян, за да помръдне. Той се намираше най-близо до тичащото същество, ала то, изглежда, се беше насочило към Сави и профуча покрай Деймън. Внезапно се разнесе силно трополене, сякаш дървени лопатки тракаха по каменни плочи, и стената се разхвърча сред град от парчета мазилка. Войниксът отхвърча назад и се строполи на паважа. Сави направи крачка към него, прицели се и стреля пак.

По корубата и металния му капак се появиха десетки дупки. Дясната му ръка полетя нагоре, като че ли се опитваше да ги замери с нещо, ала после го улучиха още иглички и крайникът му се откачи, откъсна се и отхвърча назад. Войниксът с усилие се изправи. Единият му режещ диск продължаваше да се върти.

Сави го простреля за трети път и почти го преряза през кръста. Млечносинята му вътрешна течност оплиска стените и паважа. Останките му се свлякоха на земята, потрепериха спазматично и се отпуснаха неподвижно.