„Магът!“ — съобщи Манмът на йониеца.
„Това означава магьосник, вълшебник, влъхва…“
„По дяволите — свирепо, гневно го прекъсна Манмът — губеше времето на тази умираща зелена личност. Сърдечният орган с всяка изтекла секунда пулсираше все по-слабо. —
„Но изглежда, че нашите ЗЧ вярват — заяви приятелят му. — Попитай за обитателите на Олимп“.
— Кои са хората с колесниците на Олимп? — послушно попита Манмът, като съзнаваше, че не задава въпросите, които трябва. Ала не се сещаше за други.
отвърна зеленото човече с нанобитни образи, преобразяващи се в думи.
— Кое е… — започна Манмът, ала закъсня — зеленото човече внезапно се строполи по гръб и вместо пулсиращо сърце, в моравекската длан остана само съсухрена обвивка. Тялото на съществото се просна на палубата и започна да изсъхва и да се свива. По дъските потече бистра течност. Антрацитните очи на човечето хлътнаха в огъващото се навътре зелено лице и то покафявеня, сбръчка се и изгуби човешка форма. Други зелени човечета се приближиха и отнесоха спаружената кожа.
Манмът се разтрепери.
— Трябва да намерим друг посредник и да довършим разговора — каза Орфу.
— Не сега — едва успя да произнесе Манмът.
— „Зло изчадие, що миг изгоден чака и захапва“ — цитира йониецът. — Сигурно си познал откъде е това.
Манмът тъпо поклати глава, после си спомни за слепотата на приятеля си.
— Не.
— Но нали изучаваш Шекспир!
— Това не е от Шекспир.
— Не е — съгласи се Орфу. — От Браунинг е. „Калибан и Сетебос“.
— Никога не съм го чувал. — Манмът с усилие се изправи на крака — на два крака — и се заклатушка към парапета. Водата, която плискаше фелуката, вече беше по-скоро синя, отколкото червена. Ако бе човек, разбираше той, в момента щеше да повръща през борда.
— Калибан! — едва не извика по теснолъчевия канал Орфу — „Зло изчадие, що миг изгоден чака и захапва“. Уродливото същество, отчасти морско чудовище, отчасти човек, има майка вещица, Сикоракса, и нейният бог е Сетебос.
Манмът си спомни, че умиращото зелено човече бе използвало същите думи, но точно сега не можеше да се съсредоточи върху значението им. Целият разговор му приличаше на нанизване на кървави мъниста по жива жила.
— Възможно ли е преди три дни зелените човечета да са чули да рецитираме „Бурята“? — попита Орфу.
— Да са ни чули ли? — повтори Манмът. — Та те нямат уши.
— Значи ние, а не те, реагираме на тази странна нова действителност — избуботи йониецът, ала смехът му беше по-злокобен от обикновено.
— Какви ги говориш? — изсумтя другият моравек. На запад се бяха показали червени скали — издигаха се на седемсемстотин метра над разширяващата се делта на Кандор Хазма.
— Като че ли сме попаднали в някакъв кошмар — произнесе Орфу. — Обаче всичко е напълно логично… в безумието си.
— Какви ги
— Вече знаем кой е изобразен на каменните глави — отговори йониецът.
— Нима?
— Да. Магът. От книгите. Господарят на сина на Сикоракса.
Разумът на Манмът не можеше да свърже тези очевидни точки. Системата му беше пълна с чуждия поток нанобити, мирна, ала умираща яснота, която му бе чужда, но приятна… много приятна.
— Кой? — попита той, без да го интересува дали приятелят му ще го помисли за глупав.
— Просперо — отвърна Орфу.
30.
Ахейският стан. Брегът на Илион
Досега събитията се развиват, както ги излага Омир.
Троянците са запалили стотиците си стражеви огньове точно зад ахейския ров, последната отбранителна линия на гърците на брега, обаче в смута си ахейците, претърпели толкова сериозно поражение през дългия ден и вечерта, са се отказали да палят дори обикновени готварски огнища. Преобразил съм се във формата на стария Феникс и съм се включил в съвета край шатрата на Агамемнон, където плачещият Атрид — плаче! Тоя цар на гръцките царе плаче! — съветва вождовете да съберат хората си и да избягат.
Вече съм го виждал да прилага тая стратегия — преструва се, че иска да избяга, за да подтикне хората си към съпротива — обаче тоя път е очевидно, че старият цар е искрен. С чорлава коса, окървавени доспехи, кални от сълзите и праха бузи, Агамемнон иска хората му да избягат, за да си спасят кожата.
Възразява му Диомед, който само дето не нарича своя цар страхливец и обещава, че ако всички други избягат, двамата със Стенел „упорно ще водим войната, докато Троя не сринем“. Останалите ахейци го подкрепят и после идва ред на стария Нестор, който използва преклонната си възраст като разрешение да държи реч и съветва всички да се успокоят, да хапнат нещо, да поставят часови, да пратят хора на пост в рова и първо да обсъдят въпроса, преди да бягат с корабите.
И те постъпват точно както го описва Омир.
После седмината водачи на стражите, начело с Тразимед, сина на Нестор, също далеч не млад, повеждат своите сто воини към новите им защитни позиции между рова и палисадата. Няколкото гръцки огньове — скоро пламва и огънят на Агамемноновия пир — изглеждат жалки в сравнение със стотиците троянски стражеви огньове зад рова, чиито искри летят високо към буреносните облаци.
На пира, даден от Агамемнон, на който присъстват всички ахейски водачи, диалогът продължава точно както го предава Омир. Пръв говори Нестор, възхвалява смелостта и мъдростта на Атрида, обаче по същество му казва, че се е изложил, като е отмъкнал робинята Бризеида от Ахил.
— Старче! Съвсем справедливо за мойта вина ме упрекна! — гласи честният отговор на Агамемнон. — Бил съм безумец. Бил съм безумец и слепец, та да оскърбя така Ахил.
Великият цар млъква, обаче никой от десетките вождове, наклякали около големия огън, не му възразява.
— Бил съм безумен слепец — продължава Атридът, — и даже аз няма това да отричам. Зевс обича тоя младеж, затова Ахил струва колкото цял батальон… не, колкото цяла армия!
Отново никой не възразява на думите му.
— И тъй като бях обезумял и заслепен от своя гняв, още сега ще уредя нещата, като платя царски откуп, за да го върна в ахейските редици.
