повика войникс за краткото пътуване с едноколка до факспортала и да спи в собственото си легло в кратера Париж след късна вечеря, сготвена от майка му. Тя му липсваше — повече от два дни не бяха поддържали никаква връзка. Погледна войникса на кръглата алея от едната страна на голямата къща и го обзе безпокойство — унищожаването на онзи войникс от Одисей беше неоправдано и безумно. Войниксите не биваше да се повреждат и унищожават, както не биваше да се пали огън в дрошка и да се троши покъщнина. Това бе нелепо и за пореден път го убеждаваше, че трябва моментално да се махне от тези хора.
Огледа се. Харман и Ада тихо, но оживено разговаряха. По-нататък на полегатата морава Хана запознаваше Одисей с неколцина любопитни гости. Войниксите стояха надалеч от брадатия мъж, но Деймън нямаше представа дали е случайно. Дали поддържаха връзка помежду си? И в такъв случай как? Никога не ги беше чувал да издават какъвто и да било звук.
Даде знак на войникса да му докара едноколка тъкмо когато Ада и Харман приключиха разговора си. Младата жена тръгна към къщата, а събеседникът й се приближи до Деймън. Лицето му беше толкова мрачно, че младежът отстъпи.
— Идваш ли с нас?
— Аз… хм… не — заекна Деймън. Войниксът дотича с едноколката: кожената й седалка лъщеше на изкуственото осветление.
Без да каже нито дума повече, Харман се обърна и тръгна към ливадата зад къщата.
Деймън се качи на колата, нареди: „Към факспортала“ и се облегна удобно. Под колелото захрущяха бели черупки от миди. Една от младите жени на моравата — май се казваше Илио — му извика: „Довиждане“. Едноколката затрополи към пътя, теглена от безмълвния войникс.
— Спри — заповяда Деймън. Войниксът се закова на място, без да изпуска тегличите. Вътрешният жироскоп тихо забръмча.
Младият мъж погледна назад към Ардис Хол. Харман вече не се виждаше. Кой знае защо, Деймън се опита да си спомни къде се е запознал с Илио — на тържество в Белинбад преди две лета? На четвъртата двайсетилетка на Върна в Чом само преди няколко месеца? На едно от собствените му тържества с преспиване в кратера Париж?
Не си спомняше. Беше ли спал с нея? Представи си я гола, но това можеше да е спомен от голо къпане или от живото изкуство, модерно миналата зима. Не се сещаше дали е лягал с тази жена. Бяха страшно много.
Опита се да си припомни втората двайсетилетка на Тоби в Уланбат само преди три дни. Беше му като в мъгла — смях, секс и пиене, сливащи се с всички други тържества около всички други факсвъзли. Ала когато се опита да си спомни Сухата долина на… как се казваше? Антарктида ли?… или айсберга, или моста „Голдън Гейт“ над Мачу Пикчу, или дори тъпата секвоена гора… всичко бе ясно и отчетливо.
Деймън скочи от едноколката и закрачи към полето. „Това е лудост — помисли си той. — Лудост, лудост, лудост“. По средата на пътя до гората тромаво се затича.
Аероскутера го нямаше — на мястото му се виждаше само хлътване във високата трева край някаква каменна стена.
— По дяволите — изруга Деймън и погледна привечерното небе, пусто, освен въртящите се пръстени — екваториалния и полярния. — По дяволите. — Седна тежко на хлъзгавата от мъха каменна стена. Слънцето залязваше зад гърба му. Кой знае защо, му се доплака.
Скутерът се появи ниско над дърветата на север, описа кръг и увисна на три метра над земята.
— Предположих, че си променил решението си — извика Сави. — Ще се повозиш ли?
Деймън се изправи.
Летяха на изток в мрак, толкова високо, че звездите и орбиталните пръстени осветяваха горната страна на облаци, вече сияещи от мълниите, разкъсващи млечната им вътрешност като видима перисталтика. Спряха близо до брега и пренощуваха в странна къща на едно дърво, състояща се от отделни апартаменти, свързани с платформи и вити стълбища. Имаше водопровод, ала не и слуги и войникси, и наоколо не се мяркаха други хора и жилища.
— Много такива места ли имаш? — попита Харман.
— Да — потвърди старицата. — Нали разбираш, освен вашите триста факсвъзела, по-голямата част от Земята пустее. Поне няма хора. Тук-там си имам любими места.
Седнаха на една открита платформа в средната част на високото дърво. На поляната под тях блещукаха светулки. Наоколо се виждаха грамадни древни ръждиви машини, обрасли в трева и папрат и полузаровени в пръстта. Лъчите на пръстените се процеждаха между листата и обагряха високата трева с меката си бяла светлина. Бурите, над които бяха прелетели, още не бяха стигнали чак толкова на изток и нощта беше топла и ясна. Въпреки че нямаше слуги, фризерите бяха пълни с храна и Сави поднесе нудълси, месо и риба. Деймън почти започваше да свиква със странната идея човек сам да си готви храната.
— Знаеш ли защо постчовеците са напуснали Земята и не са се върнали? — внезапно попита Харман.
Деймън си спомни странното инфовидение, което бе преживял на поляната в секвоената гора. Дори само от спомена му се пригади.
— Да — отвърна старицата. — Мисля, че знам.
— Ще ни кажеш ли?
— Не точно сега. — Сави стана и се качи по витото стълбище до една осветена стая, която се издигаше на десет метра над земята.
Харман и Деймън се спогледаха, ала нямаха какво да си кажат, така че скоро се оттеглиха в своите стаи.
Продължиха по Пролома през Атлантика с висока скорост, спуснаха се на юг, преди да стигнат до суша, и се понесоха успоредно на нещо, което Сави нарече Херкулесови ръце.
— Удивително — възкликна Харман и се надигна почти на колене, за да погледне наляво, докато летяха на юг.
Деймън трябваше да се съгласи. Между високата планина на север — която Сави нарече Гибралтар — и друга, по-ниска, на петнайсетина километра южно от нея, океанът просто свършваше пред дълбоката котловина, простираща се на изток. От дъното й се издигаха върволица грамадни златни човешки длани, всяка висока над сто и петдесет метра. Разперените им пръсти поддържаха стената на Атлантика, отделяща го от сухия Средиземноморски басейн, спускащ се като долина в облаците и мъглите на изток.
— Защо са тези ръце? — попита Деймън, когато стигнаха сушата от южната страна на покрития с мъгли Басейн и отново завиха на изток. — Защо постчовеците не са използвали обикновено силово поле, което да задържа морето, както са направили в Пролома?
Старицата поклати глава.
— Херкулесовите ръце са били тук преди да се родя и постчовеците никога не са ни казвали защо е така. Винаги съм предполагала, че това е просто прищявка от тяхна страна.
— Прищявка значи — повтори Харман. Това, изглежда, го смущаваше.
— Сигурна ли си, че не можем да прелетим през Басейна? — попита Деймън.
— Абсолютно — потвърди Сави. — Скутерът ще падне от небето като камък.
Привечер прелетяха над блата, езера, папратови гори и широки реки в земя, която Сави нарече Северна Сахара. Скоро мочурищата отстъпиха и земята стана по-суха, по-скалиста. През саваната и в скалистите планини видяха стотици стада от огромни животни на ивици — не динозаври, но също толкова големи.
— Какви са тези животни? — поинтересува се Деймън.
Сави поклати глава.
— Нямам представа.
— Ако беше тук, Одисей сигурно щеше да поиска да убие едно от тях и да го изяде на вечеря — усмихна се Харман.
Старицата се ухили.
И отново бе привечер, когато се спуснаха ниско, закръжиха над странен град със стени, издигнат в
