планински район само на четирийсетина километра от Средиземноморския басейн, и кацнаха в скалистото поле западно от града.
— Какво е това място? — попита Деймън. Никога не беше виждал толкова древни стени и сгради и въпреки разстоянието изпитваше известно безпокойство.
— Казва се Ерусалим — отвърна Сави.
— Нали щяхме да ходим в Басейна, за да търсим космически кораби — напомни Харман.
Старицата слезе от аероскутера и се протегна. Изглеждаше много уморена, но пък тя наистина управляваше машината от цели два дни, помисли си Деймън.
— Точно там отиваме — потвърди Сави. — Тук ще намерим транспорт, и искам да видите нещо по залез-слънце.
Тези думи прозвучаха злокобно на Деймън, ала той последва двамата си спътници по скалистото поле през руини от някогашни предградия или по-нови части от стария град, от които сега бяха останали само възвишения, настлани с фин чакъл. Сави ги преведе през порта в стената. Въздухът беше сух и постепенно изстиваше. Косите слънчеви лъчи обагряха древните сгради.
— Това е Яфската порта — осведоми ги тя, като че ли името можеше да им говори нещо. — Това е Давидовата улица, която е отделяла християнския от арменския квартал.
Харман погледна Деймън и той разбра, че дори ученият възрастен мъж, толкова горд с безполезната си способност да чете, никога не е чувал думите „християнски“ и „арменски“. Ала Сави продължаваше да говори, посочи им нещо, наречено „Черквата на Божи гроб“, в руините наляво от тях и двамата не я прекъсваха с въпроси, докато Деймън не се сдържа и не попита:
— Тук няма ли войникси и слуги?
— Вече няма — отвърна тя. — Но когато моите приятели Пинкас и Петра били тук през минутите преди последния факс преди хиляда и четиристотин години, десетките хиляди войникси край Западната стена изведнъж се активизирали. Нямам представа защо. — Старицата спря и ги погледна. — Нали разбирате, войниксите изскочили от темпоралконгломератния облак два века преди последния факс, обаче били неподвижни — ръждиви железни статуи, а не покорни слуги, каквито имате днес. Важно е да го запомните.
— Добре. — В гласа на Харман се долавяха покровителствени нотки. Старицата очевидно дрънкаше безсмислици. — Но нали каза, че по време на последния факс си била в айсберг край Антарктида? Откъде знаеш къде са били приятелите ти и какво са правили войниксите?
— От архивите на далечната, близката и общата мрежа. — Сави се обърна и ги поведе на изток по улицата.
Харман отново погледна Деймън, сякаш споделяше неговата загриженост за бълнуванията й, ала младият мъж изпита нещо странно — гордост, превъзходство? — когато си помисли, че знае точно какви са тези мрежи. Той сведе очи към дланта си и задейства ориентиращата функция, ала дисплеят бе празен. Какво щеше да се случи, зачуди се Деймън, ако си представеше четирите сини правоъгълника върху три червени кръга върху четири зелени триъгълника и задействаше инфофункцията, както Сави го беше научила на горската поляна?
Тя спря и отново заговори, сякаш прочела мислите му:
— Тук не бива да задействаш общата мрежа, Деймън. Няма виртуално да се потопиш в енергийно- микроклиматични взаимодействия като в гората… не и в Ерусалим. Тук ще се сблъскаш с пет хилядолетия мъки, ужас и агресивен антисемитизъм.
— Какво е „антисемитизъм“? — попита Харман.
— Омраза към евреите — поясни Сави.
Двамата мъже въпросително се спогледаха. Това им се струваше нелепо.
Деймън започваше да съжалява, че е променил решението си и се е включил в експедицията. Беше гладен. Слънцето залязваше зад тях. Не знаеше къде ще нощува, ала подозираше, че няма да е в комфорт.
— Хайде — каза старицата и ги поведе към друг квартал, през каменни арки. Накрая излязоха по тясна уличка близо до висока стена.
— Това ли дойдохме да видим? — разочарова се Деймън. Намираха се в задънена улица — вътрешен двор между ниски стени, каменни сгради и голямата стена, зад която се виждаше нещо кръгло и метално. От това място нямаше как да се качат горе.
— Търпение — отвърна Сави и примижа към потъващото слънце. — Днес е Тиша б’Ав, точно като в деня на последния факс.
— Какво е „Тиша б’Ав“? — попита Харман с изражение, което показваше, че му е омръзнало да повтаря безсмислени срички.
— Деветият ден от ав — поясни тя. — Ден на жалеене. И Първият, и Вторият храм са били разрушени на Тиша б’Ав и ми се струва, че войниксите са построили тоя богохулен Трети храм на девети ав, деня на последния факс. — Възрастната жена посочи черния метален полукупол зад стената.
Изведнъж се разнесе толкова мощен екот, че костите и зъбите на Деймън се разтърсиха. Двамата с Харман уплашено отскочиха. Въздухът се изпълни с озон и електричество и косата на Деймън настръхна и се развълнува като висока трева при силен вятър. С експлозивен грохот, по-бърз и силен от гръмотевица, от металния полукупол се стрелна плътен стълб чиста синя ослепително ярка светлина, дебел двайсетина метра, прониза помръкващото небе и прав като стрела потъна в пространството, едва разминавайки се с вечно въртящия се на изток орбитален е-пръстен.
29.
Кандор Хазма
В продължение на осем марсиански денонощия прашната буря вдигаше десетметрови вълни, виеше в такелажа и тласкаше малката фелука на север към подветрения бряг и смъртта на всички, включително двамата моравеки.
Зелените човечета бяха опитни моряци, ала нощем преставаха да функционират и сега бяха бездейни през голяма част от деня, тъй като облаците прах скриваха слънцето. Когато се завираха в тъмните си ъгли под палубата и се свиваха на кълбо в нишите, за да не се търкалят, на Манмът му се струваше, че плава с кораб на мъртъвци като „Дракула“ на Брам Стокър, където корабът пристига, управляван само от трупове.
Платната на фелуката бяха направени от як лек полимер, вместо от брезент, но свирепият югоизточен вятър, песъчинките и камъчетата ги раздираха на парцали. Палубата вече не беше сигурно място и през кратките интервали на слънчева светлина двайсет ЗЧ помогнаха на Манмът да пробие дупка и да спусне Орфу долу, където построиха заслон от дъски и мушама, за да скрият йониеца от брулещия вихър. Самият Манмът усещаше, че летящият пясък прониква в сглобките и частите му, когато оставаше прекалено дълго на открито, затова когато можеше, се вмъкваше под палубата при приятеля си и се уверяваше, че е завързан добре, докато фелуката се накланяше на четирийсет градуса настрани и водата — сега смесена с кипящ червен пясък и червена като кръв — проникваше през всяка цепнатина. Дванайсет от четирийсетте зелени човечета на борда работеха с ръчните помпи през всеки свой буден час, а през дългите нощи Манмът продължаваше да изпомпва водата сам.
Бяха използвали вятъра в своя полза преди платната, такелажът и котвата да излязат от строя, работеха с всички сили, плаваха в бурята, за да навлязат по-навътре в централното вътрешно море, очевидно загрижени за високите един километър скали на север зад тях — изминаха стотици километри през първите два дни. В момента се намираха някъде между Копратес Хазма и островите на Мелас Хазма и гигантският наводнен комплекс от каньони на Кандор Хазма се падаше някъде надясно пред тях.
После вихърът се усили, небето помрачня, зелените човечета се вмъкваха и завързваха в ниши под палубата, изключваха се в тъмнината на пясъчната буря. И двете котви — на носа и кърмата, две сложни полибрезентови устройства с въже, влачещи се на стотици метри под кораба — поддадоха в един и същи ден. Манмът вече знаеше, че на север има километрови скали, ала електростатичните смущения на бурята заглушаваха сателитния му приемник и бяха изминали два дни, откакто не беше виждал звезда или слънцето. Нямаше представа дали скалите и тяхната гибел не са на половин час път.
— Има ли вероятност да потънем? — следобед на четвъртия ден попита Орфу.
