— При това доста голяма — отвърна Манмът. Не искаше да лъже приятеля си.
— Можеш ли да плуваш в тази буря?
— Не, но мога да плувам
— Аз ще потъна като камък — тихо избуботи йониецът. — Колко дълбока каза, че е Валес Маринерис?
— Не съм ти казвал.
— Ами тогава ми кажи сега.
— Около седем километра. — Манмът беше сканирал дълбочината с ехолот само преди час.
— Ще се смачкаш ли на такава дълбочина?
— Не. Работил съм при много по-голямо налягане. Нали за това съм създаден.
— Ами аз?
— Хм… не знам. — Наистина нямаше представа, ала знаеше, че моравекската серия на Орфу е произведена за нулевото налягане на космоса и за случайни навлизания във външната периферия на газов гигант или серните ями на Йо — а не за солени морета, дълбоки няколко хиляди метра. Приятелят му най- вероятно щеше да бъде смачкан като консервена кутия или просто да се взриви много преди да потъне на дъното.
— Има ли вероятност да излезем на брега? — попита Орфу.
— Съмнявам се. Скалите, които видях, бяха огромни и стръмни, почти отвесни. В тази буря в тях сигурно се разбиват петдесет или стометрови вълни.
— Интересна картина — отбеляза приятелят му. — Има ли вероятност зелените човечета да ни откарат в безопасно пристанище?
Манмът се огледа в сумрака под палубата. Зелените човечета се бяха вмъкнали и завързали в нишите си като множество хлорофилни кукли и зелените им ръце и крака се размахваха от бясното клатене на кораба.
— Не знам — отвърна той и съмнението ясно пролича в гласа му.
— Тогава просто ще трябва да ни преведеш през това изпитание — заяви Орфу.
Манмът направи всичко по силите си, за да ги спаси. На петия ден — небето беше кърваво и мрачно, вятърът виеше през раздраните платна, зелените човечета спяха и рулят бе завързан, за да поддържа курса — той спусна останките от платната и взе въжетата и огромните игли, с които бе виждал ЗЧ да шият полибрезента, само че моравекът трябваше да шие, докато петнайсетметровите вълни подмятаха кораба и го заливаха.
Първо направи по-малка импровизирана котва и я спусна от носа, за да го обърне срещу вятъра в опит да избегне невидимия, ала зловещ бряг зад тях. Тъкмо започваше да кърпи триъгълното главно платно, когато въжетата на руля се скъсаха. Фелуката се разлюля, яхна няколко грамадни червени вълни, завъртя се и вятърът отново я понесе. Само импровизираната котва им пречеше да се преобърнат. Манмът отиде на носа и когато червените облаци се разкъсаха за миг и корабът се издигна върху гребена на следващата вълна, видя високите скали от северната страна на Ралес Маринерис. След по-малко от час щяха да стигнат до тях, ако скоро не променеше курса.
Моравекът се завърза с въже и отиде на кърмата, за да се увери, че рулят е невредим — наистина бе невредим, но се люлееше свободно на огромния си кардан — после се покатери по мокрото въже, борейки се с шибащите го вълни, прекоси средната палуба, спусна се по стълбичката на втората палуба, намери платформата със скрипци, с които ЗЧ можеха да направляват кораба, като дърпаха въжетата на румпела, откри две големи въжета, спусна се по друга стълба в мрака на третата палуба, включи нагръдния и нараменния си прожектор, за да освети пътя си, размени манипулаторите си с резци и проби отвор в стената на помещението, в което предполагаше, че се разделят въжетата на румпела. Нямаше представа дали това се отнася и за фелуките от древната Земя — съмняваше се, — но марсианският кораб се управляваше с двоен рул на високата кърма, свързан с две дебели конопени въжета, които се раздвояваха, минаваха покрай двата борда през система от скрипци и после пак се събираха през тази дълга дървена шахта до румпела. През седмиците на тяхното пътешествие Манмът бе разучил такелажа и плана на различните системи от въжета. Ако едното или и двете въжета просто бяха скъсани, а не разнищени от бурята, навярно щеше да успее да ги снади, но трябваше да се добере до тях. Ако бяха скъсани по-близо до румпела, където не можеше да ги достигне, всички на кораба бяха обречени. Дали щеше да скочи в последния момент и да се опита да преплува под убийствения прибой край високите скали в търсене на спокоен пристан някъде по дългия хиляди километри бряг на Кандор Хазма? Едно беше сигурно — не можеше да вземе със себе си Орфу от Йо. Той проби шахтата, превключи прожекторите си на по-голяма мощност и се огледа в двете посоки. Не виждаше въжетата.
— Всичко наред ли е? — попита Орфу.
Радиогласът сепна Манмът.
— Да. Поправям руля. — „Ето ги!“ Двете въжета бяха скъсани и задните им краища бяха на около шест метра в тясната шахта, а предните едва се виждаха на десет метра от него.
— Сигурен ли си, че всичко е наред?
Манмът прибра резците си и отново разгъна всичките си манипулатори и започна да снажда нишките на дебелия коноп толкова бързо, че металните му пръсти сякаш се обвиха в мъгла на светлината на халогенните прожектори, пронизващи мрака на третата палуба. Покрай и по него плискаше вода. Всяка следваща вълна означаваше, че корабът се приближава към очакващите го скали.
— Да — повтори Манмът. — В момента съм зает.
— Ще ти се обадя пак след няколко минути.
— Добре. — „Ако не успея да поправя кормилото, след трийсетина минути ще стигнем до скалите. Ще му го кажа петнайсет минути преди края“.
Е, не беше „Смуглата дама“ — примитивната фелука нямаше име, — но отново имаше кормило. Намираха се на по-малко от километър от брулените от бурята скали. Манмът бе вдигнал закърпените полибрезентови останки от платната и стоеше на руля. Въжето на румпела все още беше здраво и рулят реагираше. Моравекът обърна кораба срещу вятъра и се свърза с Орфу, за да му обясни положението. Каза му истината — че навярно им остават по-малко от петнайсет минути, преди да бъдат изхвърлени на скалите, но че прави всичко възможно да ги спаси.
— Е, оценявам искреността ти — отвърна йониецът. — Мога ли да помогна с нещо?
Манмът с цялата си тежест натисна големия рул и насочи кораба срещу връхлитащата вълна, за да не ги преобърне, после каза:
— Приемам всякакви предложения.
Не се забелязваха никакви признаци, че прашните облаци ще се разкъсат или че вятърът ще утихне. Въжетата звънтяха, разкъсаният полибрезент плющеше и носът изчезна в стена от бяла пяна, която отхвърли Манмът на двайсет метра назад.
— Пак ли? — попита Орфу. — Какво търсите горе? Или да вдигнем ръце и да се издавим? Искате да отидем на дъното, така ли?
Трябваше да минат няколко секунди, докато приятелят му загрее. Докато се носеше по гребена на следващата вълна в почти пълна безтегловност и поглеждаше през рамо приближаващите се скали, моравекът качи „Бурята“ във вторичната си памет и извика:
— Язва да ти разяде гърлото, богохулнико лаещ, куче нечестиво!
— Работете сами тогава!
— Върви да се обесиш, пес неден, кучи син! — надвика бурята Манмът, въпреки че не се налагаше да крещи по радиоканала. — Тебе, дързък кресльо, те е страх, че ще се удавиш, повече от нас!
— Гарантирам му, че няма да се удави, ако ще корабът ни да е крехък като орехова черупка и да пропуска като улична жена!
— Дръж против вятъра! Против вятъра! Дай фока и грота! Към открито! Към открито!
— Загубени сме! — изрецитира европейският моравек. — Корабът потъва! Молете се! Коленичете! Сбогом… Чакай малко!
— Не си спомням да има „Чакай малко!“ — възрази Орфу.
