— Не,
— Достатъчно ли е голям, за да влезем в него?
— Ако е отворът на Кандор Хазма, това е воден басейн, по-голям от Конамара Хаос на Европа!
— Не си спомням колко е голям Конамара Хаос — призна йониецът.
— По-голям от три от северноамериканските Големи езера, плюс Хъдсъновия залив — отвърна Манмът. — Кандор Хазма също е грамадно вътрешно море, което се отваря на север… хиляди квадратни километри, в които да маневрираме. Без подветрен бряг!
— Това хубаво ли е? — поинтересува се приятелят му: очевидно не желаеше напразно да се обнадеждава.
— Това е шанс за спасение — заяви Манмът и опъна въжетата, за да напълни останките от главното платно с вятър. Изчака да се издигнат върху гребена на следващата вълна, завъртя руля и насочи тежкия кораб надясно към постоянно разширяващия се отвор в крайбрежните скали. — Това е шанс за спасение — повтори моравекът.
Бурята свърши следобед на осмия ден. След един последен кървав дъжд ниските прашни облаци, които вихрите носеха по небето, бушуващият вятър и бесните вълни в Кандор Хазма изчезнаха, небето стана синьо, морето утихна и зелените човечета се размърдаха в нишите си и излязоха на палубата като деца, събудили се от спокоен сън.
Манмът беше изтощен. Въпреки резервната енергия от портативните слънчеви клетки и енергийните им кубове, той бе изчерпан органично, психически, кибернетично и емоционално.
Зелените човечета явно се удивляваха на останките от закърпените платна, снадените въжета на румпела и другите поправки, извършени от Манмът през последните три дни. После се захванаха на работа, изтъркаха кървавочервените палуби, зашиха още парчета полибрезент, запушиха пробития корпус, поправиха нацепените мачти, разплетоха въжетата и поеха управлението на фелуката. Европейският моравек надзираваше изваждането на Орфу от наводнената долна палуба, помогна да го закрепят горе под повторно опънатия навес, после си намери слънчево местенце на средната палуба и си позволи да потъне в нещо като унес. Когато затвори очи, отново видя високите вълни, усети люшкането на палубата под краката си и чу воя на вятъра. Повдигна клепачи. Корабът плаваше на юг, носен от слабия югозападен вятър, назад към широия отвор между Кандор Хазма и Валес Маринерис, място, наречено Мелес Хазма. Манмът отново изключи зрението си и задряма.
Нещо го докосна по рамото и той се събуди. Четирийсетте зелени човечета едно по едно се заточиха покрай него, като пътьом го потупваха по рамото. Моравекът съобщи това на приятеля си по субзвуковия канал.
— Сигурно изразяват благодарността си, задето си ги спасил — предположи йониецът. — Аз щях да го направя, ако имах ръце или крака.
Манмът не отговори, ала не можеше да повярва, че причината наистина е това. Зелените човечета не бяха проявявали никакви емоции — дори когато техните преводачи бяха умирали след общуването с него — и той се съмняваше, че изпитват признателност, въпреки че бяха достатъчно добри моряци за да разбират, че без неговата намеса корабът им е щял да потъне.
— А може пък просто да си мислят, че си късметлия, и затова се отъркват в теб — прибави Орфу.
Преди Манмът да успее да изрази отношение по тази идея, последното зелено човече от върволицата стигна до него, но вместо да го потупа по рамото и да продължи нататък, падна на колене, вдигна дясната му ръка и я притисна към гърдите си.
— О, не — изпъшка по радиоканала европейският моравек. — Искат пак да общуваме.
— Чудесно — отвърна Орфу. — Имаме да им зададем някои въпроси.
— Отговорите не струват смъртта на още едно от тези зелени човечета — възкликна Манмът. Дърпаше ръката си с всички сили, но черноокото ЗЧ я теглеше към зелената си гръд.
— Възможно е да струват — възрази йониецът. — Дори отделните ЗЧ да преживяват нещо подобно на нашата представа за смъртта, в което се съмнявам. Освен това инициативата е негова. Остави го да установи връзка.
Манмът престана да се съпротивлява и позволи на зеленото човече да вкара ръката му в гърдите си.
Отново изпита смайващото отвратително усещане, когато пръстите му потънаха в топлата гъста течност и обхванаха пулсиращия орган с големина на човешко сърце.
— Този път се опитай да не го стискаш толкова силно — посъветва го Орфу. — Ако общуването наистина става чрез молекулярни пакети органични нанобити, по-малката повърхностна площ на контакта може да ограничи обема на техните мисли.
Манмът кимна, после се сети, че приятелят му не вижда кимването, и се съсредоточи върху странното вибриране от ръката до ума си.
— Моля — гласно каза Манмът, като фокусираше мислите през говора си и в същото време предаваше разговора на Орфу по теснолъчевия канал. — Какви всъщност сте вие? Как се наричате?
Думата не говореше нищо на Манмът. Той усети, че комуникационният орган на зеленото човече пулсира в дланта му и изпита дивото желание да го пусне, да изтръгне юмрук от гърдите на това обречено същество, ала това вече нямаше да им помогне. „Известна ли ти е думата «зеки»?“ — попита той Орфу.
„Един момент — отговори йониецът. — Проверявам в третата си памет. Ето я — от «Един ден от живота на Иван Денисович». «Жаргонна дума, свързана с руската „шарашка“, специален научен или технически институт, в който работят затворници» — затворниците в съветските трудови лагери били наричани «зеки».“
„Съмнявам се, че тези марсиански хлорофилни човечета са затворници от някакъв политически режим на Земята отпреди над две хиляди години“ — рече Манмът. Целият разговор с приятеля му отне по-малко от две секунди. Той се обърна към зеленото човече.
— Ще ни кажете ли откъде сте?
Този път отговорът имаше формата не на думи, а на образи — зелени поля, синьо небе, слънце, много по-голямо от слънцето в марсианското небе, далечни планини, мъгливи заради плътния въздух.
— От Земята ли? — смая се Манмът.
гласеше отговорът на зеленото човече.
Моравекът се замисли над думите, но не знаеше какъв изясняващ въпрос да му отправи, освен нескопосното:
— Тогава коя Земя?
Зеленото човече отговори със същите образи на зелени поля, далечни планини, земно слънце. Манмът усещаше, че енергията на съществото се изчерпва, че сърдечният орган пулсира все по-слабо. „Убивам го“ — панически си помисли той.
„Попитай го за каменните лица“ — разнесе се гласът на Орфу по комуникационния канал.
— Кой е човекът, когото изобразяват каменните глави? — тъпо попита Манмът.
