бръсначът на Окам11 предполага, че екипажът на фелуката е научил за нас чрез елементарен физически контакт със зелените човечета на нашия бряг — или от други, които са били там.
— Нанопакети от данни в кръвоносната система, а? — Манмът не си направи труда да скрие скептицизма си. — Но въпреки това някой от тези индивиди трябва да умре, ако искаме да му зададем още въпроси.
— За съжаление — потвърди приятелят му, без отново да повдигне аргумента, че зелените човечета навярно не притежават повече индивидуалност от клетките на човешката кожа.
Няколко зелени човечета с лекотата на акробати се покатериха по предната мачта до Манмът, отвързаха въжетата и спуснаха триъгълното платно. Когато на връщане го подминаха, му кимнаха дружелюбно със зелените си глави.
— Мисля да отложа разговора с тях — каза Манмът. — В момента на южния хоризонт се задава грамаден кафяво-червен облак и те ще имат нужда от всичките си хора, за да приготвят кораба за приближаващата се буря.
27.
Илионското поле
Троянците трепят гърците.
След като отправи ултиматума си към другите богове, Зевс се телепортира на Земята със златната си колесница, каца на склона на Ида, най-високата планина край Илион, и се настанява на грамадния си трон на върха, отправил поглед към полето, високите стени на града и стотиците ахейски бойни кораби на брега и закотвени по-навътре в морето. Другите богове са прекалено уплашени, за да дойдат да си играят след демонстрацията на сила от страна на Зевс, затова бащата на боговете вади златните си везни и претегля съдбата на мъжете долу — едната тежест е отлята във формата на троянски конник, а другата — на аргивски копиеносец с бронзови доспехи.
Гръмовержецът вдига високо свещените везни, задържа рамото в средата и ахейският черен ден пада надолу, а късметът на троянците се вдига нагоре. Зевс се усмихва, а аз съм достатъчно близо, за да видя, че дъртият мръсник натиска везните с палец.
Троянците се изсипват от градските порти като стършели от разбунено гнездо. Небето е надвиснало ниско, сиво, кипи от тъмна енергия и мълниите на Зевс често удрят бойното поле — и винаги сред аргивците и дългокосите ахейци. Въпреки че ясно виждат гневните знаци на царя на боговете, гърците продължават да налитат на бой — какво друго могат да правят? — Илионското поле ехти от трясъка на щитове, звъна на копия, трополенето на колесници и крясъците на умиращите.
Битката още отначало започва зле за ахейците. Сред редиците им падат светкавици и пърлят мъжете като опаковани в бронз пилета на скара. Хектор се носи напред като природна стихия: кроткият мъж, на когото се бях възхищавал на илионските стени, е изчезнал, заменен от окървавен убиец, който поваля враговете си като стръкове трева и окуражава хората си за още кръв, още сеч. Неговите воини се подчиняват, цялата троянска войска и съюзниците й викват сякаш с едно гърло и заедно се втурват в атака, прегазват отстъпващите ахейци като цунами от бронз и кожа.
Парис — когото едва предишния ден бях описал като суетен женчо и на когото после бях сложил рога — язди до брат си и също прилича на обладана от демон машина за убиване. Неговата специалност е стрелбата с лък и днес като че ли лъковете никога не пропускат. Ахейци и аргивци падат с дългите стрели на Парис в гърлата, сърцата, гениталиите и очите. Всеки изстрел улучва целта.
Хектор си проправя път през всеки възел на гръцка съпротива, сече вратове като стъбла на маргаритки и не чува молбите за милост в глухотата на убийствената си ярост. Ахейците почти успяват да организират силите си срещу троянската атака, но мълния синя енергия от кълбящите се облаци избухва сред тях като космическа граната и гърмът се смесва с виковете на умиращите.
Идоменей и великият цар Агамемнон се втурват в бягство. После Големият и Малкият Аякс, участници в хиляди битки, изгубват кураж и напускат бойното поле. Одисей „дълготърпелив“ не може да издържи устрема и решава да се спаси на корабите си. Тича адски бързо за толкова късокрак човек. Единственият, който не побягва, е старият Нестор, и това е само защото съпругът на Елена е прострелял водещия му кон и в паниката си другите жребци са оплели ремъците си. Нестор разсича ремъците с меча си, явно с намерението да опразни бойното поле колкото може по-бързо, обаче колесницата на Хектор полита напред, мъжете около Нестор падат убити от стрелите на Парис, които щръкнат от гърдите и шиите им, и конете побягват още по-бързо от избягалите гръцки герои, като оставят стареца изправен в своята неподвижна колесница да чака шеметно приближаващия се Хектор.
Когато Одисей го подминава тичешком, без дори да хвърли поглед към него, Нестор извиква: „Сине божествен Лаертов, царю Одисей хитроумен! Где през тълпата ти бягаш…“, обаче сарказмът му е напразен. Одисей изчезва в облака прах на паническото си отстъпление, без да обърне внимание на стария си приятел.
Диомед, когото винаги повече го е страх да не го обявят за страхливец, отколкото от мъките и смъртта, препуска обратно към мелето, явно с намерението да спаси Нестор и да отблъсне Хектор. Мята Нестор до себе си като сбръчкан чувал мръсно пране и старият колесничар хваща юздите с две ръце, и не
Чел съм, че в много битки настъпва такъв момент, в който всичко увисва в равновесие. Докато Хектор се мъчи да овладее конете си и троянците около него объркано спират, гърците виждат възможност да обърнат нещата в своя полза и се втурват в отворилата се пролука към стария Нестор и Диомед. Ахейците временно пак са взели инициативата, диво крещят и посичат мъжете, предвождащи троянското настъпление.
Тогава Зевс отново се намесва. Изтрещява гръм. Светкавица разцепва земята и конете изчезват сред ярки пламъци и смрад на сяра и горящи копита. Ахейските колесници около Диомед и Нестор избухват в хаос от конска плът и хвърчащи трупове. Бронзът се топи, кожените щитове пламват. Даже на дебелоглавия Диомед му става ясно, че днес Зевс не е доволен от него.
Нестор се опитва да обърне отстъпващите коне, обаче те са неуправляеми. Колесницата, вече съвсем сама, тъй като другите ахейци са подвили опашки и са си плюли на петите, се носи към десетте хиляди разлютени трояяци.
— Бързо, Диомеде, грабвай юздите и ми помогни да обърнем тия жребци! — вика Нестор. — Ако продължим сражението, ще намерим смъртта си!
Тидеевият син взема юздите от ръцете на стареца, ала не обръща колесницата.
— Стари войнико, ако днес избягам, Хектор така ще се хвали пред войските си: „С уплах от мене синът на Тидея избяга във стана“.
Нестор го сграбчва за мускулестото гърло.
— Ти какво, да не си шестгодишен? Обръщай тая тъпа колесница, нещастник такъв, иначе Хектор ще си направи жартиери от червата ни преди в Троя да стане време за чай!
Или нещо подобно. Аз съм на стотина метра от тях, когато се случва всичко това, и дистанционният микрофон на тазерната ми палка като че ли не работи нормално. Освен това съм приел облика на троянски пехотинец, тичам заедно с останалите и наблюдавам случващото се през рамо, докато стрелите на Парис падат около и сред нас.
В продължение на две-три секунди Диомед мъчително обмисля дилемата, после обръща конете и насочва колесницата към черните кораби, където ще са в безопасност.
— Ха! — надвиква глъчката Хектор. Той има нов колесничар, Архептолем, красивия син на Ифит, и напада с новия жар на човек, който искрено си обича работата. — Ха! Накарах те да побегнеш, Диомеде! Страхливец такъв! Женчо! Кукличка! Пръдня смрадлива!
Диомед се обръща в колесницата си, сбърчил лице от гняв и срам, ала Нестор държи юздите, а конете сами са определили в коя посока е по-безопасно. Колесницата трополи по камъни и коловози и прегазва бягащи гръцки пехотинци в дивото препускане на конете към брега. Сега единствената възможност Диомед да се бие с Хектор е да скочи на земята и да се сражава с хилядите троянци пеш. Той предпочита да не го
