слаб ветрец, който миришеше на солено море и понякога — удивително — на растителност.
— Някога чудил ли си се защо са ни дали това сетиво? — попита Орфу, когато Манмът му описа мириса на растителност при навлизането в широкото устие на Валес Маринерис откъм Тетида.
— Кое?
— Обонянието.
Европейският меровек се замисли. Винаги беше приемал обонянието си за даденост, макар и безполезно под водата или на повърхността на Европа и напълно излишно в еконишата на „Смуглата дама“ — с други думи, навсякъде, където съществуваше.
— Мога да усетя миризмата на токсични изпарения в подводницата или херметичните помещения в базата „Конамара Хаос“ — накрая отвърна той, макар да разбираше, че отговорът му не е задоволителен. Моравеките имаха по-сигурни вградени сензори за такива опасности.
Йониецът тихо избуботи.
— И аз можех да усетя мириса на сяра, когато бях на повърхността на Йо, но на кого му трябва това?
— Можеш ли да усещаш мирис? — учуди се Манмът. — Това не е много логично за вакуумен моравек.
— Така е — съгласи се приятелят му. — Нито фактът, че прекарвам… прекарвах… повечето си време в гледане на нещата в човешкия спектър на видимата светлина, обаче го правех при всяка възможност.
Манмът се замисли и за това. Той правеше същото, въпреки че лесно виждаше в инфрачервените и ултравиолетовите диапазони на спектъра. Знаеше, че зрението на Орфу включва радиочестоти и магнитни линии, каквито старостилните човеци не бяха притежавали и които бяха много по-необходими за моравек, работещ при силната радиация в Галилеевия космос. Тогава защо приятелят му най-често избираше ограничените човешки „видими“ дължини на вълните?
— Струва ми се, защото нашите създатели и всички следващи поколения моравеки тайно са искали да са хора — отговори на неизречения въпрос на Манмът йониецът — този път без иронично или весело буботене. — Ефектът на Пинокио.
Манмът не се съгласи с това, но беше прекалено потиснат, за да спори.
— На какво мирише сега? — попита Орфу.
— На гнила растителност — отвърна Манмът, докато фелуката завиваше по широкото устие. — Мирише на Шекспировата Темза при отлив.
За да не полудее от бездействие, през първата седмица от плаването им по реката Манмът разглоби и разгледа другите три неща, донесени от подводницата. Орфу беше четвъртото.
Най-малкият артефакт, гладък овоид, не много по-голям от компактното тяло на Манмът, бе Устройството — най-важният елемент от задачата на покойния Корос III. Манмът и Орфу знаеха само, че ганимедецът трябва да го занесе на Монс Олимпус и при определени, неизвестни на двамата обстоятелства да го задейства.
Манмът сканира Устройството със сонар и свали малка част от огледалната му транссплавна броня. Не успя да установи функцията му. Истинската машина, ако изобщо беше машина, бе макромолекулярна, по същество нанооформена механизирана молекула с ядро от огромна енергия, сдържана само от вътрешните полета на макромолекулата. Единственото „същинско устройство“, свързано с бронята, което Манмът успя да открие, представляваше електрически превключвател. Електрически ток от трийсет и два волта, насочен към съответното място на бронята, щеше да… да направи нещо с макромолекулата.
— Може да е бомба — предположи Манмът, след като върна квадратния сантиметър от металната броня на мястото му.
— И то каква бомба — измърмори Орфу. — Може да взриви цяла планета.
Манмът отправи поглед към стените на канала, по който плаваха — все още бяха на три километра от високите южни скали, издигащи се край вътрешното море — и си представи, че всички тези красиви червени тераси ги няма. Помисли си за високите ризофори, които растяха в тресавищата по устието, за причудливите форми на прещипа, покриващ скалите в долината, даже за прелестното синьо небе с бели облачета, и се опита да си представи всичко това унищожено от квантова експлозия, достатъчно мощна, за да разцепи целия свят. Не му се струваше редно.
— Сещаш ли се какво друго може да е Устройството освен бомба? — попита той Орфу.
— В момента нищо не ми идва наум — отвърна йониецът. — Обаче нещо, което съдържа толкова огромна експлозивна квантова енергия, надхвърля моите технически познания. Бих те посъветвал да пипаш внимателно Устройството, да му подложиш възглавници или нещо подобно, но щом вече оцеля от атаката на колесницата и проникването в атмосферата, едва ли е толкова деликатно. Тегли му един шут и карай нататък. Какъв е следващият артефакт?
Следващият предмет бе малко по-голям от Устройството, но много по-понятен.
— Някакъв комуникатор — каза Манмът. — В момента е сгънат, но ако го задействам, ще се разгъне върху триножника си, ще насочи голяма сателитна антена към небето и ще изстреля сериозна струя… не знам точно от какво. Закодирана енергия по теснолъчевия канал или може би дори модулирана гравитация.
— Защо му е било на Корос такова нещо? — попита Орфу. — Комуникационните сателити още са в орбита и космическият кораб можеше да излъчва всякакви сигнали до Галилеевия космос. По дяволите, даже твоята подводница можеше да установи връзка с дома.
— Може да не е било предназначено за контакт с Юпитер — предположи Манмът.
— Ами с кого?
Европейският моравек нямаше представа.
— Как е щял Корос да шифрова съобщението? — зачуди се йониецът.
— Има виртуални жакове — отговори Манмът, след като внимателно разгледа компактния уред под нановъглеродния кожух. — Можем да свалим всичко, което сме видели и научили, да го шифроваме и да го задействаме. Освен ако не се изисква шифър за активиране. Искаш ли да се включа в него и да проверя?
— Не, още не.
— Тогава ще го затворя.
— Какъв източник на енергия използва този комуникатор? — поинтересува се Орфу, преди приятелят му да успее да затвори устройството.
По-дребният меровек не познаваше точно тази технология, но описа магнитния контейнер и схемата на силовото поле.
— Божичко — възкликна йониецът. — Това е фелшенмаса на Чевков. Изкуствена антиматерия, с каквато е работила първата междузвездна сонда на Консорциума. Тук има достатъчно енергия, за да останем живи още няколко земни века, ако открием как да я използваме.
Органичното сърце на Манмът се разтуптя.
— Можем ли да заменим с това нещо ядрения реактор на „Дамата“?
Орфу помълча няколко безкрайни секунди и накрая каза:
— Съмнявам се. Прекалено много енергия се освобождава прекалено бързо и е прекалено трудно да се овладее. Ние с теб бихме могли да черпим от полето й, обаче мисля, че нямаше да успеем да задвижим „Смуглата дама“ с нея даже подводницата да беше ремонтирана. А и ти каза, че не можеш да я ремонтираш сам, нали?
— Просто не е възможно другаде освен на ледените докове в „Конамара Хаос“. — Манмът изпитваше странна смесица от съжаление и облекчение при вестта, че клетата „Дама“ не може да се поправи. Колкото и да го потискаше смъртта на подводницата му, мисълта да обърнат и да плават още две хиляди километра до нея го угнетяваше още повече.
Последният артефакт от товара беше най-голям, най-тежък и най-неразгадаем.
Контейнерът представляваше бамбуков сандък, висок метър и половина и два метра широк, обвит в прозрачен трансполимер. След кратък оглед се установи, че е пълен със стотици квадратни метри микротънък полиетилен със стелт функция и втъкани нишки, представляващи слънчеви батерии, двайсет и четири свързани конични титанови сегмента, четири херметични кутии хелий, смес от кислород, азот и
