метанол, осем атмосферни пулсови дюзи с външно управление и накрая дванайсет сгънати петнайсетметрови бъкивъглеродни въжета, завързани за четирите страни на сандъка.
— Предавам се — след няколко минути чудене, бърникане и сгъване въздъхна Манмът. — Какво е това, по дяволите?
— Балон — отвърна Орфу.
Приятелят му поклати моравекската си глава. В атмосферата на Юпитер имаше и живи, и моравекски балонни същества, други плуваха в супата на Сатурн, обаче за какво му бе на Корос III изкуствен балон на Марс?
Йониецът му прати отговора в момента, в който Манмът го чу в собствения си ум.
— Задачата на Корос е била да стигне до върха на Олимп, до мястото на квантово смущение, и за тази цел е трябвало да се изкачи на вулкана. Какви са размерите на този… балон?
Манмът му каза.
— Пълен с хелий на марсианското морско равнище, това означава диаметър от над шейсет и височина около трийсет и пет метра, което спокойно може да издигне коша с теб, Устройството и комуникатора до самия космос… или до върха на Олимп — заключи Орфу. — Явно намерението на Корос е било такова. Има ли трансполимерен гюрук — някакво надуваемо покривало?
— Да.
— Тогава няма съмнение.
— Но на южния склон на Монс Олимпус има ескалатор — глупаво напомни Манмът.
— Корос и моравеките, които са подготвили експедицията, не са го знаели — отбеляза йониецът.
Приятелят му за миг извърна очи от балона, за да помисли. Южните скали на Валес Маринерис бяха само тънка червена линия на синьо-зеления хоризонт и фелуката навлизаше все по-дълбоко в централните канали на устието.
— Кошът е прекалено малък за теб — съобщи той.
— Естествено.
— Ще направя по-голям.
— Наистина ли смяташ, че ще се качим на върха на Монс Олимпус?
— Не знам, но съм сигурен, че ще ни остават над две хиляди километра до вулкана, когато… ако изобщо стигнем до западния край на Валес Маринерис с това корабче. Нямах представа как ще минем през хаоса на Ноктис Лабиринтус и платото Тарзис до Олимп, но този… балон… може да свърши работа. Евентуално.
— Можем да започнем веднага — предложи Орфу. — Така ще е по-бързо от тази… как се казваше?
— Фелука. — Манмът погледна такелажа и платната, които рязко се открояваха на розово-синьото небе. Няколко зелени човечета с лекота подскачаха от въже на въже. — Не, не бива да използваме балона, преди да е наложително. Тъканта му е покрита с хамелеонов стелт пласт, както и кошът, но не съм убеден, че онези с летящите колесници не могат да го засекат. Ще го надуем, когато стигнем до Ноктис Лабиринтус. Полетът и без това ще е дълъг и труден, тъй като между нас и Олимп се издигат три от най-високите вулкани на Марс.
Орфу избуботи почти на субзвуково равнище.
— „Осемдесет дни около света“, а?
— Не около целия свят — възрази приятелят му. — Като броим и плаването с кораба, трябва да изминем само малко повече от една четвърт от него.
Манмът реши да убие времето и да се отърси от мрачното си настроение, като чете Шекспировите сонети от физическата книга, която бе взел от „Смуглата дама“. Не се получи — през последните няколко години се беше унасял в анализи, разкриване на скрити структури, словесни връзки и драматично съдържание и сега сонетите му се струваха тъжни. Тъжни и доста гадни.
Манмът моравекът не можеше да се интересува лично какво прави „Уил поетът“ с „Момъка“ в сонетите или какво очаква в замяна — Манмът нямаше нито пенис, нито анус и не копнееше да има — ала многословните ласкателства и скандални заплахи към глуповатия, но богат „момък“ от страна на по- възрастния поет бяха потискащи и граничеха с извратеност. Той се прехвърли на сонетите за „Смуглата дама“, но те бяха още по-цинични и перверзни. Беше съгласен с анализа, че интересът на поета към тази жена е насочен точно към нейната разпуснатост — ако трябваше да се вярва на поета, тази жена с тъмна коса, тъмни очи, мургава гръд и тъмни зърна не бе уличница, а нещо като курва.
Отдавна беше свалил очерка на Фройд от 1910 година „Един особен тип избор на обект, правен от мъжете“, в който знахарят от Изгубената ера описваше случаи с мъже, сексуално възбуждащи се само от жени, известни със своята разпуснатост. Шекспир не се колебаеше да опише женската вагина като „залив, открит за всеки съд“ и презрително да възкликне „лукавата любов“, имайки предвид разпуснатостта на своята Смугла дама. Манмът години наред щастливо се беше ровил в дълбоките равнища и драматични структури зад тези вулгаризми, но днес, когато слънцето залязваше над огромното вътрешно море и скалите розовееха и червенееха на север, той виждаше сонетите само като мръсни чаршафи, лични изповеди на похотлив поет.
— Сонетите си ли четеш? — попита Орфу.
Манмът затвори книгата.
— Как разбра? Да не си станал телепат, след като изгуби очите си?
— Още не — избуботи йониецът. Грамадната му рачешка коруба беше завързана за палубата на десет метра от носа, където седеше Манмът. — Просто понякога твоето мълчание е по-литературно от друг път.
Приятелят му се изправи и се обърна към залеза. Зелените човечета сновяха по такелажа и котвеното въже, подготвяйки кораба за съня си.
— Защо са програмирали някои от нас да сме предразположени към човешки книги? — попита той. — Каква полза за моравеките, след като човешкият род може вече да е изчезнал?
— И аз съм си задавал този въпрос — рече Орфу. — Корос Трети и Ри По бяха лишени от този недъг, но ти сигурно познаваш други, които са били обсебени от човешката литература.
— Моят някогашен партньор Урцвайл постоянно препрочиташе Библията — потвърди Манмът. — Изучава я десетилетия наред.
— Да, както аз и моя Пруст. — Йониецът изтананика няколко такта от „Аз и моята сянка“. — Знаеш ли какво е общото между всички тия неща, около които гравитираме, Манмът?
Другият моравек се замисли за миг и накрая призна:
— Не.
— Те са неизчерпаеми.
— Неизчерпаеми ли?
— Да. Ако бяхме хора, точно тези пиеси, романи и стихове щяха да са като къщи, в които винаги се отварят нови стаи, тайни стълбища, скрити тавани… такива неща.
— Аха. — Манмът не разбираше метафората.
— Днес не ми се струваш доволен от Барда — каза Орфу.
— Струва ми се, че тази неизчерпаемост ме е изчерпала — призна Манмът.
— Какво става на палубата? Оживено ли е?
Европейският моравек откъсна очи от залеза. Три четвърти от екипажа безшумно тичаха, завързваха, пристягаха и спускаха котвата. Оставаха само три-четири минути слънчева светлина преди зелените човечета да потънат в хибернация — просто лягаха, свиваха се на кълбо и се изключваха за през нощта.
— Вибрациите по палубата ли усети? — попита Манмът приятеля си. Освен миризмата, това бе последното сетиво, останало на Орфу.
— Не, просто знам кое време на деня е — поясни йониецът. — Защо не им помогнеш?
— Моля?
— Помогни им — повтори вакуумният моравек. — Ти си опитен моряк. Или поне можеш да различиш корабно въже от ножовка.
— Само ще им се пречкам. — Манмът погледна работещите бързо и прецизно зелени човечета. Те сновяха по такелажа и мачтите като маймунките, които бе гледал на видеозаписи. — Ние може да не сме
