телепати, но съм убеден, че те са — прибави той. — Нямат нужда от моята помощ.
— Глупости. Направи нещо полезно. Аз ще почета за мосю Суан и неговата невярна приятелка.
Манмът се поколеба за момент, ала после пъхна незаменимата книга със сонети в раницата си, затича се към средната палуба и се включи в спускането на триъгълното платно. Отначало зелените човечета прекъснаха синхронизираната си дейност и го зяпнаха — антрацитночерните им очички се вторачиха в него от безизразните им прозрачни зелени лица, — но после му направиха място и като поглеждаше залязващото слънце и вдишваше чистия марсиански въздух, моравекът с желание се захвана на работа.
През следващите няколко седмици настроението на Манмът от угнетеност преля в удовлетворение и накрая в моравекската равностойност на щастие. Всеки ден работеше заедно със зелените човечета, водеше разговори с Орфу, докато кърпеше платна, снаждаше такелаж, търкаше палубата, вдигаше котвата и стоеше на румпела. Фелуката напредваше с четирийсетина километра дневно, което изглеждаше нищожно, докато не се вземеше предвид, че плаваха срещу течението, че ветровете бяха непостоянни и че през повечето време се налагаше да гребат и че през нощта съвсем спираха. Тъй като Валес Маринерис беше дълга четири хиляди километра — почти колкото държавата от Изгубената ера, наречена Съединени щати — Манмът се бе примирил, че ще осъществят прехода за стотина марсиански дни. След западния край на вътрешното море, постоянно си напомняше той, а Орфу му напомняше, когато той забравяше, ги очакваха още хиляда и осемстотинте километра на платото Тарзис.
Манмът не бързаше. Удоволствията на платнохода — доколкото можеше да каже, корабът си нямаше име, а моравекът нямаше намерение да убие още едно зелено човече, за да попита — бяха прости и истински, гледките бяха изумителни, денем слънцето грееше, нощем въздухът бе прохладен и отчаяната настойчивост на тяхната мисия избледняваше под въздействието на успокоителната цикличност на рутината.
В края на шестата седмица плаване — Манмът работеше върху предната от двете мачти на фелуката — на по-малко от километър пред кораба се появи ниско летяща колесница — само на трийсетина метра над платната — и той нямаше време да се скрие. Беше сам между двата сегмента на мачтата — платната на фелуката бяха триъгълни и двете мачти се състояха от сегменти, като горните бяха наклонени назад — и по такелажа нямаше зелени човечета. Манмът бе напълно открит за погледа на онзи, който управляваше колесницата.
Тя прелетя с неколкостотин километра в час, при това съвсем ниско, и моравекът успя да види, че двата коня, които я теглеха, са холограми. Вътре стоеше само един мъж в жълто-кафява туника, здраво стиснал виртуалните юзди. Имаше златиста кожа и излъчваше могъща красота, дългата му руса коса се развяваше зад него. Така и не благоволи да погледне надолу.
Манмът използва възможността да проучи машината и фигурата с всичките видеофилтри, честоти и дължини на вълните, които имаше на разположение, като препращаше данните по теснолъчевия канал на Орфу в случай че богът от колесницата го види и реши да го повали от мачтата с едно махване на ръка. Конете, юздите и колелата бяха холографски, ала колесницата бе съвсем истинска — от титан и злато. Не засече ракети, йонен пулс и реактивна следа, но енергията покриваше целия електромагнитен спектър — достатъчно, за да заглуши радиовръзката на моравеките, ако не използваха теснолъчевия канал. Нещо повече, летящата машина оставяше четириизмерни потоци квантова енергия. Част от енергийния й профил се улавяше в силово поле, което Манмът ясно виждаше в инфрачервения спектър — енергиен щит пред колесницата, който я пазеше от вятъра, и по-голям защитен балон около цялата машина. Радваше се, че не е хвърлил камък, нито е стрелял по нея — ако имаше камък или енергийно оръжие, а той нямаше. Силовото поле, изчисли Орфу, можеше да се справи с всякаква опасност, освен може би ядрен взрив.
— С какво лети? — попита вакуумният моравек, когато колесницата се смали на изток. — Магнитното поле на Марс не е достатъчно силно, за да задвижва каквато и да било електромагнитна летяща машина.
— Според мен с квантова енергия — отвърна от предната мачта Манмът. Денят беше ветровит и фелуката силно се клатеше под напора на вълните.
Орфу изсумтя.
— Насоченото квантово изкривяване може да разкъса времето и пространството — както и хората и планетите, — но не виждам как може да задвижи колесница.
Приятелят му сви рамене, въпреки че йониецът не можеше да го види изпод навеса на палубата — а и изобщо.
— Е, поне няма витла — отвърна Манмът. — Ще ти сваля данните, но ми се стори, че тая тромава машина следва квантово изкривена гънка.
— Странно. Но даже хиляда такива летящи машини не могат да обяснят квантовото изкривяване, което Ри По регистрира на Монс Олимпус.
— Така е — съгласи се европейският моравек. — Добре, че този… бог… не ни видя.
Двамата се умълчаха. Манмът се заслуша в плисъка на вълните, които се разбиваха в носа на фелуката, и плющенето на големите платна. Такелажът тихо звънтеше на вятъра и тази музика му доставяше искрена наслада. Харесваше му и люлеенето на кораба, което с лекота компенсираше, като се държеше за мачтата с една ръка и за най-близкото опънато въже с другата. Вече бяха навлезли в най-широката част на залятата долина, в район, наречен Мелас Хазма. На север започваше огромното субморе Кандор Хазма. Дълбочината надхвърляше осем километра, но на хоризонта на юг се очертаваха силуетите на големи острови — дълги неколкостотин километра и широки трийсет-четирийсет.
— Може да те е видял и просто да е повикал по радиостанцията подкрепления от Олимп — предположи Орфу.
Манмът прати радиоеквивалента на въздишка.
— Както винаги, си оптимист.
— Реалист — поправи го приятелят му. После гласът му стана сериозен. — Знаеш ли, Манмът, скоро пак ще се наложи да разговаряш със зелените човечета. Трябва да им зададем много въпроси.
— Знам. — От тази мисъл му призляваше.
— Може би трябва да надуем балона по-рано, отколкото възнамерявахме — продължи Орфу. Манмът беше отделил няколко дни, за да направи по-широк и дълбок кош, като използва бамбука на стария и дъски от една от вътрешните стени на фелуката. Зелените човечета не бяха възразили.
— Все пак смятам, че не бива да избързваме — настоя Манмът. — Дори не сме сигурни за преобладаващите ветрове този месец, а щом балонът попадне във въздушните течения, дюзите няма да са ни от голяма полза. Трябва колкото може повече да се приближим към Олимп, преди да рискуваме с балона.
— Съгласен съм — след кратко мълчание отвърна Орфу. — Време е обаче пак да поговорим със зелените човечета. Според мен те не използват телепатия — нито при общуването си с теб, нито помежду си.
— Как така? — Манмът погледна към десетината човечета, които работеха по предния такелаж. — Тогава как го правят? Те нямат уста и уши, не предават данни по радиото, теснолъчевата връзка, мазерната или светлинната честота.
— Мисля, че информацията е в частиците в телата им — поясни йониецът. — Нанопакети кодирани данни. Затова настояват да стискаш с ръка онзи вътрешен орган — той е нещо като телеграфна централа, — а ръката ти, за разлика от общите ти манипулатори, е органична. В кръвоносната ти система чрез осмоза проникват живи молекулярни машини и стигат до органичния ти мозък, където превеждат информацията.
— Тогава как общуват помежду си? — усъмни се Манмът. Телепатичната теория му харесваше повече.
— По същия начин. Чрез допир. Кожата им е полупропусклива, сигурно данните преминават при всеки случаен контакт.
— Не знам. — Европейският моравек се замисли. — Спомняш ли си, че този екипаж като че ли знаеше всичко за нас, когато пристигна фелуката? Например къде отиваме. Имах чувството, че нашето присъствие им е предадено телепатично по цялата мрежа на зелените човечета.
— Да, и на мен ми се струваше така — съгласи се Орфу. — Обаче освен факта, че нито човешката, нито моравекската наука не е установила даже само теоретична основа за съществуване на телепатия,
