Илион

смъртните, даже вас героите. От високия им връх на Олимп вие изглеждате по-нищожни от насекоми, животът ви е отвратителен, скотски и кратък, самото ви съществуване има смисъл само защото ги разсмивате със смъртта си. Така че, като се цупеше в шатрата си, докато се решаваше съдбата на войната, ти си разсърдил третородната щерка на Зевс и самия господар на боговете.

— Те убиха Патрокъл! — изрева Ахил и се отдръпна от богинята. Босите му ходила оставяха стъпки по мокрия пясък. Стъпки, които следващите вълни отмиваха.

— Те смятат, че си прекалено страхлив, за да отмъстиш за смъртта му — каза Тетида. — Хвърлили са трупа му на гарваните и лешоядите по чукарите на Олимп.

Ахил простена и падна на колене. Загреба пълни шепи мокър пясък и ги запрати по голите си гърди.

— Защо ми казваш това чак сега, майко? Щом си знаела за презрението на боговете към мен, защо не ме предупреди по-рано? Винаги си ме учила да служа на Зевс и да го почитам. Да се подчинявам на Атина.

— Винаги съм се надявала, че другите богове ще се смилят над нашите смъртни деца — рече Тетида. — Ала студеното сърце на Зевс и войнишкият нрав на Атина си казаха своето. Човешкият род вече не ги интересува. Даже за развлечение. Даже ние, неколцината безсмъртни, които се застъпваме за вас, не сме в безопасност от Зевсовия гняв.

Ахил се изправи и пристъпи към майка си.

— Ти си безсмъртна, майко. Зевс не може да ти навреди.

Тетида мрачно се засмя.

— Бащата на боговете може да убие всеки, когото пожелае, чедо. Даже безсмъртен. Нещо повече, той може да ни заточи в мрачния Тартар, да ни хвърли в оная адска яма, както стори с родния си баща Кронос и ридаещата си майка Рея.

— Значи и ти си в опасност — вцепенено промълви Ахил. Олюляваше се като пиян.

— Аз съм обречена — потвърди Тетида. — Ти също, чедо, ако не направиш единственото, което никой смъртен, даже дръзкият Херакъл, не е опитвал да стори.

— Какво, майко? — На звездната светлина лицето на Ахил претърпяваше смущаващи преображения и изразяваше ту отчаяние, ту ярост, ту нещо повече от ярост.

— Победи боговете — прошепна Тетида. Прибоят почти заглуши думите й. Ахил пристъпи още по-близо и наведе глава, сякаш не вярваше на ушите си. — Победи боговете — повтори тя. — Щурмувай Олимп. Убий Атина. Свали Зевс.

Героят се олюля.

— Възможно ли е това?

— Не, ако действаш сам — отвърна богинята. Около ходилата й се пенеха бели вълни. — Но ако вземеш със себе си своите аргивци и ахейци…

— Тая нощ Агамемнон и брат му управляват ахейците, аргивците и техните съюзници — прекъсна я синът й и хвърли поглед към огньовете, пламтящи из дългия крайбрежен стан, и после към далеч по- многобройните троянски стражеви огньове оттатък защитния ров. — А тая нощ аргивците и ахейците са пред пълен разгром, майко. Призори черните кораби може да изгорят.

— Може да изгорят — натърти Тетида. — Днешните победи на троянците са просто поредният знак за капризите на Зевс. Обаче аргивците и ахейците ще те последват към победа даже срещу боговете, Ахиле. Тъкмо тая нощ Агамемнон каза на Одисей, Нестор и другите, които се бяха събрали посред нощ в стана му, че той бил по-велик мъж — по-мъдър, по-силен и по-храбър от Ахил. Покажи му, че греши, чедо. Покажи на всички, че греши.

Ахил се обърна с гръб към нея. Гледаше далечния Илион, по чиито високи стени ярко пламтяха факли.

— Не мога едновременно да се бия срещу боговете и троянците.

Тетида го стисна за рамото и синът й се обърна към нея.

— Имаш право, чедо, бързоноги Ахиле. Трябва да прекратиш тая безсмислена война с Троя, започнала заради оная кучка, жената на Менелай. Кого го е грижа къде спи смъртната Елена или дали на Атридите Менелай и неговия надменен брат Агамемнон са им турили рога? Прекрати войната. Сключи мир с Хектор. Тая нощ и той има основание да мрази боговете.

Ахил погледна въпросително майка си, ала тя не му обясни. Мъжеубиецът отново отправи очи към факлите в далечния град.

— Ще ми се да можех тая нощ да видя Олимп, за да убия Атина, да сваля Зевс и да си върна тялото на Патрокъл, за да го погреба както подобава. — Гласът му бе тих, но ужасен с безумната си решимост.

— Ще пратя човек да ти покаже пътя — отвърна Тетида.

Той отново рязко се извъртя към нея.

— Кога?

— Утре, след като разговаряш с Хектор и се обедините с троянците. И след като отнемеш властта над аргивците и ахейците от перчещия се Агамемнон.

Ахил запремигва от смайващата дързост на думите й.

— Как ще се разбера с Хектор, без единият от нас да убие другия?

— Ще пратя човек да те заведе и там — обеща Тетида и отстъпи назад. Предутринните вълни се разбиваха в прасците й.

— Чакай, майко! Аз…

— Сега ще ида в дома на татко Зевс, за да намеря съдбата си — промълви майка му. Гласът й почти се изгуби под шума на прибоя. — Ще те подкрепя за сетен път, чедо, ала се боя, че съм обречена на провал и изгнание. Бъди смел, Ахиле! Бъди храбър! Съдбата ти съвсем не е предрешена. Още можеш да избираш между смърт и слава или дълъг живот, но имаш и трети избор, Ахиле, живот и слава… и то каква слава! Никой смъртен не е мечтал за такава слава! Отмъсти за Патрокъл.

— Майко…

— Боговете могат да умират, чедо. Боговете… могат… да… умират. — Фигурата й затрептя, промени се, превърна се в мъгла и изчезна.

Ахил дълго остана вторачен в морето — чак докато студената светлина на Зората не започна да се процежда от изток — после се обърна, облече се, обу си сандалите, надяна доспехите и наколенниците си, вдигна тежкия щит, пъхна меча в ножницата, взе копието си и закрачи към Агамемноновия стан.

След това представление припадам. През цялото време на диалога преобразяващата ми гривна пиукаше в ухото ми със своя ИИ глас: „Десет минути енергия до изключване. Шест минути енергия до…“ и така нататък.

Енергията е почти на изчерпване и нямам представа как да заредя устройството. Остават ми малко под три минути време за преобразяване, обаче то ще ми трябва, за да посетя семейството на Хектор.

„Не можеш да отвлечеш дете“ — чувам тихия гласец на онова, което е останало от съвестта ми. „Трябва“ — разнася се единственият възможен отговор.

Трябва.

В момента съм се заел с това. Обмислил съм го. Патрокъл беше ключът към Ахил. Скамандър и Андромаха, Хекторовият син и съпруга, са ключът към Хектор. Единственият ключ.

По-рано, когато се телепортирах на огрения от следобедното слънце хълм в Индиана с безжизнения Патрокъл на ръце, нямаше и следа от Найтенхелзър. Бързо оставих гърка в тревата — не съм хомофоб, обаче се чувствам странно да влача гол мъж — и започнах да викам Кийт Найтенхелзър, ала напразно. Може би древните индианци вече го бяха скалпирали или го бяха приели в племето си. Или пък просто беше преплувал реката и събираше орехи и плодове в гъсталака.

Патрокъл изпъшка и се разшава.

Морално ли е да зарежеш замаян гол мъж като пришълец в чужда земя? Дали щеше да го убие мечка? Едва ли. По-вероятно Патрокъл щеше да намери и убие нещастния Найтенхелзър, въпреки че гъркът беше гол и невъоръжен, а Кийт още имаше бойна броня, тазерна палка и реквизитен меч. Да, бях готов да заложа на Патрокъл. Морално ли е да зарежеш бесния Патрокъл в същата земя, в която бях оставил един миролюбив учен?

Нямах време да мисля за това. Проверих енергията на преобразяващата гривна — установих, че