Илион

продължава да се изчерпва — и се телепортирах обратно на илионския бряг. Бях научил някои неща за превръщането в богиня от въплъщението ми в ролята на Палада, пък и Тетида нямаше да изисква толкова много енергия, колкото Зевсовата щерка. С малко късмет преобразяващата гривна щеше да ми позволи да довърша сцената с Ахил и да остане малко за семейството на Хектор.

Така и стана. И наистина ми остана малко. Мога да се преобразя за последен път.

Семейството на Хектор. В какво съм се превърнал?

В беглец, мисля си, надявам шлема на Хадес на главата си и тръгвам по пясъка. В отчаян човек.

„Дали ще се изтощи и телепортаторният медальон? Дали в тазера е останал още един заряд, ако случайно ми потрябва в Илион?“

Скоро ще узная. Каква ирония, ако успея да привлека и Ахил, и Хектор за своята кауза, обаче не ми остане енергия да ги телепортирам на Олимп!

По-късно ще мисля за това. По-късно ще мисля за всички тия глупости.

В момента имам среща — в четири сутринта — с жената и сина на Хектор.

35.На 12000 метра над платото Тарзис

— Какво има да каже Пруст за балоните?

— Нищо особено — отвърна Орфу от Йо. — Той изобщо не е обичал пътешествията. Какво казва Шекспир за балоните?

Манмът не отговори на въпроса, а каза:

— Ще ми се да можеше да видиш това.

— И на мен ми се ще да можех да го видя — рече Орфу. — Описвай ми всичко.

Другият моравек вдигна очи.

— Достатъчно сме високо и небето над нас е почти черно, изсветляващо до тъмносиньо, после става по-светлосиньо на хоризонта. Под нас още е облачно — ранните утринни лъчи обагрят облаците в златисто и розово. Облачната покривка зад нас е разкъсана и виждам синята вода и червените скали на Валес Маринерис, които се простират чак до източния хоризонт. На запад, посоката, в която се движим, облците покриват по-голямата част от платото Тарзис — сякаш са обгърнали земята, — обаче трите по-близки вулкана пробиват златистата покривка. Арсия Монс е най-далеч наляво, после Павонис Монс и Аскреус Монс, най на север. Всички са яркобели от сняг и лед и сияят на утринната светлина.

— Виждаш ли вече Олимп? — попита Орфу.

— О, да. Въпреки че е най-далеч, Монс Олимпус е най-високият вулкан и се издига над западната дъга на планетата. Намира се между Павонис и Аскреус, но явно е по-надалеч. Той също е бял от лед и сняг, обаче върхът му не е заснежен и е червен от изгрева.

— Виждаш ли Ноктис Лабиринтус, където оставихме зеките?

Манмът се наведе от ръба на коша, който беше построил, и погледна назад.

— Не, там още е облачно. Но когато се издигахме под облаците, виждах цялата каменоломна, пристанището и лабиринта Ноктис. Зад пристанището и кариерите лабиринтът от каньони и свлачища продължава стотици километри на запад и десетки километри на север и юг.

През последните дни от плаването им с фелуката бе валяло, валеше и когато влязоха в оживеното пристанище при каменните кариери на зелените човечета в Ноктис Лабиринтус, валеше още по-проливно, когато Манмът най-после сглоби коша, наду балона от собствените си резервоари и го издигна над града на зеките. Един от тях предложи сърцето си за общуване, ала Манмът поклати глава. Може и да не умираха като индивиди, както твърдеше Орфу, но Манмът не можеше да понесе мисълта, че ще изхаби още едно зелено човече. Пък и събралите се зеки незабавно разбраха какво прави с импровизирания кош и му се притекоха на помощ в довършителните работи.

— Как изглежда балонът? — допита Орфу. Вакуумният моравек беше завързан в средата на разширения кош и поставен в рамка, която Манмът бе оковал. До него бяха предавателят и по-малкото Устройство.

— Прилича на грамадна тиква над нас — отвърна приятелят му.

Орфу избуботи по теснолъчевия канал.

— Изобщо виждал ли си истинска тиква?

— Не, разбира се, но и двамата с теб сме виждали образи. Балонът е оранжев овоид, около шейсет и пет метра широк и петдесетина висок. Има вертикални ребра като тиква… и е оранжев.

— Мислех, че е обвит в стелтматериал — изненада се Орфу.

— Така е. Стелтматериалът е оранжев. Предполагам, че нашите моравекски дизайнери не са взели предвид факта, че онези, от които се крием, може да имат и очи, и радар.

Този път буботенето на Орфу прозвуча като гръм.

— Типично — отбеляза йониецът. — Типично.

— Бъкивъглеродните въжета са вързани за дъното на балона — продължи описанието Манмът. — Кошът виси на четирийсетина метра под него.

— Добре завързан, надявам се.

— Доколкото ми беше по силите, въпреки че може да съм забравил да завържа някой и друг възел.

Орфу отново избуботи и се умълча. Манмът известно време се наслаждаваше на гледката.

Йониецът проговори чак вечерта. Звездите пламтяха студено, ала Манмът виждаше повече атмосферно сияние, отколкото през целия си живот. Луната Фобос се носеше ниско в небето, Деймос току-що беше изгрял. Облаците и вулканите отразяваха звездната светлина. На север искреше океанът.

— Стигнахме ли вече? — попита Орфу.

— Не. Още ден, ден и половина.

— Вятърът в правилната посока ли ни носи?

— Повече или по-малко.

— Определено „по-малко“, приятелю.

— Движим се на север-северозапад. Може да минем покрай Монс Олимпус.

— Това изисква определено умение. Да пропуснеш вулкан, голям колкото Франция.

— Това все пак е балон — напомни му Манмът. — Сигурен съм, че Корос Трети е имал намерение да го надуе в подножието на вулкана, а не на хиляда и двеста километра от него.

— Чакай. Струва ми се, че си спомням нещо — морето Тетида е точно на север от Олимп.

Манмът въздъхна.

— Нали затова направих новия кош във формата на открит кораб.

— Изобщо не си ми го споменавал, докато го строеше.

— Тогава не ми се струваше важно.

Известно време летяха в мълчание. Наближаваха вулканите на Тарзис и Манмът смяташе, че до пладне на другия ден може да подминат най-северния, Аскреус. Ако вятърът продължеше да е променлив, щяха да прелетят на десетина-двайсет километра северно от него. Нямаше нужда дори да променя зрението си на подсилен режим, за да се удиви на красотата на лунната и звездната светлина, която се отразяваше в леда по върховете на четирите вулкана.

— Мислех си за онова нещо с Просперо и Калибан — внезапно се обади Орфу и сепна Манмът, който се беше унесъл.

— Да?

— Предполагам, че и ти мислиш също като мен — че ония статуи на Просперо и фактът, че зелените човечета познават „Бурята“, са резултат от интереса на някой човешки или постчовешки диктатор към Шекспир.

— Та ние дори не сме сигурни, че каменните глави изобразяват Просперо — възрази Манмът.

— Да, разбира се. Обаче зелените човечета предполагат така, а се съмнявам да са ни излъгали. Сигурно изобщо не могат да лъжат — не и когато общуват с теб чрез молекулярни нанопакети.

Манмът не отговори, ала и той имаше същото впечатление.

— Тези хиляди каменни глави, обграждащи северния океан… — продължи Орфу.

— И залятата котловина Хелас на юг — спомни си орбиталните снимки приятелят му.

— Да. Та тези хиляди каменни глави имат нещо общо с Шекспировите герои.