наведе към белоперата му шия и я преряза.
Скочи на земята и затича към Харман. Гигантската птица се строполи на няма и три метра пред тях. Кръв шурна като фонтан на метър и половина във въздуха, после червената струя отслабна и съвсем секна, когато огромното сърце престана да бие.
Задъхан, покрит с кръв от тревопасното и форусракоида и оплескан с трева и кал, високо вдигнал окървавения си меч и щит, Одисей се усмихна и викна:
— Исках само една за вечеря, обаче ще вземем малко и от втората.
Ада се приближи до Харман. Очите й гледаха невярващо.
Одисей отиде при по-близката птица, отряза грамадната й глава, после заби ножа си в гърдите й и с лекота отдели плът, кожа и пера, все едно помагаше на някого да съблече дебело палто.
— Ще имам нужда от още найлонови торби — подметна той на Харман и Ада. — Те са в шкафчето в задния край на скутера. Просто кажете: „Отвори шкафчето“ на машината и тя ще се подчини. Обаче побързайте.
Одисей избърса кръвта от брадата си с опакото на ръката си и се ухили, белите му зъби лъснаха.
— Тези птици надушват кръв от десет левги… а по залез-слънце из равнините има стотици ловни двойки.
Харман се обърна и с всички сили се затича към аероскутера за найлоновите торби.
Щяха да вечерят в стъклената зала, свързана с южната кула. Сави топлеше полуфабрикати в обикновен микровълнов балон, ала Ада се заинтригува — никога не беше виждала храна, толкова фино сготвена от човек. Отсъствието на слуги в Голдън Гейт бе още по-осезаемо по време на вечерята.
Одисей беше навън върху широката подпора на моста — бе издигнал примитивна структура от камък и метал, в която гореше дърва, донесени от равнината. Започваше да вали и той трябваше да разпали огъня, за да не го остави да угасне. Пламъците осветяваха ръждата и избелялата оранжева боя.
Харман отпиваше от джина си и го наблюдаваше през прозрачната зелена стена.
— Това да не е някакъв олтар на неговите езически богове?
— Не съвсем — отвърна Сави. — Просто така си готви храната. — Тя донесе чинии на кръглата маса. — Ще го повикаш ли? Нашата храна изстива, докато той кремира своята, а над планините бушува гръмотевична буря. Не е много разумно да си навън на моста, когато наоколо падат мълнии.
Когато най-после седнаха, Одисей остави дървените паници с горещо месо на съседния плот, за да не се налага никой да гледа почернелите от огъня късове. Сави им предложи кана вино. Тя последна напълни чашата си и Ада я чу да прошепва:
— Барух ата адонаи, елоейно мелех ха олам, бореи при хагафен9.
— Какво значи това? — тихо попита младата жена. Всички други се смееха на някакво остроумие на Деймън и изглежда, не бяха обърнали внимание на Сави. Ада бе чувала да се говори на чужд език само в торинската драма — там сражаващите се мъже изричаха непонятни думи, ала саванът някак си ги превеждаше и всеки разбираше смисъла, без всъщност да слуша.
Сави поклати глава, ала Ада не можеше да каже дали старицата не знае смисъла, или не е склонна да й го разкрие.
— Разгледах всички етажи на моста и балоните около него — възбудено разказваше Хана. — Металът на самия мост е стар и ръждив, но е… удивителен. И в някои помещения долу има странни метални фигури. Напълно самостоятелни, не са част от друга структура. Някои имат форма на мъже и жени.
Сави остро се засмя и пак си наля вино. Този път не придружи това действие със странни думи.
— Това са статуи — поясни Одисей. — Скулптури. Никога ли не си виждала статуи?
Хана бавно поклати глава. Въпреки че години наред се беше учила да топи и лее метал, идеята да прави неща с форма на хора и други живи същества бе смайваща.
— Те нямат изкуство — безцеремонно се обърна към воина Сави. — Нямат скулптура, картини, художествени занаяти, фотография, холография, даже генетично манипулиране. Нямат музика, танци, балет, спорт и песни. Нямат театър, архитектура, кабуки, абсолютно нищо. Творческите им заложби са като на… новоизлюпено пиле. Не, взимам си думите назад… даже птиците пеят и свиват гнезда. Тия модерни „елои“ са безмълвни кукувици и обитават чужди гнезда, без поне да им изпеят нещо за отплата. — Сави започваше леко да фъфли.
Одисей погледна Хана, Ада, Деймън и Харман с непроницаемо изражение. През това време четиримата гости зяпаха Сави и се чудеха защо гласът й е толкова сърдит.
— Но пък нямат и литература — като гледаше Одисей в очите, продължи старицата. — Също като вас.
Одисей й се усмихна. Ада позна усмивката от онзи момент, когато той режеше месо от бута на тревопасното животно. Беше се изкъпал преди вечеря, дори сивата му къдрава коса бе измита с шампоан, ала младата жена въпреки това си представяше ръцете и брадата му целите в кръв. Не беше нейна работа, ала не й се струваше благоразумно Сави да го предизвиква така.
— Дописмени, запознай се с постписмените. — Тя разпери пръсти, сякаш го запознаваше с другите четирима. После вдигна показалец. — А, забравих нашия приятел Харман. Той е Балзакът и Шекспирът на сегашните отпадъци от старостилното човечество. Чете горе-долу на равнището на шестгодишно дете от Изгубената ера, нали, Харман
— Да — поусмихна се Харман. — Мърдам си устните, когато чета. Не знаех, че има друг начин. И ми трябваха повече от четири двайсетилетки, докато стигна на това равнище. — На Ада й се стори, че деветдесет и девет годишният мъж знае, че го обиждат, но това не го интересува, тъй като е любопитен какво ще каже Сави.
Младата жена се прокашля със заекване и попита Одисей:
— Какво беше животното, което… уби… днес? Не форусракоидите, другото?
— Мисля за него просто като за „тревопасното с провиснал нос“ — отвърна воинът. — Искаш ли да опиташ? — Той вдигна блюдото с почерняло от огъня месо и го поднесе на Ада.
От любезност тя си взе най-малкото парченце, като предпазливо го набучи на вилицата.
— И аз ще си взема — обади се Харман. Блюдото обиколи масата. Хана и Деймън се намръщиха, помирисаха месото, учтиво се усмихнаха и отказаха. Когато месото стигна до Сави, тя безмълвно го предаде на Одисей.
Ада отхапа колкото можеше по-малка хапка. Беше апетитно — като пържола, само че с по-остър, по- плътен вкус. Дървесният пушек му придаваше аромат, различен от този на микровълновите уреди. Тя си отряза по-голямо парче.
Одисей се хранеше само с къс остър нож — режеше тънки ивици и ги дъвчеше, както са забучени на острието. Ада се опита да не го гледа.
— Макраухения — каза Сави, докато ядеше салатата си и сготвения на микровълнов балон ориз.
Ада я погледна, зачудена дали това не е част от чуждоезиковия ритуал на старицата.
— Моля? — попита Деймън.
— Макраухения. Така се казва животното, което нашият гръцки приятел е убил и другите двама наши приятели нагъват така, като че ли няма да има второ. Преди два милиона години тези животни са изобилствали в южноамериканските равнини, но са изчезнали преди хората да се появят в Южна Америка. Върнаха ги аРНКистите през ония шантави години след Рубикона, преди постчовеците да прекратят хаотичното възраждане на изчезнали видове. След като възродиха макраухенията обаче, някои аРНКисти решиха да възродят и форусракоидите. АРНКистските гении забравиха, че тези птици милиони години са били най-страшният хищник в Южна Америка. Поне докато от Северна Америка не мигрирали смилодонтите — след като равнището на подпочвените води спаднало и се появил сухоземният мост между континентите. Знаете ли, че Панамският провлак пак е под вода? Че континентите отново са откъснати? — Тя ги огледа, явно пияна, войнствена и сигурна в знанията си — а те си нямаха и представа за какво говори.
Харман отпи глътка вино и попита:
