Илион

— Може ли да узнаем какво са „смилодонти“?

Сави сви рамене.

— Просто големи гадни саблезъби котки. Ядат форусракоиди за обяд и си чистят саблените зъби с ноктите им. Идиотските аРНКисти все пак възродиха саблезъбите тигри, обаче не тук. В Индия. Някой от вас знае ли къде е това… къде беше това? Къде би трябвало да е? Постчовеците я откъсваха от Азия и я превърнаха в архипелаг.

Петимата се бяха вторачили в нея.

— Благодаря, че ми напомни — отвърна Одисей със своя скован акцент, изправи се и отиде при плота. — Следващото ястие — форусракоид. — Той пренесе голямото блюдо на масата. — Отдавна се глася да опитам този деликатес, обаче до днес нямах време да отида на лов за тях. Кой ще ми направи компания?

Всички освен Деймън и Сави проявиха желание да опитат — и всички си наляха още вино. Бурята навън се беше развихрила и мълниите падаха около моста и осветяваха седловината и руините долу, както и облаците и чукарите от двете страни.

Ада, Харман и Хана отхапаха от светлото месо и после пиха много вода и вино. Одисей дъвчеше хапка след хапка от острието на ножа си.

— Прилича ми на… пилешко — наруши мълчанието Ада.

— Да — съгласи се Хана. — Определено на пилешко.

— Пилешко със странен, остър, нагарчащ вкус — прибави Харман.

— Лешояд — каза Одисей. — На мен ми прилича на лешояд. — Откъсна със зъби голяма хапка, сдъвка я, преглътна и се ухили. — Ако някога пак готвя форусракоид, ще му сложа много сос.

Петимата мълчаливо ядяха сготвения си на микровълнов балон ориз. Одисей си сложи допълнително форусракоид и макраухения и ги проми с поне десет чаши вино. Мълчанието щеше да е неловко, ако не беше бурята. Вятърът се бе усилил, непрекъснато падаха мълнии — хвърляха бели проблясъци в слабо осветения балон на трапезарията, — а гръмотевиците и без това щяха да заглушат разговора. Зеленият балон като че ли съвсем слабо се люлееше от урагана и четиримата гости се споглеждаха с едва скрито безпокойство.

— Спокойно — каза Сави. Вече не изглеждаше нито сърдита, нито чак толкова пияна, като че ли предишните й сурови думи бяха дали известен отдушник на натрупаната й горчивина. — Паригласът не провежда електричество и сме здраво прикрепени за моста — докато той се държи, няма да паднем и ние. — Допи виното си и се усмихна криво. — Мостът е адски стар и не гарантирам, че ще остане цял.

Когато бурята поутихна и старицата им предложи кафе и чай, затоплени в старовремски стъклени съдове, Харман напомни на воина:

— Ти обеща да ни разкажеш как си се озовал тук, Одисей ур.

— Искате да ви изпея за всичките си перипетии, за постоянното си отклоняване от курса в дните, след като с другарите ми плячкосахме свещените хълмове на Пергам ли? — тихо попита воинът.

— Да — отвърна Хана.

— Ще го сторя — заяви брадатият мъж. — Но първо, струва ми се, Сави ур има да обсъди нещо с вас.

Те погледнаха старицата и зачакаха.

— Нужна ми е вашата помощ — започна Сави. — Векове наред избягвах да се разкривам пред вашия свят, пред войниксите и другите наблюдатели, които ми желаят злото, но Одисей не е тук случайно и неговите цели служат на моите. Питам ви дали ще го вземете със себе си в някой от вашите домове, където могат да го посещават други и където ще може да се среща с ваши приятели и да разговаря с тях.

Ада, Харман, Деймън и Хана се спогледаха.

— Защо просто не се прехвърли по факса където желае? — попита Деймън.

Сави поклати глава.

— Също като мен, Одисей не може да се прехвърля по факса.

— Това е глупаво — възрази младият мъж. — Всеки може да се прехвърля по факса.

Тя въздъхна и изсипа остатъка от виното в чашата си.

— Знаеш ли какво представлява факсът, момчето ми?

Деймън се засмя.

— Естествено. Това е начинът да стигнеш от мястото, където се намираш, до мястото, където искаш да отидеш.

— Но как функционира? — попита Сави.

Той поклати глава на глупостта й.

— Какво искаш да кажеш с това „как функционира“? Просто функционира. Като слугите или водата от чешмата. Използваш факспортал, за да пътуваш от едно място до друго, от един факсвъзел до следващия.

Харман вдигна ръка.

— Мисля, че Сави ур пита как функционира машината, която ни позволява да се прехвърляме по факса, Деймън ур.

— И аз на няколко пъти съм си задавала този въпрос — обади се Хана. — Знам как се строи пещ за леене на метал. Обаче как се строи факспортал, който ни праща от едно място на друго, без да се налага да… да вървим между тях?…

Сави се засмя.

— Той не ви праща никъде, мили деца. Вашите факспортали не ви пращат никъде. Те ви унищожават. Разкъсват атомите ви. Даже не пращат атомите ви никъде, а само ги съхраняват, докато потрябват на следващия, който пожелае да се прехвърли. Когато се прехвърляте, вие не отивате никъде. Просто умирате и оставяте някъде другаде да бъде създаден друг.

Одисей отпиваше от виното си и наблюдаваше отдалечаващата се буря, явно отегчен от обясненията на Сави. Другите четирима я зяпаха.

— Това… — заекна Ада, — това…

— Това е безумно — довърши Деймън.

— Така е — усмихна се старицата.

Харман се прокашля и остави чашата си с кафе.

— Ако всеки път щом се прехвърляме, ние умираме, Сави ур, как така си спомняме всичко, когато… пристигнем… някъде другаде? — Той вдигна дясната си ръка. — А и този малък белег. Получих го преди седем години, когато бях на деветдесет и две. Обикновено такива дребни проблеми се премахват, когато на всяка двайсетилетка ходим в булаторията, обаче… — Харман замълча, сякаш сам си беше отговорил.

— Да — каза Сави. — Машинните мозъци зад факспорталите помнят вашите дребни недъзи, също както и спомените и личностната ви клетъчна структура. Те пращат информацията — не вас, а информацията — от факсвъзел на факсвъзел, актуализират ви и на всеки двайсет години поправят стареещите ви клетки. Вие го наричате „ходене в булаторията“. Но според теб защо изчезвате на стотния си рожден ден, Харман ур? Защо престават да ви подновяват, когато навършите сто години? И къде отивате тогава?

Вместо Харман отговори Деймън.

— На пръстените, глупачко. На петата двайсетилетка всички се възнасяме на пръстените.

— За да станете постчовеци. — Сави сви презрително устни. — За да се възнесете на небето и да седнете отдясно на… някого.

— Да — потвърди Хана, ала отговорът й прозвуча като въпрос.

— Не — заяви старицата. — Не знам какво става с матрицата на спомените ви, която логосферата съхранява, докато не завършите сто години, обаче знам, че не пращат информацията на пръстените. Може да я пазят, но подозирам, че просто я унищожават.

За втори път през този дълъг ден на Ада й се стори, че ще припадне. И все пак тя първа си възвърна дар слово.

— Защо вие с Одисей ур не можете да използвате факсвъзлите, Сави