на Касандра и почти благоговейно зяпам тъмната й коса, която се спуска по гърба й, идеалния й задник и силните й крака. Тя стои гола на парапета и без да се обръща към мен, пита:
— Ами ти, Хок-ън-бе-рииии? Съдбите разкривали ли са ти твоята участ с тая своя песен?
— Не — признавам. — Аз не съм достатъчно важен, за да присъствам в епоса. Обаче съм почти сигурен, че днес ще умра.
Елена се обръща. Очаквам да плаче след всичко, което съм й казал — ако изобщо ми вярва, — обаче тя се подсмихва.
— Само „почти“ ли?
— Да.
— Заради гнева на Афродита ли ще умреш днес?
— Да.
— Аз съм изпитвала тоя гняв, Хок-ън-бе-рииии. Ако й скимне да те убие, ще го направи.
„Много ме успокои“. Известно време мълча. Откъм отворената врата на терасата към града се донасят монотонни напеви.
— Какво е това?
— Троянките още умоляват Атина за милост и божествена закрила, пеят и принасят жертви в храма й, както заповяда Хектор — пояснява Елена, отново ми обръща гръб и се взира във вътрешния двор, сякаш се опитва да види самотната пееща птица.
„Късно е за милостта на Атина“ — казвам си. После, без да се замислям, казвам на глас:
— Афродита иска да убия Атина. Даде ми шлема на Хадес и други средства, за да го направя.
Елена рязко обръща глава и въпреки слабата светлина виждам смаяното й изражение, бледността й. Като че ли най-после е реагирала на всичките ми ужасни предсказания. Гола, тя се връща и сяда на ръба на леглото, където съм се подпрял на лакът.
— Да
Кимвам.
— Значи боговете могат да бъдат убивани, така ли? — пита Елена и аз едва я чувам, макар и само от трийсетина сантиметра.
— Мисля, че могат — потвърждавам. — Вчера например чух Зевс да казва на Арес, че боговете могат да умират. — И й обяснявам за Афродита и Арес, за техните рани, за странните места, където се лекуват, че по някое време днес Афродита ще излезе от оная вана — че сигурно вече е излязла, тъй като Олимп е в същия часови пояс като Илион и там също вече е „утре“.
— Ти можеш да ходиш на Олимп?! — промълвява тя и сякаш потъва в размисъл. Изражението й бавно прелива от изумление в… какво? — Да сновеш между Илион и Олимп, когато
Колебая се. Знам, че вече съм й разкрил прекалено много. Ами ако тая Елена е само моята преобразена муза? Убеден съм, че не е. Не ме питайте защо. И по дяволите, даже да е така…
— Да. — Сега и аз шепна, въпреки че дворецът още не се е събудил. — Мога да ходя на Олимп, когато поискам, и да съм невидим за боговете. — Освен единствената птичка, заблудена да смята, че вече е почти ден, градът и палатът са зловещо смълчани. На предния вход има стражи, знам, обаче не чувам тътренето на сандалите им и стърженето на копията им по камъка. Илионските улици, които никога не утихват напълно, сага сякаш са замрели. Секнали са даже женските молитви в храма на Атина.
— Афродита даде ли ти нещо, с което да убиеш Атина, Хокънбери? Някакво божествено оръжие?
— Не. — Не й казвам за шлема на Хадес, телепортаторния медальон и тазерната ми палка. Тия неща не могат да убият богиня.
Не щеш ли, късата кама пак се появява в ръката й, само на сантиметри от кожата ми. „Къде го крие това нещо?“ Е, и двамата си имаме тайни.
Камата се приближава.
— Ако сега те убия, това ще промени ли песента за Илион? — прошепва Елена. — Ще промени ли бъдещето… това бъдеще?
„Сега не е моментът за откровения, малкия“, предупреждава ме разумната част от ума ми. Обаче въпреки това казвам истината.
— Не знам. Не виждам как. Ако ми е… писано да умра днес, сигурно няма значение дали ще е от твоята ръка, или от ръката на Афродита. Така или иначе, аз не съм актьор в тая драма, а само наблюдател.
Елена кима, но изглежда разсеяна, сякаш въпросът й за моята смърт и без това не е от значение за нея. Отмества камата и върхът й почти докосва твърдата бяла плът под брадичката й.
— Ако сега отнема своя живот, песента ще се промени ли?
— Не виждам как това ще спаси Илион или ще промени изхода от войната. — Което не е съвсем вярно. Елена е централен образ в Омировата „Илиада“ и нямам представа дали гърците ще останат да довършат битката, ако тя се самоубие. За какво ще се бият, след като Елена е мъртва? „За слава, чест, плячка“. Но пък, след като Елена престане да е достъпна плячка за Агамемнон и Менелай, а Ахил продължава да се цупи в шатрата си, дали обикновеното плячкосване ще е достатъчно, за да задържи десетките хиляди други ахейци? Те вече близо десетилетие опустошават островите и троянските крайбрежни градове. Може да са се наситили и да си търсят оправдание. Нали тъкмо затова Менелай прие двубоят с Парис да определи всичко, преди Афродита да спаси Приамовия син? „И да го върне на това легло, където само преди часове Елена и Парис са правили секс“. Самоубийството на Елена можеше да сложи край на войната.
Тя отпуска камата.
— От десет години мисля за това самоубийство, Хок-ън-бе-риии. Но имам прекалено силна страст за живот и прекалено малко обичам смъртта, въпреки че заслужавам да умра.
— Не заслужаваш да умреш — възразявам аз.
Елена се усмихва.
— Хектор заслужава ли да умре? А детето му? А царственият Приам, който е по-великодушен към мен и от баща? Всички ония хора, които чуваш да се събуждат в града, заслужават ли да умрат? Ами воините, Ахил и останалите, които вече слязоха в студения Хадес, заслужават ли да умрат заради една капризна жена, която предпочита страстта, суетата и похищението пред верността? Ами хилядите троянки, които служат на боговете и съпрузите си, но които ще бъдат откъснати от домовете и децата си и ще бъдат продадени в робство заради мен? Те заслужават ли такава съдба, Хок-ън-берииии, само защото аз съм предпочела да остана жива?
— Ти не заслужаваш да умреш — повтарям упорито. Уханието й още е по моята кожа, по пръстите и в косата ми.
— Добре — отвръща Елена и пъхва камата под дюшека. — Тогава ще ми помогнеш ли да остана жива и свободна? Ще ми помогнеш ли да сложа край на тая война? Или поне да променя изхода й?
— Какво искаш да кажеш? — Изведнъж ставам предпазлив. Нямам интерес да помагам на троянците във войната. Пък и не бих могъл да им помогна, даже да опитам. Прекалено много сили са замесени, да не споменавам боговете. — Елена, аз сериозно ти казах, че не ми остава никакво време. Днес Афродита ще излезе от лечебната си вана и въпреки че известно време съм в състояние да се крия от другите богове тя може да ме открие, когато пожелае. Даже да не ме убие веднага за непокорството ми, няма да съм свободен да действам през краткото време, което ми е останало като схоластик.
Тя смъква завивката от тялото ми. Светлината се усилва и сега я виждам по-ясно, отколкото предишната вечер в банята. Елена премята крак и ме възсяда с една ръка на гърдите ми, докато другата се спуска надолу, намира и окуражава.
— Чуй ме — казва най-красивата жена на света и ме гледа над гърдите си. — Ако ще променяш съдбата ни, трябва да намериш повратната точка.
Приемам думите й за покана и се опитвам да проникна в нея.
— Не, не още — прошепва Елена. — Чуй ме, Хок-ън-бе-рииии. Ако ще променяш съдбата ни,
Трудно е, обаче спирам, колкото да я изслушам.
Час и половина по-късно градът се съживява и аз вървя по улиците, напълно облечен в схоластическото
