Илион

си снаряжение и преобразен като тракийски копиеносец. Слънцето е изгряло и градът окончателно се е събудил — улиците гъмжат от народ, отварят се сергии, мучат волове, тичат дечурлига, наперени воини нагъват закуската си, преди да отидат да убиват.

Близо до пазарището откривам Найтенхелзър — преобразен като дардански страж, но видим като Найтенхелзър през моите лещи — да закусва в една гостилница, която двамата често посещаваме. Той вдига поглед и също ме познава.

Не избягвам, нито се скривам с шлема на Хадес. Сядам до него на масата под едно ниско дърво и си поръчвам хляб, чирози и плодове за закуска.

— Нашата муза призори те търси в казармата — осведомява ме Найтенхелзър. — И после пак при стените. Изглежда, много иска да те намери.

— Страх ли те е да не те види с мен? — питам аз. — Искаш ли да си тръгна?

Найтенхелзър свива рамене.

— Животът на всички нас, схоластиците, и без това е взет назаем. Има ли значение? Tempus edax rerum.

Толкова отдавна мисля на старогръцки, че ми трябва секунда, за да преведа латинската сентенция. „Времето поглъща всичко“. Може и така да е, обаче аз искам нещо повече от него. Разчупвам прясната гореща пита и ям, удивлявам се на възхитителния й вкус и на сладкото вино. Тая сутрин всичко изглежда и ухае по-свежо, по-чисто, по-ново и по-уязвило. Може да е заради нощния дъжд. А може да е заради нещо друго.

— Миришеш подозрително на парфюм — отбелязва Найтенхелзър.

Отначало само се изчервявам — нима той усеща мириса на среднощния ми разврат? — но после разбирам за какво говори. Елена настоя да се изкъпя с нея, преди да изляза. Старата робиня, която ръководеше пълненето на ваната с гореща вода, научих аз, беше Етра, щерка на Питей, жена на Егей и майка на прочутия Тезей — владетеля на Атина и мъжа, похитил Елена на единайсетгодишна възраст. Спомнях си името Етра от колежа, обаче моят преподавател доктор Фъртиг, прекрасен специалист по Омир, твърдеше, че било избрано случайно — „Етра, щерка на Питей“ навярно звучало добре на Омир или някой негов епически предшественик, който имал нужда от име на обикновена слугиня, твърдеше доктор Фъртиг, и знатната Тезеева майка не можела да е робиня на Елена в Троя. Е… сбъркали сте, доктор Фъртиг. Само преди половин час, докато се излежавах в мраморната вана с голата Елена, тя спомена, че старата робиня Етра наистина била майка на Тезей… че когато я спасили от плен, братята й Кастор и Полидевк отвлекли старицата за наказание и Парис я довел в Троя заедно с любовницата си.

— За какво се замисли, Хокънбери? — пита Найтенхелзър.

Отново се изчервявам. В момента си мисля за меките гърди на Елена, които се виждат през мехурчетата във водата. Хапвам риба и казвам:

— Снощи не бях на бойното поле. Случи ли се нещо интересно?

— Нищо особено. Само големият двубой между Хектор и Аякс. Само последният сблъсък, който чакаме, откакто ахейските кораби опряха носове в брега. Само цялата Седма песен.

— А, това ли — въздъхвам. Седма песен разказва за вълнуващия двубой между Хектор и ахейския великан, обаче всъщност не се случва нищо. Нито един от двамата не е ранен, въпреки че Аякс явно е по-добрият воин, и когато става прекалено тъмно за бой, Аякс и Хектор сключват примирие, разменят в дар доспехите и оръжието си и двете страни се заемат да изгорят мъртъвците си. Не съм пропуснал нищо важно, нищо, заради което да се откажа дори само от един миг с Елена.

— Имаше нещо странно — прибавя Найтенхелзър.

Хапвам хляб и чакам.

— Нали знаеш, че Хектор трябваше да излезе от града с брат си Парис и двамата трябваше да поведат троянците в битка. Омир казва, че Парис убива Менестей в началото на сражението.

— Да?

— И по-късно, спомняш ли си, когато съветникът на цар Приам, Антенор, призовава троянските си сънародници да върнат Елена и всички съкровища, ограбени от Аргос — да ги върнат и да оставят ахейците да си идат в мир?

— Това е докато Аякс и Хектор са в дружески отношения, след като не успяват да се убият взаимно и си разменят дарове на бойното поле, нали?

— Да.

— Е, и какво?

Найтенхелзър оставя чашата си.

— Ами, Парис трябваше да отговори на Антенор и да окуражи троянците да откажат да предадат Елена, но да предложи да предадат съкровищата в замяна на мира.

— И? — Загрявам накъде вървят нещата. Стомахът ми внезапно се свива.

— Е, снощи Парис го нямаше — не излезе от Скейските порти с Хектор, не уби Менестей и даже не предложи да сключат мир.

Кимам и дъвча. После питам:

— И?

— Ами че това е едно от най-големите несъответствия, които сме виждали, нали, Хокънбери?

Отново трябва да свия рамене.

— Не знам. В Седма песен ахейците строят защитния си вал и ров край брега, обаче ние с теб знаем, че валът и ровът са си там още от първия месец след пристигането им. Омир понякога оплесква хронологията.

Найтенхелзър ме поглежда и казва:

— Възможно е. Но отсъствието на Парис и фактът, че не отхвърли предложението на Антенор да предадат Елена, бяха странни. Накрая цар Приам говори вместо сина си — бил убеден, че Парис за нищо на света няма да предаде жената, обаче можел да предаде съкровищата. Но в негово отсъствие много троянци мърмореха одобрително. През всичките години, откакто съм тук, Хокънбери, двете страни никога не са били по-близо до сключване на мир.

Вледенявам се. Моето своеволие с Елена нощес, дългото ми въплъщение в Парис вече е променило нещо важно в хода на нещата. Ако музата знаеше подробностите на „Илиада“ — а тя не ги знае, — веднага щеше да разбере, че съм заел мястото на Парис в леглото на Елена.

— Докладва ли за несъответствието на музата? — питам тихо. Смяната на Найтенхелзър трябваше да е приключила с падането на нощта. Тъй като аз отсъствах, снощи той е бил единственият дежурен схоластик. Беше длъжен да докладва за такива особености.

Колегата ми бавно предъвква залък хляб.

— Не — отвръща накрая. — Не съм диктувал на словесния камък.

Въздъхвам.

— Благодаря ти.

— Дай по-добре да тръгваме — казва той. Гостилницата се пълни с троянци, които чакат да се освободят места. Докато аз хвърлям няколко монети на масата, Найтенхелзър ме хваща за ръката. — Знаеш ли какво правиш, Хокънбери?

Поглеждам го в очите. Гласът ми е твърд.

— Ни най-малко.

Излизаме на улицата и тръгваме в противоположни посоки. Аз завивам в една пуста уличка, нахлузвам шлема на Хадес и докосвам телепортаторния медальон.

На връх Олимп е изгрев слънце. Белите сгради и зелените морави отразяват плътната, ала по-слаба светлина. Винаги съм се чудил защо слънцето изглежда по-малко на и около Олимп, отколкото в небето над Илион.

Бях си представил колесницата до сградата на музата и затова бях пристигнал там. Затаявам дъх, когато тя се спуска от утринното небе и каца на няма и пет метра от мен, обаче Аполон слиза и се отдалечава, без да ме забележи. Шлемът на Хадес още действа.

Качвам се в колесницата и докосвам бронзовата плоча отпред. Внимателно бях наблюдавал музата, докато летяхме над езерото. На сантиметри над бронза засиява прозрачен дисплей. Натискам иконките в