— Идущия октомври негова светлост ще навърши деветнайсет години и казват, че по долната му устна е поникнал мъх — отвърна драматургът. — Едва ли може да се нарече Момък.
— Тогава Уилям Хърбърт — предположи Манмът. — Той е само дванайсетгодишен и след девет години ще стане третият граф Пембрук.
— Ти знаеш датите на бъдещите възкачвания?! — иронично попита Шекспир. — Нима господарят Калибан плава по морето на времето, както по онзи океан на Марс, за който разказва?
Манмът беше прекалено развълнуван от разгадаването на тази загадка, за да отговори.
— През хиляда шестстотин двайсет и трета година вие ще посветите големия том на Уилям Хърбърт и неговия брат и когато отпечатате сонетите си, ще ги посветите на „господин У.Х“.
Шекспир зяпаше моравека, сякаш е трескав сън. На Манмът му се прииска да каже „Не,
— Просто ми се струва интересно, че имате за любовник младеж или момче — рече той.
Реакцията на поета го изненада — Шекспир измъкна кинжал от пояса си и го опря под брадичката му.
— Имаш ли око, малки Калибане, за да забия ножа си в него?
Като внимаваше да не отпуска тежестта на своята семпер-плът върху острието, Манмът лекичко поклати глава.
— Извинявам се. Аз съм чужденец във вашия град и във вашата страна и обноските ви не са ми познати.
— Виждаш ли най-близките три глави на коловете на моста? — попита драматургът.
Манмът погледна натам, без да мърда глава.
— Да.
— По това време миналата седмица и те не познаваха нашите обноски — изсъска Шекспир.
— Ясно — отвърна меровекът.
Барда прибра камата в кожената кания. Манмът си спомни, че той е актьор, склонен към жестове и преувеличения, въпреки че ножът не бе сценичен реквизит. Реакцията на Шекспир също не даваше отрицателен отговор на въпроса.
Двамата отново се вгледаха в реката. Слънцето висеше невероятно голямо, оранжево и ниско в речната мараня на запад. Поетът тихо заговори:
— Ако напиша тия сонети, Калибане, ще го направя, за да изследвам своите провали, слабости, компромиси, самоизмами и тъжни двусмислици по същия начин, по който човек бърка в кървавата дупка във венеца си в търсене на липсващия си зъб след пиянско сбиване. Как уби приятеля си, оня Орфу от Йо?
На Манмът му трябваше малко време, докато превключи на новата тема.
— Не успях да вкарам „Смуглата дама“ в залива и в пещерата, която видях на брега — накрая отговори той. — Опитах и не успях. Реакторът на подводницата угасна внезапно, енергията се изчерпи. „Дамата“ заседна в по-малко от четири клафтера вода на три километра от пещерата. Опитах да изпразня всички баластни резервоари, за да я наклоня настрани — за да освободя люковете на трюма и да се добера до приятеля си, — обаче подводницата беше заседнала окончателно.
Погледна поета. Шекспир явно го слушаше. Сградите на моста аленееха от залеза.
— Излязох навън, преминах на вътрешен диоксид и часове наред останах под водата — продължи Манмът. — Използвах лостове, последния ацетилен и манипулаторните си пръсти, но не успях да отворя люковете, не успях да разчистя отломките в наводнения коридор до трюма. Орфу известно време поддържаше връзка по кабелния канал, но после го изгубих — когато вътрешните системи отказаха. Не беше уплашен, а само уморен… ужасно уморен. Чак до края, когато връзката прекъсна. Беше тъмно. Сигурно съм изпаднал в несвяст. Сигурно в момента съм на дъното на марсианския океан, мъртъв заедно с Орфу или умиращ, и сънувам този разговор, докато последните клетки на органичния ми мозък умират.
— В гръдта ти бият множество сърца — монотонно произнесе Шекспир, — които считаш от години спрели, в лика му виждаш скъпите лица на толкова приятели измрели!
Манмът се свести и установи, че е на брега, под полегатите марсиански утринни лъчи, заобиколен от десетки зелени човечета. Бяха се навели над него, зяпаха го с черните си очички, дълбоко хлътнали в зелените им прозрачни лица, и отстъпиха, когато Манмът седна с тихо бръмчене на серво-механизмите си.
Наистина бяха малки. Самият той бе малко по-висок от метър. Тези… същества… бяха по-ниски. Имаха хуманоидна форма, повече от Манмът, но видът им не беше човешки. Бяха двуноги, имаха ръце и крака, ала нямаха уши, нос и уста. Не носеха дрехи и дланите им бяха трипръсти, почти като на анимационните герои, които меровекът беше виждал в медийните архиви от Изгубената ера. Бяха и безполови, забеляза той, и плътта им, ако изобщо бе плът, беше прозрачна като мека пластмаса — виждаха се вътрешности без органи и вени, тела, пълни с плаващи зелени топки и съсиреци, които се премятаха като в любимата лава-лампа на Манмът, сега изоставена в потъналата подводница.
По изсечената в скалата пътека се стичаха още зелени човечета. На около километър на изток се виждаха последните издигнати каменни лица. Върху продълговата дъсчена платформа до ръба на скалата високо над плажа лежеше друга глава, завързана с въжета. Детайлите на лицата не се различаваха.
„По дяволите тия глави. — Манмът огледа морето и плажа. Топлите вълни се разбиваха с монотонността на метроном. — Къде е «Смуглата дама»?“
И я видя — на двеста метра от брега. Над повърхността се издигаше част от горната половина на корпуса с командния мостик. Дълбокомерът и сонарът бяха умрели преди подводницата и Манмът бе прибягнал до може би най-древното и най-мъчително средство на морския капитан — да изкара кораба си на сушата. Беше преминал на вътрешно захранване с диоксид, докато с бясно темпо се бе опитвал да освободи люковете на трюма от песъчливото и тинесто морско дъно, ала сега разбираше, че сигурно е изгубил съзнание и през нощта вълните са го изхвърлили.
„Орфу!“ Колко време бе прекарал в несвяст и бе сънувал Шекспир? Вътрешният му хронометър показваше, че са изтекли малко по-малко от четири часа.
„Той още може да е жив“. Понечи да закрачи към водата — и после да върви по дъното чак до заседналата подводница.
Десетина зелени човечета му препречиха пътя. После двайсет. После петдесет. Още сто го обградиха на плажа.
Манмът никога не беше вдигал гневно ръка или манипулатор, ала сега бе готов да се бие, ако се наложи, да удря, блъска и рита, за да си проправи път сред тълпата. Но първо щеше да опита да ги убеди.
— Дръпнете се от пътя ми. — Усиленият му на пълна мощност глас отекна в мароканския въздух. — Моля.
Черните очи на зелените лица се взираха в него. Но те нито имаха уши да го чуят, нито уста — да му отговорят.
Манмът се засмя тъжно и започна да ги разблъсква. Знаеше, че колкото и по-силен да е от тях, те могат да го победят със самия си брой — да седят отгоре му, докато го разглобяват. При мисълта за такова насилие, от негова или тяхна страна, органичните му вътрешности се свиха от ужас.
Едно от зелените човечета вдигна ръка, сякаш да му даде знак да спре. Манмът го послуша. Всички зелени глави се обърнаха надясно и погледнаха към плажа. Тълпата чудодейно се разтвори и се приближи зелено човече, което приличаше на всички други, спря пред Манмът и протегна двете си ръце, като че ли му поднасяше невидима паница или се молеше.
Моравекът не го разбра. Не искаше да си губи времето и в разговори на езика на жестовете, дори да го владееше. Орфу можеше още да е жив.
Понечи да мине покрай човечето, но десетки други сгъстиха редиците си зад своя представител и му преградиха пътя. Или трябваше да се бие
От гърдите на Манмът се изтръгна въздишка, която много приличаше на човешко изпъшкване, той спря и протегна ръце в подражание на жеста на зеленото човече.
Пратеникът поклати глава, хвана лявата китка на Манмът — и органичните, и моравекските сензори му
