— Ще ни трябват още някои неща от подводницата — каза Манмът и предаде образи на Устройството и другите две неща в трюма, представи си как зелените човечета ги изваждат на брега и ги пренасят в морската пещера. После прати картини на зелени човечета, бутащи и Орфу до същото място.
Сякаш в отговор десетки зелени човечета нагазиха във водата и заплуваха към кораба. Други се приближиха до йониеца и започнаха да поставят валове под платформа, предвидена за размерите на вакуумния меровек.
— Не мога да държа повече сърцето на този човек — каза Манмът по комуникационния канал. — Все едно съм стиснал електрическа жица.
— Тогава го пусни — отвърна приятелят му.
— Но…
— Пусни го.
Манмът благодари на преводача — благодари на всички зелени човечета — и измъкна ръката си. Също като първия посредник, зеленото човече се строполи на пясъка, потрепери, изсъска и умря.
— Господи — промълви европейският меровек и се облегна на корубата на Орфу. Зелените човечета вече повдигаха грамадата на йониеца.
— Какво правят?
Манмът описа тялото на преводача и работата, която се вършеше наоколо — приготовленията за пренасяне на Орфу, Устройството и другите неща, които зелените човечета вече влачеха от подводницата, въжетата, завързани за „Дамата“, стотиците човечета, които ги теглеха към пещерата, където подводницата щеше да е скрита от наблюдатели от небето.
— Ще дойда с теб в пещерата — каза Манмът. Трупът на посредника приличаше на суха спаружена кафява люспа върху червения пясък. Всички вътрешни органи се бяха свили и течността му беше изтекла — пясъкът под него беше заприличал на червена кръв. Другите зелени човечета не му обръщаха внимание — вече влачеха Орфу към пещерата.
— Не — възрази Орфу. — Знаеш какво трябва да направиш.
— Вече ти описах лицата, когато ги видях от морето.
— Това беше през нощта, през перископния буй — отбеляза йониецът. — Трябва да разгледаме едно- две през деня.
— Главата е на парчета. — Манмът имаше чувството, че ще се разплаче. — Следващата е на цял километър на изток. Горе на скалите.
— Върви — нареди Орфу. — Ще поддържаме връзка по комуникационния канал, докато ме тътрят до пещерата. През почти целия път ще виждаш какво правят с „Дамата“.
Манмът неохотно се подчини и закрачи на изток — в обратна посока на тази, в която зелените човечета теглеха неговата мъртва подводница и влачеха приятеля му към хладната сянка на морската пещера.
Падналата глава се беше разбила на толкова много късове, че чертите й бяха неузнаваеми. Манмът с усилие се заизкачва по пътеката, по която зелените човечета се спускаха с очевидна лекота. Беше тясна и ужасяващо стръмна, а и мокрият пясъчник беше хлъзгав.
Меровекът спря за миг горе, за да зареди акумулаторните си клетки и да се огледа. На север, докъдето му стигаха очите, се простираше морето Тетида. На юг навътре в сушата червеният камък отстъпваше мястото си на ниски червени хълмове. На няколко километра Манмът видя зелени шубраци, покриващи подножието на планината. Тук-там по пътеката, по която пое на изток, растеше трева.
Спря да разгледа площадката и дупката, останали от главата, която зелените човечета бяха пожертвали, като я бяха бутнали от скалата, за да отворят люковете на трюма. Всичко беше грижливо подготвено и ясно се виждаше как стволът в основата на шията на грамадните каменни глави влиза в дупката и фигурата си застава на мястото. Зелените човечета наистина бяха майстори каменоделци.
Силуетът на следващата глава се очертаваше на източния хоризонт. Моравекът не бе създаден за ходене — неговата главна функция беше да седи в изследователска подводница, понякога да плува — и когато се умори да е двуног, преобразува структурата на ставите и гръбначния си стълб и известно време вървя на четири крака като куче.
Когато стигна до следващата глава, спря и установи, че камъкът в шията е пълен с нещо като цимент. Погледна на изток към пътеката, оставена по скалата от валовете и крачетата на хиляди зелени човечета, и на запад, където зеленото множество почти бе изтеглило подводницата и Орфу до пещерата в скалния нос.
— Стигна ли? — разнесе се гласът на йониеца.
— Да. Облегнал съм се на нея.
— Виждаш ли лицето?
— Ъгълът отдолу не е подходящ — отвърна Манмът. — Виждам само устните, брадичката и ноздрите.
— Излез пак на плажа. Тези лица са предвидени да се гледат от морето.
— Но… — започна европейският меровек, като погледна надолу към стръмната урва, спускаща се поне сто метра до пясъка. В хлъзгавата скала имаше едва забележима пътека. — Ако си строша врата, докато слизам, ти ще си виновен, по дяволите!
— Ясно — отвърна Орфу. — Усещам вибрациите, докато ме влачат, обаче нямам представа на какво разстояние сме от пещерата. Виждаш ли ме?
Манмът погледна на запад, увеличи образа и каза:
— Още двеста метра. Слизам долу. Сигурен ли си, че искаш да проверя и следващата глава? Дотам има още цял километър, а от орбита всички глави изглеждаха еднакви.
— Смятам, че трябва да я проверим — настоя приятелят му.
— Каза безногият моравек — измърмори Манмът и заслиза по стръмнината към плажа.
Застана колкото се може по-далече — отстъпваше назад, докато вълните не заплискаха краката му. Лицето се виждаше ясно, ала не му бе познато. Безмълвен, потънал в мислите си, той продължи още километър на изток покрай водата. Следващото лице не се различаваше от първото: гордо, властно, внушително, напрегнато вперило поглед в морето — набръчкано лице на старец с почти плешиво теме и дълга коса, спускаща се от двете страни, малки очички с бръчки в ъгълчетата под свъсени вежди, високи, чисто изсечени в камъка скули, малка, но решителна брадичка, тънки стиснати устни и същото строго изражение.
— Това е старец — съобщи Манмът по комуникационния канал. — Определено възрастен мъж, обаче не отговаря на никого от историческите база данни.
В продължение на няколко секунди се чуваше само пращене.
— Невероятно — отвърна Орфу. — Защо някакъв старец от Земята заслужава хиляди такива каменни глави по цялото марсианско крайбрежие?
— Нямам представа.
— Дали не е някой от онези с колесниците? — попита йониецът. — Прилича ли ти на бог?
— Не на гръцки бог — отвърна Манмът. — Просто властен, но кисел старец. Може ли вече да сляза? Преди някой сивобрад бог в тога да долети с колесница и да ме види как зяпам като турист?
— Да — каза Орфу. — Мисля, че вече трябва да се върнеш.
23.
Тексаската секвоена гора
Одисей не разказа за пътешествията си на закуска в зеления балон на върха на Голдън Гейт при Мачу Пикчу. Никой не си спомни да го помоли. На Ада й се стори, че всички изглеждат потънали в мисли, и скоро разбра причината.
Почти не беше спала, но пък бе прекарала с Харман най-прекрасната нощ в живота си. И преди беше „правила секс“ — коя жена на нейната възраст не беше? — ала сега съзнаваше, че никога не се е
