Илион

Когато бащата на боговете се втурва в развалините на олимпийската лечебна зала, оглежда щетите, зяпва тялото на Афродита, безжизнено проснато сред гъмжило гърчещи се зелени червеи на мокрия под, и после се обръща да се вторачи в моята посока, аз съм убеден, че ме вижда — че погледът му минава през шлема на Хадес и той ме вижда. Ала макар че няколко секунди се взира право през мен и премигва с леденостудените си сиви очи, сякаш стига до някакво решение, той отново се извръща и аз, Томас Хокънбери, някога от Университета на Индиана и напоследък от леглото на Елена Троянска, съм оставен да продължа да живея.

Дясната ми ръка и левият ми крак са силно натъртени, но нищо не е счупено и — все още скрит с шлема на Хадес от десетките богове, стичащи се в лечебната зала — аз избягвам от сградата, и се телепортирам на единственото място, което ми идва наум, освен спалнята на Елена, където мога да си почина и да се възстановя. Казармата на схоластиците в подножието на Олимп.

По стар навик отивам в своята ниша, на своето голо легло, обаче не си свалям шлема на Хадес, когато се тръшвам на него и неспокойно задремвам. Преживал съм адски дълъг ден, нощ и утро. Невидимият човек спи.

Събуждам се от крясъци и трясъци на долния етаж. Изскачам в коридора и покрай мен профучава схоластикът Бликс — всъщност за малко да се блъсне в мен, тъй като не ме вижда — и задъхано обяснява на друг схоластик, Кембъл:

— Музата е тук и убива всички!

Вярно е. Свивам се в ъгъла на едно стълбище, докато музата — нашата муза, оная, която Афродита нарича Мелета — поваля неколцината бягащи схоластици, останали живи в пламтящата казарма. Богинята хвърля с ръце мълнии чиста енергия — изтъркани и банални, ала ужасяващо ефикасни срещу обикновена човешка плът. Бликс е обречен, но не се сещам за нищо, с което мога да помогна на него и другите.

„Найтенхелзър“. Флегматичният схоластик е единственият ми истински приятел през последните години. Задъхан, аз изтичвам до стаята му в казармата. Мраморът е напукан, дървото гори, стъклото на прозореца се е стопило, обаче няма овъглен труп като ония, които задръстват коридорите и общите помещения. Нито едно от тия изгорели тела не изглежда достатъчно едро, за да е снажният Найтенхелзър. Изведнъж от третата врата се разнасят нови крясъци, после настава тишина, чува се само усилващият се рев на пламъците. Поглеждам през един прозорец и виждам музата да прелита с колесницата си, теглена от холографски коне. Почти изпадам в паника, кашлям, задавям се от дима — ако още беше в казармата, музата щеше да ме чуе — и се насилвам да си представя Илион и гостилницата, където за последен път съм видял Найтенхелзър. После хващам телепортаторния медальон, завъртам го и избягвам.

Няма го в гостилницата, където съм го видял рано сутринта. Прехвърлям се на бойното поле — няма го и на обичайната му позиция на хребета над троянските редици. Оставам колкото да забележа, че Хектор и Парис предвождат троянската войска в успешна атака срещу бягащите аргивци, след което се телепортирам на едно сенчесто място зад гръцките линии, близо до техния ров и палисада, където също съм се натъквал на Найтенхелзър.

Там е, преобразен като Долопс, син на Клитий, на когото остават няколко дни живот, преди да бъде убит от Хектор, ако Омир е прав. Без да си правя труда да приема друго тяло, освен това на непохватния Хокънбери, аз смъквам шлема на Хадес и се затичвам към него.

— Хокънбери, какво… — Найтенхелзър е изумен от непрофесионалното ми поведение и от реакцията на ахейците наоколо. Да привлече вниманието е последното нещо, което иска един схоластик. Освен, може би, да бъде изпепелен от отмъстителната муза. Нямам представа защо нашата муза изтребва всички схоластици, обаче предполагам, че някак си съм причинил това клане на невинни.

— Трябва да се махаме оттук — надвиквам глъчката на тичащите подкрепления, цвилещите коне и трополящите колесници. Изглежда, че е пробит центърът на гръцките редици.

— Какви ги говориш? Днес е важен ден. Хектор и Парис…

— Майната им на Хектор и Парис — прекъсвам го.

Музата се е материализирала високо над троянските редици, където двамата с Найтенхелзър често заемаме позиция. Друга муза управлява летящата й колесница, докато тя се надвесва и наблюдава войската с подсиленото си зрение. Днес преобразяването няма да спаси нас, смъртните схоластици.

Сякаш за да го потвърди, музата Мелета, „моята“ муза, вдига ръце, изстрелва кохерентен енергиен лъч към земята и поваля троянския пехотинец Диос, който според Омир би трябвало да остане жив, за да бъде размотаван насам-натам в Двадесет и четвърта песен, обаче умира днес сред пламъци и дим. Други троянци отскачат настрани, някои побягват назад към града, ужасени от гнева на тая богиня в ден, предопределен за победа от Зевс. Ала Хектор и Парис са на близо половин километър на югоизток, продължават настъплението и даже не поглеждат назад.

— Това не беше Диос — ахва Найтенхелзър. — А Хюстън.

— Знам — казвам аз и връщам подсиленото си зрение в нормален режим. Хюстън е най-младият и най- нов схоластик. Почти не съм разговарял с него. Сигурно днес е в троянските редици поради моето отсъствие.

Колесницата на музата рязко завива и се понася право към нас. Съмнявам се, че ни е забелязала тая кучка — стоим сред стотици сновящи мъже и коне, — обаче след няколко секунди ще ни види.

Какво да правя? Мога да си сложа шлема на Хадес, пак да избягам като страхливец и да оставя Найтенхелзър да умре, също както предадох Бликс и другите. Качулката не може да скрие и двама ни от божественото зрение на Мелета. „Можем и да побегнем — към черните кораби“. Няма да направим и двайсетина крачки.

Колесницата се спуска още по-ниско и се обгръща в облак, за да се скрие от сражаващите се под нея гърци и троянци. Със своето наномодифицирано зрение ние с Найтенхелзър обаче виждаме приближаването й.

— Какво правиш, по дяволите? — вика Найтенхелзър и едва не изпуска записващата си палка, когато се мятам върху него и го обгръщам с две ръце и един крак — мършав пехотинец, опитващ се да изнасили мечок.

Преметнал ръка през шията на снажния схоластик, аз стискам телепортаторния медальон и го завъртам.

Нямам представа дали ще се получи. Не би трябвало. Медальонът е предназначен да телепортира само оня, който го носи. Обаче когато се телепортирам, дрехите ми минават заедно с мен и неведнъж съм пренасял разни неща през Планковото пространство, следователно квантовото поле обхваща нещата, с които тялото ми е в контакт или които обгръщат ръцете ми.

Какво пък, по дяволите? Струва си да опитам.

Материализираме се в мрак, премятаме се по склон и се откъсваме един от друг. Бясно се оглеждам в опит да определя къде сме. Не съм имал време да си представя конкретно място — просто бях поискал да съм другаде и бях телепортирал и двама ни… някъде.

„Къде?“

На лунната светлина едва виждам Найтенхелзър — зяпа ме уплашено, като че ли всеки момент може пак да го награбя. Без да му обръщам внимание, вдигам очи към небето — звезди, сребърна луна, Млечният път — и после ги свеждам към земята: високи дървета, тревист склон, течаща наблизо река.

Определено сме на Земята, ала не ми прилича на Пелопонес, нито на Мала Азия.

— Къде сме? — пита Найтенхелзър, изправя се и се отупва. — Какво става? Защо е нощ?

„Обратната страна на древния свят“ — мисля си. Казвам:

— Според мен сме в Индиана.

— В Индиана ли? — Найтенхелзър отново отстъпва от мен.

— Индиана през хиляда и двестната година преди Христа — уточнявам аз. — Плюс-минус един век. — Ръката и кракът пак ме болят от търкалянето по склона.

— Как се озовахме тук? — Найтенхелзър винаги е бил мекушав, малко кисел по своя разхвърлян, мечешки начин ала никога не се е сърдил сериозно. Сега ми се струва сърдит.

— Телепортирах ни.

— Какви ги говориш, по дяволите? Ние бяхме далеч от телепортаторния портал!

Не му обръщам внимание, сядам на един камък и започвам да разтривам ръката си. В Индиана няма много хълмове, даже в предишния ми живот там, обаче около Блумингтън, където живеехме със Сюзан,