движеха се…
Деймън стисна юмрук и изключи овала.
— Съжалявам — рече Сави. — Забравих, че напоследък никой не използва инхибитори на далечната мрежа. Гаджето ти ли беше?
— Майка ми. — В устата му загорча. Това бе апартаментът на Гоман в отсрещния край на кратера — познаваше разположението на стаите от детството си, когато си играеше във вътрешните помещения, докато майка му се забавляваше с високия тъмнокож мъж с мек като вино глас. Той не харесваше Гоман и не знаеше, че майка му още ходи с него. Според думите на Харман в кратера Париж вече беше нощ.
— Хайде да потърсим Хана, Ада и другите — предложи Сави и се подсмихна. — Макар че и на тях може би ще им се прииска да са активирали инхибиторите на далечната мрежа.
Деймън не желаеше да разтвори юмрук.
— Изчисти го — посъветва го старицата.
— Как?
— Как изчистваш ориентиращата си стрелка?
— Просто си я представям угаснала — отвърна Деймън и прибави наум „глупачко“.
— Направи го.
Синият овал угасна.
— Задействаш близката мрежа, като си представяш един жълт кръг със зелен триъгълник в средата — поясни Сави. Тя погледна дланта си и над нея се появи яркожълт правоъгълник.
Деймън последва примера й.
— Помисли за Хана — каза Сави.
Той си представи момичето. На дланите и на двамата се появи континент — Северна Америка, ала Деймън не можеше да я разпознае — после образът се насочи към централната южна част, продължи на север по крайбрежието, появиха се върволици нечетивни думи и топографски карти, стилизирани дървета и стилизирана женска фигура с главата на Хана върху анимационно тяло, крачеща сама — не, не сама, разбра Деймън, защото до нея се движеше въпросителен знак.
Сави отново се подсмихна.
— Близката мрежа не знае как да обработи Одисей.
— Не виждам Одисей — рече Деймън.
Сави се пресегна в неговия жълт холографски куб, докосна въпросителния знак и посочи две червени фигури в края на облака.
— Това сме ние — поясни старицата. — Ада и Харман трябва да са на север извън мрежата.
— Откъде знаеш, че това е Хана? — попита Деймън, въпреки че виждаше темето й.
— Помисли „близък план“. — Сави му показа облака над дланта си. Образът се беше приближил отпред и се виждаше стилизираната Хана с истинското й лице сред стилизирани дървета и край стилизиран поток.
Той си помисли „близък план“ и се смая от чистотата на картината. Виждаше сенките на дърветата по лицето й. Тя оживено разговаряше с въпросителния знак, който се носеше до нея. Деймън се радваше, че не е сварил Хана по време на секс.
Старицата сигурно си бе представила Ада и Харман, защото нейният жълт облак се промени и показа две фигури, движещи се върху топографски символи някъде на север от неподвижните червени точки на Сави и Деймън.
— Всички са живи, никой не е изяден от динозаври — отбеляза Сави. — Обаче адски ми се ще да се върнат, за да продължим пътя си. Става късно. Ако беше едно време, щях да ги повикам по дланите им и да им кажа веднага да идват тук.
— Нима можеш да се свързваш по дланта си? — смая се Деймън и повдигна голата си ръка.
— Естествено.
— Защо ние не го знаем? — Гласът му звучеше почти сърдито.
Тя сви рамене.
— Вие, така наречените старостилни човеци, вече не знаете почти нищо.
— Какво искаш да кажеш с това „така наречените старостилни“? — Деймън вече определено беше ядосан.
— Наистина ли си мислиш, че хората от Изгубената ера, старостилните човеци, са имали цялата тая генетично изменена наномашинария в клетките и телата си? — попита Сави.
— Да — отвърна той, макар да разбираше, че не знае абсолютно нищо за старостилните човеци от Изгубената ера. Те просто не го интересуваха.
Старицата уморено го погледна в очите. Ала може би всички древни добулаторни човеци изглеждаха толкова зле — Деймън нямаше представа.
— Трябва да ги доведем — каза Сави. — Аз ще потърся Хана и Одисей, ти повикай Ада и Харман. Настрой дланта си на близката мрежа, включи ориентиращата функция по обичайния начйн и ще ги намериш. Кажи им, че рейсът тръгва.
Деймън не знаеше какво означава „рейс“, но това нямаше значение.
— Има ли други функции? — попита той, преди Сави да се отдалечи.
— Стотици.
— Покажи ми някоя. — Не й вярваше — чак пък стотици, — ала дори само още една-две щяха да го направят популярен на тържествата, да привлекат интереса на младите жени.
Сави въздъхна и се облегна на аероскутера. Надигна се вятър и зашумоля в клоните на секвоята над тях.
— Мога да ти покажа функцията, която накрая прогони постчовеците от Земята — тихо рече тя. — Общата мрежа.
Деймън пак сви юмрук и отдръпна ръка.
— Не искам, ако е опасно.
— Не е опасно — успокои го старицата. — Поне за нас. Ето, аз ще опитам първа. — Тя отпусна ръка, разтвори пръсти и докосна дланта му по начин, който му се стори почти възбуждащ. После постави лявата си длан до неговата.
— Представи си четири сини правоъгълника над три червени кръга над четири зелени триъгълника — прошепна възрастната жена.
Деймън се намръщи — това бе трудно, фигурите се разбягваха на ръба на способността му да задържи образа — но накрая успя със затворени очи.
— Отвори си очите — каза Сави.
Той се подчини и след миг втрещено се вкопчи в скутера с две ръце.
Нямаше облак. Нямаше нечетивни карти и анимационни фигури.
Всичко в зрителното му поле се беше преобразило. Околните дървета, на които по-рано не обръщаше внимание, освен за да потърси сянката им, бяха станали прозрачни, пласт след пласт пулсираща жива тъкан, мъртва кора, пъпки, вени, мъртва вътрешна материя със структурни вектори и пръстени, по които течаха колони от данни, живи зелени и червени структури — иглички, дървесна тъкан, флоема, вода, захар, енергия, слънчева светлина. Знаеше, че ако може да прочете течащите данни, ще разбере точната хидрология на живото чудо, което представляваше това дърво, ще узнае точно какво налягане е нужно за осмотичното издигане на всичката тази вода от корените — можеше да погледне надолу и да
Вдигна поглед и видя слънчевата светлина като абстрактен енергиен дъжд, какъвто представляваше — слънчева светлина, обсипваща боровите иглички и поглъщана в тях, слънчева светлина, обсипваща хумуса под краката му и стопляща бактериите в него. Можеше да преброи тези неуморни бактерии! Светът около него вреше от информация, информационно цунами, милиони микроекологии, едновременно взаимодействащи помежду си, енергия с енергия. Дори смъртта участваше в сложния танц на вода,
