Илион

светлина, енергия, живот, възраждане, растеж, секс и глад, вихрещ се навсякъде около него.

Видя една умряла мишка, почти заровена в хумуса в отсрещния край на поляната, вече превърнала се само в козинка и кости, ала все още излъчваща червена енергия, докато бактериите пируваха, от яйцата на мухите се излюпваха личинки на следобедната слънчева светлина и бавно разпадащите се сложни протеинови молекули продължаваха на молекулярно равнище, и…

Задъхан, почти повръщащ, Деймън се завъртя в опит да избяга от тази функция, ала навсякъде цареше същата сложност — постоянни приливи и отливи на препредавана енергия, поглъщане на хранителни вещества, хранене на клетки, молекули, танцуващи в прозрачните дървета, дишаща почва, небе, пламтящо от светлинния дъжд, радйопослания от звездите.

Затисна очите си с длани, ала вече беше късно — бе погледнал Сави — старица, но в същото време галактика от живот. Живот, загнезден в неутроните на мозъка й зад ухиления череп, проблясващи като светкавици по очния й нерв и в милиардите милиони форми на живот в червата й, активни и безразлични — докато се опитваше да откъсне очи, младият мъж допусна грешката да погледне надолу към себе си, покрай себе си към своята връзка с въздуха, земята и небето…

— Изключи! — каза Сави и умът на Деймън повтори командата.

Ярката обедна светлина, която се отразяваше от дърветата и покритата с иглички земя, изведнъж му се стори мрачна като посред нощ. Краката му отказаха да работят. Задъхан, той се свлече по борда на скутера и се просна на земята, претърколи се по корем с протегнати ръце и притисна лице към боровите иглички.

Сави приклекна до него, потупа го по рамото и каза:

— Ще те оставя за малко. Почини си. Ще доведа другите.

Когато Харман й предложи да се разходят, Ада се колебаеше — боеше се, че Сави ще се ядоса или ще се уплаши от отсъствието на всички, когато се върне — но Хана вече беше изтичала да търси Одисей и младата жена не искаше да остане при скутера сама с Деймън. Освен това не знаеше дали ще има друга възможност да поговори насаме с любимия си, преди да се върне в Ардис и той да отлети за Средиземноморския басейн със Сави.

Изкачиха се по един хълм, после тръгнаха покрай поток по отсрещния склон. Гората кънтеше от птичи песни, ала не видяха животни, по-едри от катеричка. Харман изглеждаше потънал в размисъл и докосна Ада само веднъж, когато й подаде ръка, за да й помогне да прескочи потока над един триметров водопад. Тя се зачуди дали не е било грешка да прекарат нощта заедно, но когато спряха да си починат в подножието на водопада, видя, че Харман я наблюдава, зърна любовта и нежността в погледа му и се изпълни с щастие, че са станали любовници.

— Познаваш ли баща си, Ада? — попита я той. Въпросът му я накара да премигне. Не беше точно шокиращ — хората познаваха бащите си, естествено, поне теоретично, обаче рядко питаха за това.

— Питаш дали знам кой е бил ли? — уточни младата жена.

Харман поклати глава.

— Питам дали го познаваш. Виждала ли си го?

— Не — отвърна тя. — Знам името му от майка си, но мисля, че е… навършил петата си двайсетилетка преди година. — За малко да каже, че се е „възнесъл на пръстените“, най-разпространеният евфемизъм за телесния преход в рая на постчовеците. Сърцето й се разтуптя, когато се зачуди защо й задава такъв странен въпрос. Дали смяташе, че има вероятност той да е баща й? Случваше се, разбира се. Млади жени се любеха с по-възрастни мъже, които можеха да са техните анонимни семенни бащи — кръвосмешението не беше табу, тъй като от такъв съюз не можеше да се роди дете, и нямаше братя и сестри, защото всяка жена можеше да роди само веднъж — но мисълта все пак бе странно смущаваща.

— Аз не знам кой е баща ми — рече Харман. — Според Сави някога, дори след Изгубената ера, бащите били почти също толкова важни за децата, колкото са сега майките.

— Не мога да си го представя — все още смутена, призна Ада. Какво се опитваше да й каже? Че е прекалено стар за нея ли? Това бяха глупости.

— Ако някога стана баща, искам детето да ме познава — продължи той. — Искам да съм с него, докато расте… също като майка.

Ада беше прекалено смаяна, за да отговори.

Харман отново закрачи и тя го последва под дърветата. На сянка бе по-прохладно, но и по-задушно. Водопадът тихо ромолеше зад тях. Младата жена уплашено се огледа.

— Чу ли нещо? — попита Харман.

— Не. Просто… нещо не е наред.

— Няма слуги — каза той. — Нито войникси.

Имаше право. Бяха сами. Отсъствието на вездесъщите слуги и войникси през последните два дни й се струваше като липсващ фонов шум, ала сега, когато бяха сами, само те двамата, това беше още по- очевидно.

Изведнъж, без причина, тя потръпна.

— Можеш ли да намериш обратния път до скутера?

Харман кимна.

— Наблюдавах терена и слънцето. — Той посочи с тоягата, на която се подпираше. — Поляната е точно зад онзи хълм.

Ада се усмихна, ала не бе съвсем сигурна. Провери ориентиращата функция на дланта си, но откакто бяха напуснали Антарктида, виртуалният дисплей беше празен. И преди бе ходила в гора — обикновено в своето имение, — само че никога без слуга, който да я отведе обратно, и без войникс, който да я пази. Всички тези мисли обаче оставаха на заден план — смущаваше я странният въпрос и коментар на Харман.

— Защо говориш за бащите? — попита тя.

Възрастният мъж я погледна. Спускаха се по склона, все по-навътре в гората. Под секвоите цареше сумрак, разкъсван само от коси снопове слънчеви лъчи.

— Тази сутрин Сави ми каза нещо — отвърна той. — Че съм достатъчно стар, за да съм ти дядо. Че се отправям на тази експедиция, за да намеря булаторията — и че се въртя около теб, защото не искам да приема последната си двайсетилетка.

Първата реакция на Ада бе гняв, незабавно последван от остра ревност. Гняв към глупавата забележка на Сави — на старицата не й влизаше в работата с кого спи Ада и колко е възрастен той. Ревност заради факта, че сутринта Харман бе напуснал леглото им, за да разговаря със Сави. Ада просто го беше целунала на раздяла и после се бе облякла, разочарована, че любовникът й не иска да прекара още час с нея, преди всички да станат за закуска, ала уважаваше неговото решение и предполагаше, че става рано просто по стар навик.

Но какво толкова важно го беше накарало да я остави призори, за да отиде да разговаря със Сави? Нима не се готвеше да прекара следващите няколко дни с нея в глупавото си търсене на космически кораб? Всъщност, осъзна Ада, Сави заемаше нейното място в това търсене.

Вгледа се в лицето на Харман — изглеждаше много по-млад от Одисей с неговите бръчици в ъгълчетата на очите и сива коса — и видя, че не е забелязал обзелите я гняв и ревност. Продължаваше да е потънал в размисъл и Ада се зачуди дали вниманието му към нея през последните няколко дни — завършило с прекрасното им любене предишната нощ — не е само отклонение, само прелюдия към секса, а не неговото обичайно поведение. Съмняваше се, ала не знаеше. Дали близостта, която изпитваше към Харман, не беше илюзия, породена от увлечението й по него?

— Знаеш ли как избираш да забременееш? — Харман разсеяно продължаваше да рови земята с тоягата.

Ада смаяно спря. Този въпрос бе… поразителен.

Харман също спря и я погледна така, като че ли не е казал нищо необичайно.

— Знаеш ли какъв е механизмът? — поясни той. Явно все още не съзнаваше неуместността на въпроса. Мъжете и жените просто не разговаряха за такива неща.

— Ако ще ми четеш лекция за птичките и пчеличките, малко си закъснял — отвърна Ада.