Илион

Тя прави две крачки напред и върховете на сандалите й увисват над ръба на черната яма. Някъде хиляди метри под нея в раздирания от светкавици мрак на Тартара нещо огромно изревава от болка и страх.

— Да, Зевсе — продължава Атина, — ние ще стоим настрани от войната, както ни заповядваш. Но ни разреши поне да предлагаме на своите смъртни любимци тактика, която може да ги спаси, за да не бъдат повалени под мълнията на твоя безсмъртен гняв.

Зевс дълго гледа дъщеря си и за пръв път не мога да разчета изражението му. Гняв? Насмешка? Нетърпение?

— Тритогенея — скъпа третородна дъще — отвръща той, — твоята смелост винаги ми е носила главоболия. Ала не унивай, защото урокът, който ви дадох днес, не произтича от гняв, а само се опитва да покаже на всички присъстващи тук последиците от тяхното непокорство.

И с тия думи Зевс слиза от трона си. Личната му колесница полита между исполинските колони, меднокопитните му коне — истински, виждам аз, а не холограми — кацат до него и златистите им гриви се веят зад тях. Той надява златните си доспехи, вдига бича от стойката, качва се в колесницата, изплющява с камшик и излита във въздуха, прави кръг над залата на трийсет метра над главите на боговете и богините, преди да излети между колоните и да изчезне сред трясък на квантова гръмотевица.

Боговете, богините и по-нископоставените същества бавно се разотиват — шушукат си и заговорничат, и никой, убеден съм в това, няма намерение да се подчини на своя повелител и цар.

А аз — аз просто известно време оставам да седя там, невидим и щастлив от това обстоятелство. Ченето ми е увиснало и дишам като пребито псе в горещ ден. Имам чувството, че се лигавя.

Понякога на Олимп е трудно напълно да повярваш в причинно-следствената връзка и научните методи.

25.Тексаската секвоена гора

Деймън беше съвсем сам, само той и скутерът на горската поляна, и това не му харесваше.

След като Сави се отдалечи, Одисей разказа безкрайната си, безсмислена история и накрая също потъна в гората. Хана изчака малко и го последва. (Сутринта Деймън веднага бе разбрал, че момичето и брадатият са спали заедно предишната нощ — сексуалният му радар рядко грешеше.) Няколко минути по- късно Ада и старецът Харман казаха, че отиват да се поразходят, и навлязоха сред дърветата в противоположната посока. (Деймън знаеше, че и те са правили секс през нощта. Явно той и старата вещица Сави бяха единствените, които не се бяха забавлявали.)

И сега Деймън стоеше сам на горската поляна, облегнат на корпуса на аероскутера и заслушан в шумоленето на листа и дращенето на съчки в тъмната гора. Да, това изобщо не му харесваше. Ако се появеше алозавър, той беше готов да скочи в скутера — но после? Не знаеше как се работи с холографския пулт, камо ли как се включва силовото поле или се излита. Динозавърът щеше да го получи на тепсия.

Помисли си дали да не се развика, да закрещи на Сави и другите да се върнат, ала веднага се отказа. Дали шумът привличаше динозаврите и другите хищници? Нямаше намерение да проверява. Чувстваше се отвратително — не само се страхуваше, но и му се ходеше до тоалетната. Другите се бяха оттеглили в гората с тоалетната хартия, която им бе дала Сави, но Деймън беше културен човек и никога не ходеше до тоалетната без… хм… без тоалетна. А и сега не бе време да се учи. Естествено, не знаеше след колко часа ще стигнат в Ардис Хол, пък и Сави говореше така, като че ли изобщо не се готви да спира там, а само да остави Хана, Ада и нелепия самозванец, който се обявяваше за Одисей, и после да продължи за Средиземноморския басейн, където и да се намираше той. Деймън знаеше, че не може да изтърпи чак толкова дълго.

Съзнаваше, че по-скоро е обезсърчен, отколкото уплашен. Предишния ден всички се бяха изненадали от желанието му да тръгне със старицата и Харман на тяхната абсурдна експедиция, ала никой не се досещаше за истинската причина да избере тази възможност. На първо място го беше страх от динозаврите около Ардис Хол. Нямаше да се върне там. Второ, всички тези приказки, че прехвърлянето по факса е своебразно унищожаване и пресъздаване на хората, го правеха крайно нервен. Е, кой нямаше да е нервен толкова скоро след посещение в булаторията, при положение, че знае, че истинското му тяло е било унищожено? Деймън се бе прехвърлял по факса почти всеки ден от живота си, ала сега мисълта за влизане във факспортал, след като му бяха обяснили, че факсът ще унищожи мускулите, костите, мозъка и паметта му и после просто ще направи негово копие някъде другаде, стига старицата да казваше истината, е, тази мисъл не му даваше мира.

Затова предпочете още няколко дни да попътува с аероекутера и да отложи срещата с динозаврите в Ардис, както и унищожаването на атомите и молекулите му във факса.

Сега искаше само тоалетна и някой слуга или майка му да му сготви вечеря. Може би щеше да каже на старицата да го остави в кратера Париж, след като минеха през Ардис. Не беше чак толкова далече, нали? Въпреки че бе виждал драскулките на Харман — неговата „карта“, — Деймън нямаше представа за световната география. Всичко се намираше на абсолютно еднакво разстояние — само на един факспортал.

Старицата се появи от гората и видя Деймън сам, облегнат на увисналия ниско над земята скутер.

— Къде са другите?

— И аз това се питах. Първо изчезна варваринът. После Хана тръгна подире му. След това Ада и Харман се отдалечиха ей натам… — Той посочи високите дървета в отсрещния край на поляната.

— Защо не използваш дланта си? — попита Сави и се усмихна, като че ли думите й я бяха развеселили.

— Вече опитах — отвърна Деймън. — На твоя айс… както там се казваше. И на моста. И тук. Не действа. — Той вдигна лявата си ръка, помисли за ориентиращата функция и показа празния бял правоъгълник.

— Това е само непосредствената ориентираща функция — отбеляза Сави. — Само стрелка, която да те насочва, когато се приближиш към целта, все едно търсиш някакъв том в библиотека, обаче си попаднал на грешната пътека. Използвай далечната или близката мрежа.

Деймън я зяпна. Още откакто я беше зърнал за пръв път, се съмняваше, че е наред.

— Уф, добре — усмихна се Сави с мрачната си усмивка. — Съвсем сте забравили функциите. Поколение след поколение.

— Какви ги говориш? — попита той. — Старите функции като четящата вече не действат. Още откакто са си заминали постчовеците. — Младият мъж посочи пръстените, които пресичаха ивицата синьо небе над поляната.

— Глупости — изсумтя Сави, приближи се до него, хвана лявата му ръка и я обърна с дланта към себе си. — Представи си три червени кръга със сини квадратчета в центъра.

— Какво?

— Чу ме. — Старицата продължаваше да държи ръката му.

„Безумие“ — помисли си Деймън, но си представи три червени кръга със сини квадратчета в центъра.

Вместо правоъгълничето с бяло-жълта светлина, което генерираше ориентиращата функция, на петнайсет сантиметра над дланта му се появи голям син овал.

— Ей! — извика Деймън, дръпна ръката си и бясно я размаха, сякаш върху нея бе кацнало грамадно насекомо. Синият овал продължаваше да сияе.

— Спокойно — каза Сави. — Сега е празен. Просто си представи някого.

— Кого? — Усещането определено не му харесваше — тялото му правеше нещо, за което той не беше подозирал.

— Когото и да е. Някой свой близък.

Деймън затвори очи и си представи лицето на майка си. Когато отново вдигна клепачи, синият овал се бе покрил с диаграми. Улични мрежи, река, думи, които не можеше да прочете — поглед отгоре към един черен кръг, който можеше да е само вътрешността на кратера Париж. Образът се увеличи и младият мъж внезапно се озова в стилизирана сграда, на петия етаж, апартаментите до кратера — не неговия дом. Две стилизирани човешки фигури, анимационни герои, но с истински човешки лица, в легло, жената върху мъжа,