покритите си с кървави следи ръце и те ме взимаха за малоумен роб, основателно бичуван заради идиотизма си, и ме пускаха да си вървя по пътя.
Приамовият палат беше голям — имаше петдесет спални, по една за петдесетимата царски синове — и се охраняваше от най-елитната троянска войска. На всички порти и пред всеки прозорец вардеха съвсем будни стражи, други караулеха във вътрешните дворове и на стените, и това не бяха сънливите войници, които разсеяно ми махаха с ръка да мина колкото и късно да беше, колкото и кървави да бяха раните ми, колкото и идиотско да беше сумтенето ми, затова продължих няколко преки на юг до дома на Елена, който също беше добре заварден, но не чак толкова, след като заклах втория си троянец за оная нощ и доколкото можах, скрих и неговото тяло.
След смъртта на Парис в двубой с лъкове Елена се омъжи за друг Приамов син, Деифоб, когото троянците наричаха „богозрачен“, ала на когото ние ахейците викахме „волски задник“ на бойното поле. Обаче оная нощ новият й съпруг не си беше вкъщи и Елена спеше сама. Аз я събудих.
Не вярвам, че щях да я убия, ако се беше разпищяла за помощ — познавах я от много години, нали разбирате, и като гост в почтения дом на Менелай, и преди това, като един от първите й ухажори, когато започна да се озърта за мъж, въпреки че това беше просто формалност, тъй като още тогава бях щастливо женен за Пенелопа. Тъкмо аз посъветвах Тиндарей да поиска кандидатите да се закълнат, че ще приемат избора на Елена, и така да избегне кръвопролитието, което щяха да предизвикат недоволните. Мисля, че тя винаги ми е била благодарна за тоя съвет.
Елена не се разпищя за помощ, когато я събудих от неспокойния й сън в илионския й дом. Веднага ме позна, прегърна ме и ме попита за здравето на истинския си съпруг Менелай, а също на дъщеря си, която беше далеч. Казах й, че всички са добре — обаче не споменах, че Менелай два пъти е бил раняван тежко и пет-шест пъти — по-леко, включително последното улучване със стрела в хълбока, и че е в кисело настроение. Вместо това й обясних колко много липсва на мъжа си, дъщеря си и роднините им в Спарта.
Тогава Елена се засмя.
— Моят господар и съпруг Менелай иска да ме убие и ти го знаеш, Одисее — заяви тя. — И съм сигурна, че ще го направи, когато високите стени и Скейските порти скоро паднат, както предсказа Касандра.
Не бях чул за това пророчество — делфийският оракул и Атина Палада са единствените пророци, на които имам вяра — обаче не можех да споря с нея — струваше ми се вероятно Менелай наистина да й пререже гърлото след всички тия горчиви години на нейните изневери в обятията и леглата на враговете му. Ала не й го казах. Казах й, че ще се застъпя пред Атрид Менелай, че ще го убедя да я пощади, ако тя не ме предаде тая нощ, а ми помогне да се промъкна в Приамовия дворец и ми обясни как да разпозная истинския паладион.
— И без това нямаше да те предам, Одисее, сине Лаертов, верни и ловки съветнико — отвърна Елена и ми разкри как да проникна в палата и да разпозная истинския паладион, щом го видя сред имитациите.
Само че вече наближаваше изгрев слънце. Беше късно да изпълня задачата си. Затова излязох на улицата, прехвърлих се през градските стени и на другия ден спах до късно, изкъпах се, нахраних се и се напих, и накарах Махаон, Асклепиевия син и най-добър лечител на служба във войската, да бинтова раните ми и да ги намаже с мехлем.
На другата вечер, тъй като знаех, че ще имам нужда от съюзник, защото не можех едновременно да се бия и да нося тежкия паладионов камък, посветих в плана си Диомед. В най-дълбокия час на нощта двамата с Тидеевия син се покатерихме по стената, като убихме един от стражите с точно насочена стрела. После бързо се спуснахме по улиците, тоя път без тъпи сценки с бичувани роби — безшумно убивахме всеки, който се опиташе да ни спре, и се вмъкнахме в Приамовия дворец по един отходен канал, за който ми беше казала Елена.
Диомед, горд мъж като мнозина от дебелоглавите аргивски герои, не искаше да гази в канала за нищо на света, даже за да осигури гибелта на Илион. Мърмореше, сумтеше и пъшкаше, и вече беше в отвратително настроение, когато на всичкото отгоре се наложи да се проврем през дупката на един от кенефите в избата на двореца, където се намираха съкровищниците на Приам, на сигурно място в казармата на елитната му гвардия.
Движехме се безшумно, ала вонята ни издаваше и трябваше да убием първите двайсет стражи, с които се сблъскахме в коридорите. Двайсет и първият ни показа как да отворим вратите на съкровищницата, без да задействаме алармите и капаните, след което Диомед преряза и неговото гърло.
Освен тоновете злато, планините скъпоценни камъни, купищата бисери, камарите везани платове, ковчежета с диаманти и много от останалите богатства на легендарния Изток, там имаше ниши с четирийсетина статуи на паладиона. Бяха еднакви във всичко, освен на ръст.
— Елена каза да взема най-малката — казах на Диомед и го направих: увих паладиона в червения плащ, който бях смъкнал от последния убит страж. Държахме гибелта на Илион в ръцете си. Сега само трябваше да избягаме.
И не щеш ли в тоя момент Диомед реши, че иска да ограби Приамовата съкровищница, оная нощ, веднага, тутакси. Огромната плячка беше прекалено съблазнителна за това алчно тъпо копеле. Той беше готов да размени десет години от нашата кръв и мъки за неколкостотин товара злато.
Аз го… разубедих. Няма да ви описвам двубоя, след като оставих увития в червен плат паладион на пода и изтеглих меча си, за да попреча на сина на Тидей, царя на Аргос, да провали задачата ни заради алчността си. Боят приключи бързо. Победих с хитрост. Добре, щом настоявате, ще ви кажа — нямаше нищо благородно. Нямаше аристея. Предложих да си съблечем вонящите туники, преди да се бием, и докато този идиот се събличаше, го замерих с една буца злато и го повалих в несвяст. После избягах от Приамовия дворец с тежкия паладион в едната ръка и още по-тежкия гол Диомед, преметнат през рамото ми.
Не можех да се прехвърля през стената с такъв товар, затова бях готов да го зарежа до мястото, където големият отходен канал се изливаше в реката под стените на Илион, обаче тъкмо тогава Диомед дойде на себе си и се съгласи да напусне града с мен. Измъкнахме се безшумно. Абсолютно безшумно. Него ден той не ми проговори, нито следващата седмица, нито след падането и плячкосването на Троя, нито докато се готвехме да отплаваме за дома.
Нито аз съм му проговарял оттогава.
Трябва да прибавя, че скоро след това, след като отнесох паладиона в нашия аргивски стан, където го скрихме добре, убедени, че са настъпили сетните часове на Троя, започнахме да строим грамадния дървен кон. Той имаше три цели — първо, да пренесе мен и внимателно подбрана група от най-верните ми воини в града, второ, да накара троянците сами да вдигнат големия каменен трегер над Скейските порти, за да пуснат оброка в града си, тъй като според пророчеството преди падането на Илион трябваше да се изпълнят следните две неща: паладионът да изчезне и трегерът на Скейските порти да бъде разрушен, и трето, последно, ние построихме огромния кон като дар за Атина, за да компенсираме загубата на нейния паладион, тъй като тя също беше известна като Хипия, „конната богиня“, защото тъкмо Атина сложила юздите и обяздила Пегас за Белерофонт и пак тя изпитвала огромно удоволствие при всяка възможност да язди и да се упражнява със своите коне.
И това, приятели, е моят кратък разказ за открадването на паладиона и гибелта на Илион. Надявам се, че ви е харесал. Имате ли въпроси?
Ада погледна Харман. „Това ли беше неговият кратък разказ?“ — помисли си тя и видя, че любимият й улавя нейната мисъл като въздушна целувка.
— Да, аз имам въпрос — обади се Деймън.
Одисей кимна.
— Защо понякога използваш името Троя, а друг път — Илион? — попита пълничкият млад мъж.
Одисей леко поклати глава, изправи се, взе ножницата и късия си меч от скутера и тръгна към гората.
24.
Илион, Индиана и Олимп
Зевс е разгневен. И преди съм го виждал разгневен, обаче тоя път е невероятно, ужасно разгневен.
