сега се бият край черните кораби. Изглежда, вашите ще изгубят. Всички велики царе, даже ти, се обърнахте в бягство. Само Нестор остана да се сражава.
— Бъбриво старче — изсумтя Одисей. — Остана, защото убиха коня под краката му.
Ада погледна Хана и се усмихна. Момичето целеше да въвлече Одисей в разговор и явно си мислеше, че е успяло. Тя лично не вярваше, че този абсолютно реален мъж — загорял от слънцето, целият в белези, толкова различен от булаторно изражданите мъже — е същият човек като Одисей от торинската драма. Също като повечето умни хора, които познаваше, Ада смяташе, че торинският саван им показва виртуално представление, навярно записано през Изгубената ера.
— Спомняш ли си сражението при черните кораби? — упорстваше Хана.
Одисей пак изсумтя и отвърна:
— Спомням си гуляя вечерта преди оня отвратително гаден ден. От остров Лемнос пристигнаха трийсет кораба с вино — хиляда пълни делви, достатъчно, за да удавим троянската войска, ако не му бяхме намерили по-добра употреба. Евней, Язоновият син, го прати като дар за Атридите — Агамемнон и Менелай. — Той изгледа с присвити очи Хана и другите. — Виж, разказът за пътешествието на Язон си струва да се чуе.
Всички освен Сави неразбиращо зяпнаха якия воин с протегнатата в кръста туника.
— Язон и неговите аргонавти — повтори Одисей, като местеше поглед от лице на лице. — Не може да не сте чували за това.
Сави наруши засраменото мълчание.
— Те не са чували никакви истории, сине Лаертов. Нашите така наречени старостилни човеци нямат минало, митове, никакви легенди — освен торинския саван. Те са точно толкова абсолютно постписмени, колкото ти и твоите другари сте дописмени.
— Не ни трябват чертички върху кора, пергамент или кал, за да караме другите да се съобразяват с нас — изръмжа Одисей. — Писмото е било опитвано още преди нас и са го изоставили като непотребно.
— Наистина — сухо отвърна Сави. — „Мразя невежата тълпа“. Струва ми се, че го е казал Хораций.
Одисей я стрелна с гневен поглед.
— Ще ни разкажеш ли за този Язон и неговите… какви бяха? — попита Хана и се изчерви, което окончателно убеди Ада, че предишната нощ приятелката й е спала с Одисей.
— Ар-го-нав-ти — бавно повтори той, като наблягаше на всяка сричка, сякаш говори на дете. — Не, няма да ви разкажа.
Ада усети, че погледът й се е зареял към Харман и мислите й са заблуждали към дългата предишна нощ. Искаше й се двамата да се уединят и да си поговорят насаме за онова, което бяха споделили, или, ако няма такава възможност, просто да затвори очи във влажния зной на скритата под шарена сянка поляна и да подремне, навярно да сънува как се любят. „Или още по-добре — помисли си тя, загледана в Харман през спуснатите си мигли, — да се измъкнем в гората и пак да се любим, вместо само да сънувам“.
Ала Харман като че ли не забелязваше погледите й и телепатичният му приемник явно беше изключен. Любимият на Ада изглеждаше развеселен и заинтригуван от забележките на Одисей.
— Ще ни разкажеш ли нещо за вашата война от торинската драма? — помоли той брадатия грък.
— Казва се Троянска война и майната му на вашия торински парцал — отвърна Одисей, но вече здравата се беше напил с вино от меха и бе омекнал. — Обаче мога да ви разкажа нещо, дето вашата драгоценна пачавра не го знае.
— Да, моля те — рече Хана и се премести по-близо до него.
— Господи, опази ни от разказвачи — измърмори Сави, стана и тръгна към гората.
Деймън с видимо безпокойство я проследи с поглед.
— Наистина ли мислите, че тук има по-страшни хищници от динозаврите? — без да се обръща конкретно към никого, попита той.
— Сави сама може да се грижи за себе си — успокои го Харман. — Тя има оръжие.
— Но ако нещо все пак я изяде, кой ще кара скутера? — вторачен в гората, настоя младият мъж.
— Шшт — каза му Хана и погали Одисей по китката с дългите си загорели пръсти. — Разкажи ни историята, която торинският саван не знае. Моля те.
Гъркът се намръщи, но Ада и Харман закимаха и той изтупа трохите от брадата си и започна.
— Тая случка не е била и няма да бъде показана в драмата на вашия торински парцал. Събитията, които ще ви разкажа, се случиха след смъртта на Хектор и Парис, обаче преди дървения кон.
— Парис умира ли? — прекъсна го Деймън.
— Хектор умира ли? — попита Хана.
— Какъв е този дървен кон? — присъедини се към хора Ада.
Одисей затвори очи и прокара пръсти през късата си брада.
— Може ли да продължа, без да ме прекъсвате?
Всички кимнаха.
— Събитията, които ще ви опиша, се случиха след смъртта на Хектор и Парис, обаче преди дървения коя. По онова време сред най-ценните си съкровища Илион притежаваше един божествен образ, който беше паднал от небето — вие го наричате „метеорит“ — метал, излят от самия Зевс, поколения преди нашата война, като знак за одобрението на бащата на боговете за основаването на града. Тая метална фигура се казваше паладион, защото имаше формата на Палада… не на Атина Палада, както наричаме нашата богиня, а на Палада, другарка на Атина в нейната младост. Оная другата Палада — на нашия език ударението на самата дума може да я променя от женски в мъжки род, но тук е близка до латинската дума „virago“, която значи „силна девица“ — та оная другата Палада била убита в тренировка с Атина. И тъкмо Илиос, понякога наричан Ил, баща на Лаомедонт, който на свой ред щял да стане баща на Приам, Титон, Ламп, Клитий и Хикетаон, една сутрин намерил звездния камък пред шатрата си и разбрал какво представлява.
Та тоя древен паладион, отдавна таен източник на богатството и могъществото на Илион, беше три лакътя висок, имаше копие в дясната си ръка и хурка и вретено в лявата и се свързваше с богинята на смъртта и съдбата. Ил и другите прадеди на защитниците на Троя поръчали да направят много копия на паладиона в най-различен ръст и троянците криеха тия фалшиви статуи също като истинската, тъй като всеки знаеше, че съществуването на самия Илион зависи от запазването на паладиона. Самите богове ми разкриха тоя факт насън през ония последни седмици на обсадата и аз изложих на Диомед плана си да се вмъкна в града и да открия истинския паладион, та после двамата заедно да се върнем, да го откраднем и да обречем Илион на гибел.
Първо се преоблякох в дрипи като просяк и наредих на собствения си слуга да ме нашиба с камшик, та тялото ми да се покрие с рани. Разбирате ли, троянците са известни с милозливостта си, когато се налага да бичуват слугите си — те обикновено разглезват робите и никой троянски слуга в добро семейство не бива допускан да пътува извън града в дрипави дрехи и със следи от бич — затова реших, че дрипите, вонята и главно кървавите следи ще карат гражданите засрамено да се извръщат при вида ми, идеална маскировка за шпионин, не смятате ли?
Избрах себе си за тая задача, защото бях най-безшумен и опитен от всички ахейци, а и защото вече бях влизал зад стените на Троя преди повече от десет години, начело на пратеничество, за да се опитаме да уредим мирното освобождаване на Елена, преди да пристигнат черните ни кораби и да започне войната. Тия преговори явно се провалиха — всички ние, истинските аргивци, се бяхме надявали да се провалят, тьй като изгаряхме от желание за бой и бяхме алчни за плячка — обаче добре си спомнях плана на града зад ония грамадни стени и порти.
В съня ми боговете — най-вероятно Атина, защото тя поддържаше нашата кауза повече от всеки друг — ми бяха разкрили, че паладионът и неговите многобройни копия са скрити някъде в царския палат на Приам, но не ми казаха къде точно, нито как да разпозная истинския паладион.
Изчаках най-дълбоките часове на нощта, когато огньовете по укрепленията вече гаснат и човешките сетива са най-слаби, и тогава с помощта на кука и въже изкатерих високите стени, убих един страж и скрих трупа му под копите сено, струпани зад стените за тракийската конница. Илион беше голям, най-големият град на света, и ми отне доста време скитане по улиците, дорде стигна до Приамовия дворец. На два пъти ме спираха въоръжени стражи, обаче аз сумтях, издавах странни звуци и безсмислено жестикулирах с
