Илион

любят преди разсъдъкът им да се проясни напълно. Когато слънцето изгря над върха на изток от Мачу Пикчу, Ада се чувстваше нов човек — не, това не беше вярно, разбра тя, чувстваше се по- мащабна, по-пълна, по-последователна личност.

Хана също се държеше странно тази сутрин — зачервена, с изострени реакции, попиваше всяка дума на Одисей и после почти засрамено извръщаше очи. „Боже мой! — осъзна Ада, когато вече приключваха закуската и се готвеха да потеглят, да отлетят на север към Ардис Хол. — Хана е спала с Одисей!“

Отначало не можеше да повярва, тъй като по време на дружбата им момичето никога не беше споменавало, че е спало с мъж, нито коментираше сексуални въпроси, но после зърна погледите, които приятелката й отправяше на брадатия варварин, и физическите признаци — Хана седеше срещу Одисей и тялото й реагираше на всяко негово движение, ръцете й потрепваха, тя се навеждаше напред — и Ада разбра, че тази нощ в балоните на върха на Голдън Гейт не е бодърствала само тя.

Деймън определено бе в по-добро настроение от предишната вечер, оживено разпитваше за Средиземноморския басейн и нямаше търпение да тръгне с Харман и Сави, но явно беше нервен. Сави изглеждаше затворена, почти тъжна, и бързаше да потеглят.

Харман мълчеше и очевидно мислеше за Ада, макар че другите не го забелязваха. Тя зърна погледите му веднъж-дваж и нещо топло се раздвижи в гърдите й, когато Харман й се усмихна. По-късно той постави ръка върху крака й под масата и два пъти я потупа.

— Е, какъв е планът? — попита Деймън, докато дояждаха горещите кроасани — Ада смаяно бе наблюдавала Сави, докато старицата ги беше пекла — с масло, горски плодове, пресен сок и ароматно кафе.

— Планът е да закараме Одисей, Хана и Ада в Ардис Хол — закъсняваме, ако искаме да стигнем преди залез-слънце — и после ние с теб и Харман ще продължим за Средиземноморския басейн — отвърна Сави. — Още ли си готов да участваш в експедицията, Деймън ур?

— Разбира се. — На Ада й се стори, че Деймън не е особено готов, по-скоро изглеждаше уморен, унил или и двете.

— Тогава да вървим да си съберем багажа и да потегляме — каза старицата.

Полетяха със същия аероскутер, с който бяха пристигнали, макар Хана да каза на Ада, че в хангара, свързан с южната кула на моста, има още летящи машини. В задния край на малкия скутер имаше изненадващо много отделения за раницата и другите вещи на Сави, но се оказа, че най-много багаж носи Одисей — включително къс меч в ножница, щит, дрехи и двете копия, с които беше убил форусракоидите. Сави лежеше в средата отпред и управляваше машината. Отляво бе Ада, отдясно — Харман. Деймън, Одисей и Хана се настаниха на трите задни места.

Полетяха на изток над висока планина, после се спуснаха по-ниско и завиха на север над гъста джунгла и широка кафява река, която според Сави се казвала Амазонка. Видяха няколко сини стъклени пирамиди — върховете им се издигаха на хиляди метри и разкъсваха ниските дъждовни облаци. Старицата не им обясни какви са пирамидите, но пък и те бяха прекалено уморени, за да я попитат.

Половин час след като последните пирамиди изчезнаха зад тях, Сави рязко зави наляво и полетяха на запад-северозапад, отново над висока планина. Въздухът беше толкова рядък, че балонът от силово поле се затвори въпреки малката им относителна височина от сто и петдесет метра над планината.

— Не се ли отклоняваме от пътя? — след дълго мълчание попита Харман.

Сави кимна и каза:

— Трябва да заобиколя зоринските монолити, които минават по крайбрежния шелф на някогашните Перу, Еквадор и Колумбия. Някои от тях още са въоръжени и автоматизирани.

— Какви са тези зорински монолити? — попита Хана.

— Нищо опасно, поне днес — лаконично отвърна старицата.

— С каква скорост се движим? — попита Ада.

— Бавно — каза Сави и погледна виртуалния дисплей около китките и дланите си. — В момента с около четиристотин и осемдесет километра в час.

Ада се опита да си представи тази скорост. Не успя. Никога не беше пътувала с нещо по-бързо от дрошка, теглена от войникс, а нямаше представа колко бързо се движат дрошките. Сигурно с по-малко от четиристотин и осемдесет километра, помисли си тя. Планините и хребетите под тях определено оставаха назад много по-бързо от познатия пейзаж по пътя от факспортала до Ардис Хол.

Продължиха да летят около час.

— Вратът ме заболя да се навеждам през ръба на скутера, а куполът е прекалено нисък, за да седна — заяви по някое време Хана. — Ще ми се… — И писна. Ада, Деймън и Харман също изкрещяха.

Сави бе прокарала длан през виртуалния контролен пулт и скутерът под тях просто беше изчезнал. През кратките секунди преди силно да стисне клепачи Ада видя съвършена илюзия: шестима души заедно с багажа си и копията на Одисей летяха във въздуха, сякаш носени от невидима сила.

— Предупреди ни, ако пак решиш да направиш нещо такова — с треперещ глас каза Харман на Сави.

Старицата само измърмори нещо под нос.

Една-две минути Ада опипва студения метал пред себе си и меката кожа на седалката под краката, корема и гърдите си, преди да посмее да отвори очи. „Не падам, не падам, не падам“ — убеждаваше се тя. „Разбира се, че ПАДАШ“ — казваха и очите й, и вътрешното й ухо. Младата жена отново стисна клепачи и ги отвори едва когато излязоха от планината и полетяха над някакъв полуостров на северозапад.

— Реших, че може би ще искаш да видиш това — обърна се Сави към Харман, сякаш останалите нямаше да разберат за какво говори.

Пред тях океанът прорязваше провлака — отворът бе широк поне сто и петдесет километра. Възрастната жена издигна машината по-високо и зави на север над открито море.

— На картите, които съм виждал, е показан непрекъснат провлак, свързващ Северна и Южна Америка — каза Харман, надигна се и погледна назад.

— Картите, които си виждал, са безполезни — заяви Сави и леко размърда пръсти. Аероскутерът полетя по-бързо и набра височина.

Малко след пладне отново се появи суша. Старицата спусна скутера и скоро се понесоха над блата, които отстъпиха мястото си на безкрайни гори от секвоя — най-високите се издигаха на осемдесет- деветдесет метра във влажния въздух.

— Някой иска ли да се разтъпче, когато спрем за обяд? — попита Сави. — Или да се уедини, ако се обажда природата?

Четирима от петимата пътници шумно гласуваха „за“. Одисей се подсмихна. Беше задрямал.

Обядваха на една полянка на полегат склон, в сянката на високи дървета. Двата бледи пръстена се движеха в синьото небе над тях.

— Тук има ли динозаври? — попита Деймън.

— Не — успокои го Сави. — Обикновено предпочитат средните и северните части на континента.

Младият мъж се поуспокои, ала рязко се понадигна, когато Одисей каза:

— Сави ур сигурно иска да каже, че тук има по-свирепи хищници, които прогонват рекомбинантните динозаври.

Сави се намръщи на брадатия воин и поклати глава, сякаш той бе непоправимо дете. Деймън се вторачи в сенките под дърветата и се премести по-близо до аероскутера, за да довърши обяда си.

Хана, която рядко откъсваше поглед от Одисей, все пак отдели време, за да извади торинския си шал от джоба си и да го постави върху очите си. Полегна за няколко минути, докато другите мълчаливо се хранеха на сянка в неподвижния зной. После седна, свали парчето плат, извезано с микроелектрически вериги, и попита:

— Одисей, искаш ли да видиш какво се случва с теб и другарите ти във войната за укрепения град?

— Не — отвърна гъркът, отхапа парче студено месо от форусракоида с белите си зъби, бавно го сдъвка и отпи от меха с вино, с който не се разделяше.

— Зевс е разгневен и наклони везните в полза на троянците под водачеството на Хектор — без да обръща внимание на сдържаността му, продължи Хана. — Те отблъснаха гърците зад рова и палисадата и