Илион

имаше хълмисти горски местности. Предполагам, че в паниката си съм си представил… е, дома си. Щеше ми се телепортаторният медальон да ни беше прехвърлил и във времето, освен в пространството, и да ни беше стоварил в края на XX век в Индиана, но нещо в чистия мрак на нощното небе и чистия въздух ми подсказва противното.

„Кой е тук през 1200 година преди Христа?“ Индианците. Каква ирония ще е, ако телепортаторният медальон ни е спасил от неминуема смърт от ръката на нашата муза — буквално — само за да ни пренесе в Новия свят, където да бъдем скалпирани от индианци. „Повечето племена не са скалпирали жертвите си преди пристигането на белия човек — монотонно напомня педантичната част от професорския ми ум. — Макар да си спомням, че понякога са режели уши като доказателство за убийството“.

— Хокънбери? — вика ме Найтенхелзър. Седнал е на един камък, голям колкото табуретка — не много близо до мен, забелязвам аз — и разтрива лактите и коленете си.

— Мисля, мисля — доколкото мога, имитирам гласа на Джак Бени10.

— Е, когато свършиш да мислиш, може би ще ми кажеш защо музата преди малко уби младия Хюстън — изсумтява Найтенхелзър.

Това ме отрезвява, обаче не съм сигурен какво да му отговоря.

— С боговете стават разни неща — съобщавам накрая. — Заговори. Интриги. Съзаклятия.

— Разказвай де — разнася се едновременно ироничната и сериозна молба на другия схоластик.

Разпервам ръце.

— Афродита се опитваше да ме използва, за да убие Атина.

Найтенхелзър ме зяпва. Успява — едва — да не позволи на ченето си да увисне.

— Знам какво си мислиш — продължавам. — Защо тъкмо мен? Защо е избрала Хокънбери? Защо му е дала способността да се телепортира съвсем сам и да се крие с шлема на Хадес? И съм съгласен — няма никаква логика.

— Не си мислех това — възразява той. Метеорит разсича звездното небе над нас. Някъде в гората оттатък хълма бухал надава не точно бухащия си крясък. — Просто се чудех как ти е малкото име.

Сега е мой ред да го зяпна.

— Защо?

— Защото боговете не ни насърчават да се обръщаме на малко име и ни беше страх да се опознаваме помежду си, тъй като те постоянно заменяха схоластиците — пояснява едрият мъж, който прилича на мечок даже на тъмно. — Затова питам за малкото ти име.

— Томас — отвръщам след миг. — Том. А твоето?

— Кийт — казва човекът, когото бегло познавам от четири години, изправя се и поглежда тъмната гора. — Е, а сега, Том?

Насекоми, жаби и други нощни създания шумолят в черната гора. Освен ако не ни дебнат истински индианци.

— Знаеш ли как… искам да кажа, ходил ли си често на екскурзии… искам да кажа… — започнах аз.

— Искаш да кажеш дали ще умра, ако ме оставиш тук сам ли? — пита Найтенхелзър… Кийт.

— Да.

— Не знам. Сигурно. Обаче подозирам, че тук вероятността да остана жив е много по-голяма, отколкото на Илионското поле. Поне докато Музата размахва томахавката на войната…

Предполагам, че в момента и Кийт мисли за индианците.

— Освен това си нося всичките си схоластически играчки и пълното снаряжение. Мога да паля огън, да летя с левитатора, ако се наложи, да се преобразя в индианец, ако е необходимо, даже да използвам тазера. С други думи, телепортирай се където трябва и прави каквото е нужно — заключава Найтенхелзър. — После ще ми разкажеш подробностите… ако изобщо има после.

Кимам и ставам. Чувствам се странно… разбирам, че не бива да го оставя сам, обаче не виждам друг избор.

— Ще успееш ли да се върнеш? — пита той. — Искам да кажа тук. За да ме вземеш.

— Да, струва ми се.

— Струва ли ти се? Струва ли ти се? — Найтенхелзър прокарва пръсти през буйната си коса. — Надявам се… че не си бил декан на своя факултет, Хокънбери.

Периодът на малките имена май е приключил.

Във вселената няма място, на което по-малко да ми се ще да отида, отколкото на Олимп. Когато пристигам, обитателите на тоя връх са се събрали в Голямата зала на боговете. Проверявам дали съм нахлузил добре шлема на Хадес и дали не хвърлям сянка, после се вмъквам в грамадната сграда в стила на Партенона.

През своите над девет години като схоластик никога не съм срещал толкова много богове накуп. Отстрани на продълговатия холографски басейн седи Зевс, високо на своя златен трон, по-огромен, отколкото съм го виждал. Както съм споменавал, боговете обикновено са високи около два и петдесет — два и седемдесет, освен когато приемат смъртно тяло, а Зевс най-често се извисява с метър — метър и двайсет над тях, божествен възрастен сред своите космически деца. Ала днес той е висок над седем и половина метра и мускулестите му предмишници са дълги колкото моето тяло. Бегло се чудя как се връзва това със запазването на масата и енергията, на което преди години се опита да ме научи един друг схоластик, обаче сега това не е важно. Заставам до стената, далеч от сновящите богове, и не издавам нито звук, не мърдам и не кихам, за да не ме усетят всички тия изтънчени супергеройски сетива — ето това е важното.

Мислех си, че познавам всички богове и богини по име, но сега виждам десетки, които не са ми известни. Другите, които най-много са участвали във войната за Троя, изпъкват в навалицата като кинозвезди на среща на нископоставени политици, ала дори най-нищожният от тия богове е по-висок, по- силен, по-красив и по-съвършен от всяка човешка кинозвезда, която помня от другия си живот. Най-близо до Зевс, от отсрещната страна на холографския басейн, който разделя залата като дълъг ров, виждам Атина Палада, бога на войната Арес (явно е излязъл от лечебната си вана, останала невредима, когато разбих ваната на Афродита), по-малките братя на Зевс — морския бог Посейдон (който рядко идва на Олимп) и Хадес, царя на отвъдния свят. Хермес, синът на Зевс, стои край басейна — великанският убиец е строен и красив като всички негови статуи, които съм виждал. Друг Зевсов син, Дионис, богът на екстатичното освобождение, разговаря с Хера и — противно на масовия си образ — не държи бокал вино в ръка. За бог на екстатичното освобождение Дионис изглежда блед, кекав и намусен — като човек едва в третата седмица на програма за дезинтоксикация. Зад тях, по-стар на вид, отколкото е, се е изправил Нерей, истинският морски бог, Старецът от морето. Пръстите на ръцете и краката му са с ципи и под мишниците му се виждат хриле.

Съдбите и Фуриите също са там и сноват случайно или нарочно между боговете и богините. Те са богове — своебразни — обаче понякога притежават регулаторна власт над другите богове. Нямат човешки вид като обикновените богове и богини и признавам, че не знам почти нищо за тях, освен че не живеят на Олимп, а на един от трите вулкана далеч на югоизток близо до мястото, което обитават музите.

Тук е и моята муза, Мелета, застанала е със сестрите си Мнема и Аеда. „По-модерните“ музи също са в тълпата — истинските Калиопа, Полихимния, Урания, Ерато, Клио, Евтерпа, Мелпомена, Терпсихора и Талия. Точно зад музите са топбогините. Афродита я няма сред тях — за пръв път го забелязвам. Ако беше, щеше да ме вижда така, както аз — всички тия божества. Обаче присъства майка й Диона. В момента разговаря с Хера и Хермес и изглежда адски сериозна. Близо до тая група са Деметра, богинята на реколтата, и дъщеря й Персефона, Хадесовата жена. Зад тях виждам Паситея, една от грациите. Още по̀ в дъното, както подобава на по-долното им място, са нереидите, голи до кръста, прелестни и коварни наглед.

Метабогинята Нощ е застанала сама. Роклята и булото й са толкова тъмнолилави, че изглеждат почти черни и даже другите богове и богини я избягват. Не знам нищо за Нощта, освен слуховете, че дори Зевс се бои от нея, и никога досега не съм я виждал на Олимп.

Чувствам се като фен в тълпата от зяпачи за връчването на Оскарите, опитвайки се да различа суперзвездите от второстепенните богове. Хеба например стои близо до мъжете — тя е богиня на