Възрастният мъж спокойно се засмя. През последните две седмици този смях бе омайвал Ада. Сега просто адски я дразнеше.
— Не питам за секса, мила — поясни той. Младата жена забеляза, че за пръв път използва гальовно обръщение към нея, ала не бе в настроение да го оцени. — Питам за момента, когато получиш разрешение да забременееш, сигурно след няколко десетилетия, и избираш донора на сперма.
Тя се изчервяваше и фактът, че не можеше да престане да се изчервява, я ядоса. И от това се изчерви още повече.
— Не разбирам за какво говориш.
Естествено, че разбираше. Тъкмо мъжете не биваше да знаят или обсъждат тези неща. Повечето жени решаваха да се кандидатират за бременност към третата си двайсетилетка. Обикновено изчаквателният период беше една-две години, преди да получат разрешение — предадено от постчовеците чрез слугите. Тогава жената прекъсваше сексуалните си връзки, взимаше предписания стимулатор за бременност и избираше кой от бившите й партньори да стане семенен баща на детето й. След дни забременяваше и останалото бе древно като… е, като самото човечество.
— Говоря за механизма, чрез който определяш избраната сперма — продължи Харман. — Истинските старостилни жени не са имали такъв избор…
— Глупости — изсумтя Ада. —
Харман бавно, почти тъжно поклати глава.
— Не. Даже по времето на Сави, само преди хиляда и четиристотин години, забременяването е ставало по-импулсивно. Тя казва, че съхранението на спермата и изборният механизъм са ни били вградени от постчовеците, били са вградени в жените въз основа на генетична структура, получена от пеперуди.
— От пеперуди ли?! — възкликна Ада, вече не просто смаяна, а окончателно разгневена. Думите му бяха колкото нелепи, толкова и унизителни. — Какви ги говориш, по дяволите, Харман
Той рязко обърна глава, като че ли едва сега забелязваше реакцията й, сякаш преминаването към предишната официалност го връщаше в действителността като шамар по лицето.
— Вярно е — настоя Харман. — Извинявай, ако съм те разстроил, но Сави казва, че постчовеците генетично са структурирали тази способност за избор на спермата години след сношението от гените на вид пеперуди, наречен…
— Стига! — свила юмруци, извика Ада. Никога през живота си не беше удряла никого, нито бе пожелавала, но в този момент й се искаше да замахне към Харман. — Сави казва това, Сави казва онова. Писна ми от тази стара кучка. Даже не вярвам, че е чак толкова стара… нито мъдра. Просто е побъркана. Връщам се при скутера. — Тя тръгна през гората.
— Ада! — опита се да я спре Харман.
Младата жена не му обърна внимание и продължи нагоре по склона, като се подхлъзваше по боровите иглички и мократа пръст.
— Ада!
Тя крачеше, без да се обръща.
— Ада, вървиш в грешна посока!
Хана настигна Одисей на неколкостотин метра от поляната. Когато я чу да си проправя път през гъсталака, той рязко се завъртя и постави ръка върху дръжката на меча си, но после видя кой е и се отпусна.
— Какво искаш, момиче?
— Искам да видя меча ти — отвърна тя и отметна тъмната коса от лицето си.
Гъркът се засмя.
— Защо не? — Откачи кожената каишка от колана си и й подаде оръжието. — Обаче внимавай, момиче. Мога да се бръсна с него, ако реша да не нося брада.
Хана взе късия меч и колебливо го претегли в ръце.
— Сави ми каза, че работиш с метал — продължи Одисей, наведе се над един поток, грабна с шепи и пи. — Каза, че може би си единственият човек в целия този смел нов свят, който може да лее бронз.
Момичето сви рамене.
— Майка ми си спомняше старите разкази за леене на метал. Когато бях малка, си играеше с мен с огън и открити огнища. Сега продължавам експериментите. — Тя завъртя меча над главата си.
— Гледала си ни да се бием с торинския си шал.
Хана кимна.
— И какво от това?
— Държиш меча както трябва, момиче. Сечеш, вместо да мушкаш. Това оръжие е направено за отсичане на крайници и изкормване, а не за по-фини неща.
Тя сбърчи лице, подаде му меча и попита:
— С него ли се биеш на Илионското поле? С него ли беше, когато си откраднал паладиона?
— Не. — Одисей вдигна меча вертикално и процеждащите се между високите клони лъчи затанцуваха по повърхността му. — Точно този меч ми е подарък от… една жена… по време на пътешествията ми.
Хана зачака да й обясни, ала вместо да й разкаже нова история, воинът попита:
— Искаш ли да видиш какво го прави по-различен?
Тя кимна.
Одисей почука два пъти с палец по предпазителя на дръжка и мечът изведнъж леко заискри. Хана се наведе към него. Да, от острието се чуваше тихо, но постоянно бръмчене. Тя протегна пръсти към метала, ала ръката на гърка светкавично се стрелна напред и я хвана за китката.
— Ако го докоснеш сега, момиче, ще останеш без пръсти.
— Защо? — Хана не се опита да освободи ръката си и след няколко секунди той сам я пусна.
— Вибрира — отвърна Одисей; държеше острието точно под равнището на очите. Хана отново забеляза, че двамата са еднакви на ръст. Предишната вечер го беше чула в зелената зала на моста, след като другите се бяха оттеглили, бе излязла заедно с него на разходка, после часове бяха разговаряли в неговата стая и накрая тя си беше легнала на пода до леглото му. Ада си мислеше, че са станали любовници — тя нямаше нищо против и не се сещаше за причина да разубеждава приятелката си.
— Сякаш пее — каза тя и леко се завъртя, за да чуе високото бръмчене.
Одисей звучно се засмя, макар че Хана не знаеше защо.
— Не се бой — каза той. — Не ми го е подхвърлила някоя Господарка на езерото, въпреки че това не е много далеч от истината. — И пак се засмя.
Момичето погледна брадатия воин. Нямаше представа за какво говори. Чудеше се дали той знае.
— Защо вибрира? — попита Хана.
— Отдръпни се — нареди широкоплещестият грък.
Повечето секвои наоколо бяха дебели от метър и половина до три метра, някои още повече, но на едно слънчево място на няколко метра наляво растеше по-малко дърво, навярно трийсетинагодишно, петнайсет метра високо, с диаметър на дънера около половин метър.
Одисей зае стабилна поза, стисна меча с една ръка и лениво замахна към дънера със спокоен удар отляво.
Острието описа толкова плавна дъга, че сякаш изобщо не улучи целта. Не се чу шум от удар. След няколко секунди дървото потрепери, наклони се и тежко се стовари на земята.
Одисей отново почука ръкохватката и тихото вибриране спря.
Хана се приближи и разгледа високия до гърдите й пън и падналото дърво. Двете повърхности изглеждаха като хирургически разделени. Момичето постави длан върху пъна. Нямаше сок и стърготини. Дървото беше гладко, сякаш покрито с пластмаса. Тя се обърна към Одисей.
— Този меч сигурно е много полезен при обсадата на Троя.
— Не си ме слушала внимателно, момиче. — Одисей пъхна оръжието в ножницата и я пристегна на широкия си колан. — Получих тоя подарък няколко години след войната, когато започнах пътешествията си. Ако го бях имал в Илион… — Той зловещо се ухили. — Нямаше да остане троянец, бог или богиня с глава на