и ги завързаха.
Пет зелени човечета се приближиха и натиснаха Манмът във водата, за да го принудят да се отдалечи от подводницата.
Той не вярваше на очите си. Беше смятал, че грамадните каменни глави са свещени за зелените човечета, че издигането им по брега е религиозен или психологически императив, изискващ цялото им време, енергия и всеотдайност, че каменните глави са единственият им приоритет. Явно бе сбъркал.
Стотици зелени фигурки завъртяха главата върху платформата, минаха зад нея и я избутаха от скалата.
Каменната глава — обърната с лице към скалата — падна от шейсет метра височина, стовари се върху камъните в подножието и се пръсна на десетки парчета, но въжето засвистя в скрипците, пръчките изскочиха от камъка, завързаните краища откъснаха люковете на подводницата и ги запратиха на двайсет метра във въздуха, преди да издигнат разкривения метал нагоре по скалата и после да го спуснат обратно.
Стотици зелени човечета заплуваха към подводницата, ала Манмът ги изпревари и отново включи прожекторите си.
В трюма бяха и трите неща, които беше оставил там, включително голямото Устройство, което трябваше да пренесат на Монс Олимпус. Както и натиканият в яслата, очукан, разкъсан и безмълвен Орфу от Йо.
Манмът изхаби останалата енергия на лоста си, за да разкъса фланците и скобите. Грамадният корпус на йониеца се освободи и цопна в морската вода. Трюмът обаче беше отворен нагоре, подводницата лежеше по гръб и Манмът не можеше да измъкне приятеля си от частично наводненото помещение.
Заедно с него във водата бяха скочили десетина зелени човечета. Те хванаха напуканата разкривена коруба на Орфу и вмъкнаха зелените си ръце и крака под тромавото му тяло. После заедно намериха опора и го повдигнаха. Като работеха мълчаливо, без да се подхлъзват и да го изпускат, го извадиха от трюма, внимателно го увиха с въжета, плъзнаха го по полегатия корпус на „Смуглата дама“, спуснаха го във водата, поставиха под него плаващи валове, завързаха ги като сал и бавно започнаха да бутат йониеца към брега.
Зелените човечета — вече поне хиляда на сушата — се отдръпнаха и оставиха Манмът да провери дали Орфу е жив. Вакуумният меровек лежеше неподвижно на червения пясъчен плаж като великански трилобит, изхвърлен от буря на брега през някоя от мъгливите праисторически епохи на Земята.
Като обходи небето с поглед в търсене на летящи колесници — отдавна не се бяха появявали, — Манмът изпразни раницата и водонепроницаемите си чанти с инструменти. Първо взе пет от малките, но тежки акумулатори, свърза ги последователно и прокара жицата до една от оцелелите клеми на Орфу. Грамадният йониец не реагира, ала виртуалният индикатор показа, че някъде тече енергия. Манмът се покатери по корубата на приятеля си — за пръв път виждаше физическите му повреди на дневна светлина — и монтира радиоприемника в контактния цокъл. Провери връзката — прие вълново пращене — и включи микрофона си.
— Орфу?
Никакъв отговор.
— Орфу?
Тишина. Зелените човечета го наблюдаваха безстрастно.
— Орфу?
В продължение на пет минути сканира всички комуникационни честоти и многократно провери връзките на приемника. Работеше. За разлика от Орфу.
— Орфу?
Не беше точно тишина. Манмът чуваше повече външен шум, отколкото през целия си живот: плисъка на вълните в пясъка, свистенето на вятъра край скалите зад него, тихите движения на зелените човечета, които от време на време пристъпваха от крак на крак — хиляди нюанси на вибрации в плътната планетна атмосфера. Мълчеше само комуникационният канал — и Орфу.
— Орфу? — Европейският меровек провери хронометъра. Бяха изтекли над трийсет минути. Той неохотно и бавно се плъзна по корубата на йониеца, извървя петнайсетина крачки до брега и седна на мокрия пясък, докъдето стигаха вълните. Зелените човечета отново го наобиколиха почтително. Манмът ги погледна — стена от зелени телца, безизразни лица и немигащи черни очи.
— Нямате ли си друга работа? — попита той. Гласът му прозвуча странно и задавено за собствените му аудиоприемници. Сигурно заради акустиката на марсианската атмосфера.
Зелените човечета не помръднаха. Каменната глава се бе пръснала на хиляди късчета в подножието на скалата, ала зелените човечета не й обръщаха внимание. Десетки въжета висяха от подводницата, зарязана в ниския пенлив прибой.
Заля го внезапно и невъобразимо дълбоко чувство за загуба. През трите юпитерски десетилетия — над триста марсиански години — на своето съществувание бе имал три тесни връзки. Първо със „Смуглата дама“, която беше само полуразумна машина, ала той бе проектиран специално за нея и идеално й подхождаше. Сега „Дамата“ беше мъртва. После с някогашния си партньор Урцвайл, убит преди осемнайсет ю-години, половината от живота на Манмът. А сега и Орфу.
Намираше се на стотици милиони километри от дома, сам, негоден, необучен, неподготвен за експедицията, на която го бяха пратили. Как щеше да измине петте хиляди километра до Монс Олимпус, за да остави там Устройството? И какво, ако успееше? Корос III навярно бе знаел какво да прави там, каква всъщност е целта на тази експедиция, но Манмът си нямаше и представа.
„Престани да се самосъжаляваш“ — помисли си той. Погледна зелените човечета. Определено трябваше да е илюзия, че изглеждаха съкрушени. Те не бяха преживели смъртта на един от своите, как можеха да проявяват чувства заради края на един моравек, разумна машина, каквато изобщо не си бяха представяли?
Знаеше, че ще се наложи отново да установи контакт с тях, но му беше противна мисълта да бръкне в гърдите на някое от съществата и да го убие чрез общуване. Не, нямаше да го направи, докато не станеше наложително.
Изправи се, върна се при трупа на Орфу и започна да изключва акумулаторните клетки.
— Ей, още ям — обади се йониецът по общия канал.
Манмът толкова се сепна, че отскочи.
— Господи, ти си жив!
— Доколкото някой от нас, моравеките, наистина е „жив“.
— Дяволите да те вземат! — На Манмът едновременно му се искаше да се разсмее и да заплаче, ала още повече — да удари огромния очукан мечоопашат рак. — Защо не ми отговори, когато те виках?
— Какво искаш да кажеш? Хибернирах. Още откакто въздухът и енергията на „Смуглата дама“ се изчерпаха. Нима очакваш да си приказвам с теб, докато хибернирам?
— Какво е това хиберниране? Никога не съм чувал меровеки да хибернират.
— Вие европейските меровеки не го ли правите? — попита йониецът.
— Явно не.
— Е, какво да ти кажа? Когато работим сами в радиационния пръстен на Йо или където и да било другаде в пространството на Юпитер, ние, вакуумните меровеки, понякога изпадаме в ситуации, в които просто трябва да се изключим за известно време, докато някой ни се притече на помощ и ни презареди. Случва се. Не често, обаче се случва.
— Колко време можеш да… хибернираш? — попита Манмът. Гневът му отстъпваше мястото си на нещо като замайване.
— Не много. Около петстотин часа.
Европейският меровек вдигна един камък и го тресна в корубата на Орфу.
— Чу ли нещо? — попита йониецът.
Манмът въздъхна, седна на пясъка до Орфу близо до мястото, където се бяха намирали очите му, и започна да му описва положението.
Орфу убеди Манмът, че трябва пак да влезе в контакт със зелените човечета с помощта на преводач.
